да подишам малко чист въздух. Онова куче овонява всичко. И нищо чудно. Видя ли с какво го храни? С наденици и лук. Що за кучешка кльопачка е това, а?
Сейчан запали цигарата и остави Ковалски да мърмори. Нямаше нищо против глупостите му. За съжаление бърборенето му явно клонеше нанякъде — при това не особено гладко.
— Е — рече той, — какво има между теб и Грей?
Сейчан вдиша и се задави от дима.
— Имам предвид, все те поглежда. А ти се взираш право през него, сякаш е призрак. Приличате на ученици, които си падат един по друг.
Сейчан се сепна и понечи да отрече. Смущаваше се, че Ковалски е толкова близко до истината. За щастие обясненията й бяха спестени.
Точно в полунощ долината избухна.
Из цялата гора един след друг лумнаха огнени гейзери. Бяха съпроводени с тихи тътени, които лесно можеха да не се забележат, ако не се вслушваш специално. Запалителните заряди с рубидий, който превръщаше водата в катализатор, бяха разположени дълбоко в мокрия торф и настроени да се задействат в полунощ. Цялата долина трябваше да се подпали.
Други три експлозии избухнаха от центъра на каменния кръг. Огнените спирали се извиха високо в небето.
Дори от това разстояние горещината опари лицето й.
Хората се изсипаха от палатките. Ковалски изруга сочно.
Сейчан не се обърна. Беше хипнотизирана от пламъците. Сърцето й биеше лудо. Пожарът започна да се разраства — бързо, прекалено бързо — както тук, така и из цялата гора. Зарядите трябваше само да прогонят екипа на Грей — да подпалят огън под тях в буквалния и в преносния смисъл, като същевременно унищожат всякакви следи.
Пламъците обаче се усилваха.
Някой бе направил грешка, не си беше дал сметка колко леснозапалим е торфът. За миг я обзе съмнение. Да не би да я бяха предали? Да не би целта да беше да умрат тук?
Студената логика й помогна да отхвърли съмненията си. От смъртта им нямаше полза. Поне засега. Явно ставаше въпрос за грешка в изпълнението. Старите огньове, тлеещи години наред, сигурно бяха отслабили стабилността на наносите и бяха превърнали цялата долина в подпалка за подходящата факла.
Въпреки това крайният резултат бе един и същ. Огънят се затвори в кръг около тях. Никога нямаше да се измъкнат живи оттук.
15.
Монк крачеше енергично през парка на изследователския център. Под тежкото си палто носеше униформа на човек от охраната на „Виатус“. Вървящият до него Джон Крийд също бе дебело облечен заради студа, но през ръката му бе преметната лабораторна престилка.
Минаха през главния портал на кампуса без никакъв проблем — просто размахаха фалшивите си идентификационни карти. Оставиха колата на паркинга за служители и продължиха пеша. „Виатус“ имаше филиали по цял свят, но централата се намираше в Осло. Заемаше площ над четиридесет хектара, с различни отдели и административни сгради, разположени в нещо като парк. Всички постройки бяха лъскави и модерни, явно повлияни от скандинавския минимализъм.
В центъра на кампуса се издигаше залата за срещи, построена изцяло от стъкло. Блестеше като диамант. През стените можеше да се види издължен корпус на викингски кораб. Не беше модел, а съвсем истински. Бе намерен замръзнал в леда някъде в арктическите райони на Норвегия. За освобождаването и запазването му бяха похарчени милиони, осигурени изцяло от Ивар Карлсен.
Сигурно не беше зле да си толкова богат.
Монк вървеше бързо. Изследователската лаборатория на Отдела за биоинженерни проучвания бе доста далече от паркинга, а си беше студеничко.
Той придърпа качулката на канадката и попита :
— Е, младок? Какво всъщност си направил, за да те изхвърлят от армията и да се озовеш в Сигма?
Крийд изсумтя пренебрежително.
— Не питай.
Явно не му се говореше на тази тема. Пък и беше докачлив.
А и обръщението „младок“ едва ли помагаше за стопляне на отношенията им.
Крийд не беше от разговорливите, но Монк трябваше да признае, че има доста остър ум. Вече беше прихванал малко от норвежкия и дори го докарваше на акцент. Монк познаваше само един човек, който можеше да се похвали с толкова бърз напредък. Представи си усмивката й, извивката на задника й и едва забележимата заобленост на растящия й корем. Мисълта за Кат го стопли.
Биоинженерната лаборатория приличаше на изправено сребърно яйце. Беше от огледално стъкло и отразяваше всичко около себе си, което й придаваше сюрреалистичен вид, сякаш беше в процес на изместване в някакво друго измерение.
Постройката бе сравнително нова, завършена едва преди пет години. Имаше сложна охранителна система, която изискваше съвсем малко персонал през нощта.
Не представляваше обаче препятствие за човек, оборудван с най-новите играчки на АИОП.
Монк носеше раница на едното си рамо и пистолет „Тазер“ под мишница. Оръжието изстрелваше малка наелектризирана стреличка, способна да неутрализира целта за пет минути. Предпазна мярка, която се надяваше да не му се налага да използва.
Крийд тръгна право към главния вход.
Монк докосна гърлото си. Имаше прикрепен към ларинкса микрофон и слушалка в ухото.
— Наближаваме сградата.
— Някакви проблеми? — незабавно отговори Пейнтър.
— Засега не.
— Добре. Дръжте ме в течение.
— Да, сър.
Крийд спря пред електронния четец и пъхна картата в слота. Картата бе съединена с тънка жица към закрепеното за китката му устройство — хакерско приспособление, използващо квантови алгоритми за разбиването на всяка ключалка, тоест в общи линии електронен еквивалент на шперц. Ключалката изщрака и Крийд отвори вратата.
Влязоха.
Фоайето бе слабо осветено, бюрото на рецепцията пустееше. Монк знаеше, че в стаята за мониторинг на горния етаж има дежурен. Стига да не задействаха някоя аларма, нямаше да имат проблем да стигнат сървърите в един от подземните етажи. Задачата им бе да отворят вратичка към изследователските компютри. С малко късмет след няма и десет секунди щяха да са се махнали оттук.
Монк тръгна през фоайето, като внимаваше да не се обръща с лице към камерите. Крийд го последва. Знаеха къде са камерите от плановете, които бе осигурила Кат.
Вървяха към асансьорите. Крийд крачеше мъничко по-бързо от необходимото. Монк го докосна по ръката, за да намали темпото, да не действа като обхванат от паника.
Стигнаха асансьорите, натиснаха бутона и вратата на една от кабините се отвори. Влязоха. И тук попаднаха на светеща в червено електронна ключалка. Асансьорът нямаше да тръгне без съответния код.
Пръстът на Монк спря над бутон Т2 (подземен етаж 2), където се намираха сървърите. Крийд чакаше да вкара електронния шперц. Монк се поколеба, преди да натисне копчето.
— Какво? — раздвижи устни Крийд. Страхуваше се да говори на английски — имаше вероятност асансьорът да е под наблюдение.
Монк посочи копчетата под пръста си. Бяха от Т2 До Х5. Според плановете под П2 не би трябвало да
