— Киселинната среда и липсата на кислород в торфа спират процеса на гниене — обясни Грей.
— Точно. В торфените блата са намирани гърнета с масло на стотици години. И маслото е все още прясно и годно за ядене.
Ковалски изстена отвратено:
— Напомни ми да не ям препечени филийки у вас.
Уолас не му обърна внимание.
— По същия начин се запазвали и телата на принесените в жертва. Известни са като „блатни мумии“. Най-прочутата е човекът от Толунд, намерен в Дания. Толкова добре е запазен, че има вид, сякаш е паднал в блатото вчера. Абсолютно невредима кожа, органи, коса, мигли. Дори отпечатъците от пръстите му могат да се различат. Изследванията показали, че е бил ритуално удушен. Въжето все още било около шията му. И ние знаем, че е бил убит от друидите, тъй като в корема му имало имел, а това растение било свещено за келтските жреци.
— Значи сте попаднали на блатна мумия и тук? — попита Грей.
— Всъщност на две. Жена и дете. Открихме ги, докато разкопавахме каменния пръстен. Намираха се в центъра, свити една до друга.
Сейчан зададе първия си въпрос. Очите й се стрелнаха за момент към Рейчъл, след което се отместиха.
— И те ли са били принесени в жертва?
— Точно това се питахме и ние. Сега е прието, че каменните кръгове са били слънчеви календари, но същевременно са служили и като гробни съоръжения. А това място трябва да е било особено свято. Каменен кръг насред свещено блато. Трябваше да разберем дали става дума за нормално погребение, или за ритуално убийство.
Последните думи бяха изречени с известна вина.
— Имахме инструкции да запазим телата непокътнати, да ги пратим в университета, както сме ги намерили, но трябваше да разберем. Около шиите нямаше въжета, но имаше и друг начин да разберем дали става дума за ритуално жертвоприношение.
Рейчъл разбра.
— Имел в корема.
Уолас кимна.
— Направихме малък експеримент. Много добре документиран, ако мога да добавя. — Отиде до раницата си, отвори я и извади една папка. Върна се при масата и сви рамене. — И без това не смятах да пазя разпечатка.
Отвори папката и извади няколко фотографии. На едната се виждаха жената и детето, свити в черната почва. Жената бе прегърнала детето. Бяха се сгушили, сякаш спяха. Телата им бяха измършавели и съсухрен, но черната коса на жената все още покриваше лицето й. Следващата снимка показваше жената, положена върху маса. Виждаше се и нечия ръка със скалпел.
— Преди да изпратим тялото в университета, искахме да видим дали има полени на имел в стомаха й. Интервенцията беше съвсем малка.
— И намерихте ли? — попита Рейчъл. Изведнъж й призля.
— Не. Но попаднахме на нещо друго, доста обезпокоително. Ако имаш слаб стомах, по-добре не гледай.
Рейчъл се насили да не се извърне.
Следващата фотография показваше Y-образния разрез на корема. Кухината беше отворена и се виждаха вътрешните органи. Нещо обаче определено не беше наред. Уолас извади друга снимка — близък план на жълтеникав черен дроб. От повърхността му растеше нещо и го покриваше като някаква зловеща нива.
— Намерихме ги да растат из цялата коремна кухина — обясни Уолас.
Рейчъл закри устата си с ръка.
— Това ли е, за което си мисля?
Уолас кимна.
— Да. Гъби.
Отвратен, Грей се облегна назад. Мъчеше се да разбере какво става, какво са открили тук. Трябваше да намери някаква твърда почва, на която да гради мислите си, затова започна от самото начало.
— Да се върнем към отец Джовани. Казахте, че телата са го накарали да дойде тук.
— Да. — Уолас се върна на мястото си и възседна стола си. — Марко чу за откритието ни. Направено на място, където християнството и езическите култове са били все още в конфликт помежду си.
— Но всъщност не конфликтът го е привлякъл тук — каза Грей и се загледа в първата снимка на жената с детето. В позата им нямаше грешка. Досущ като мадона с младенец. И не която и да е мадона. Танинът в торфа бе боядисал кожата на жената и я бе направил тъмнокафява, почти черна.
— Изпратих му снимка на мумиите. Пристигна на следващия ден. Интересуваше се от всякакви прояви или връзки с неговата Черна мадона. Беше намерена двойка тела на свещено езическо място в страна, където християнството и древната вяра все още са били смесени, и той трябваше лично да провери дали находката няма някаква връзка с митологията за неговата черна богиня.
— И съществува ли такава връзка? — попита Рейчъл.
— Точно това проучваше Марко през последните години. Темата го беше накарала да прерови целите Британски острови. Трябва да призная обаче, че през последния месец нещо го беше развълнувало особено много. Така и не каза какво точно.
— А вашето мнение за мумиите какво е? — попита Грей.
— Както вече казах, не намерихме имел. Мисля, че жената и детето са били мъртви, когато са ги погребали в блатото. Но кой ги е погребал и защо? И защо Мартин Бор е белязал книгата си с този езически символ? Това исках да разбера.
— И? — настойчиво попита Грей. Професорът беше дразнещо уклончив в отговорите си, дразнеше ги за по-голям ефект.
— Имам една хипотеза — призна Уолас. — Свързана е с онова, което даде началото на изследванията ми. Книгата на Страшния съд. Нещо е опустошило близкото село или градче. Нещо толкова ужасно, че селището да бъде изравнено със земята и заличено напълно от всички списъци и карти. Тоест от всички с изключение на загадъчното споменаване в голямата книга и в дневника на Мартин Бор. И тъй, какво се е случило, за да се стигне до подобна реакция? Аз бих заложил на чума или някакъв мор. Унищожили са селището, защото не са искали да се разчува и за да попречат на болестта да се разпространи.
— Ами тези тела? — Рейчъл кимна към снимките.
— Затворете очи и си представете, че сте в онова село. Изолирано място, поразено от някаква страшна болест. Село, в което живеят християни и хора, които тайно се придържат към старите си обичаи, хора, които със сигурност са знаели за този каменен кръг недалеч от домовете им и вероятно са продължавали да изпълняват ритуалите си тук. Когато бедата се стоварила върху долината, и двете страни се обърнали към боговете си за спасение. А някои може би са се презастраховани и са смесили двете вери. Взели са лайка и малко момченце, символизиращи Мадоната с Младенеца, и са ги погребали на това древно езическо място. Смятам, че това са единствените тела, избегнали пречистването с огън. Единствените, останали от онзи стар мор.
Уолас докосна снимката, на която се виждаше дисекцията.
— Каквото и да е сполетяло селището, било е наистина необичайно. Не зная подобни неща да са били споменавани в медицинските анали. Телата все още се проучват и резултатите се пазят в дълбока тайна. Дори на мен не ми казват какво са открили.
— Но не трябва ли да ви държат в течение? — попита Грей. — Нали сте редовен професор в Единбургския университет?
Уолас се намръщи объркано, после челото му се изглади.
— О, не, не сте ме разбрали. Когато казах, че университетът е взел телата, нямах предвид Единбург. Финансирането е от чужбина. Често срещана практика. За теренни проучвания вземаш пари от всеки, който ти предложи.
