Огромно изригване от огън и лед полетя от погребаното зърнохранилище. Към небето се изви абсолютно черен дим.
Сякаш обидени, буреносните облаци внезапно се разтвориха. Заваля силен сняг. В един момент въздухът бе чист, а в следващия се изпълни с тежки снежинки. Само след половин минута не се виждаше нищо. Но преди завесата да се спусне, Монк видя, че експлозията е оголила бетонния бункер — поне за няколко секунди. Миг по-късно падна втора лавина и затрупа входа.
„Има ли останали живи долу?“
Под тях проехтяха два изстрела. Монк вече не виждаше наемниците, но те продължаваха да се приближават и да разчистват след себе си.
Дори някой да беше оцелял при подземния взрив, нямаше да е за дълго.
Монк виждаше само една възможност.
Наложи се Крийд да помогне, но в крайна сметка успяха да убедят норвежците.
Грохотът наближаваше, ледът продължаваше да трепери, а Пейнтър се молеше лавината да не е голяма. Грохотът обаче ставаше все по-силен.
Изведнъж от бялата завеса се появи снегомобил, движеше се нагоре по склона. Не намали, а полетя право към тях.
— Назад! — извика Пейнтър.
Изблъска Горман от входа, после хвана Карлсен за качулката и бутна и двамата с цялата си тежест по- далеч от ледената стена.
В последния момент.
Тежката машина се блъсна в запушения изход. Предните й вериги се качиха върху ледената стена. Бронята се заби в горната половина на входа. Ледените блокове се пръснаха в тунела и се плъзнаха надолу.
Снегомобилът се дръпна назад, явно за да се засили за следваща атака.
Пейнтър се хвърли напред. Бронята беше направила достатъчно голяма дупка, за да може да се провре. Метна се в неравния отвор и с нокти и лакти успя да си пробие път напред.
Снегомобилът внезапно спря.
Дясната врата се отвори. От нея се показа позната фигура.
— Директор Кроу? — На лицето на Монк бе изписано огромно облекчение.
— Монк… ама че приятна гледка си бил. — Особено за очи като неговите, кръвясали и възпалени.
— Благодаря за комплимента — отвърна Монк, — но трябва да действаме.
Пейнтър се обърна. Карлсен се измъкна през дупката, следван от сенатора.
— Долу има още хора.
— И е най-добре да си останат там.
Монк скочи на снега, бръкна в кабината и измъкна няколко карабини.
— Можете ли да стреляте? — попита другите двама.
Горман и Карлсен кимнаха.
— Добре, защото ще ни трябва колкото се може по-голяма огнева мощ.
— Защо? — попита Пейнтър.
Преди Монк да успее да отговори, през бурята се разнесе далечното ръмжене на мощен двигател.
— Имаме си компания.
Пейнтър отиде при Монк до снегомобила и взе една пушка. Забеляза, че в машината има само един човек — норвежки войник. Огледа се.
— Къде е Крийд?
— Оставих го с приятеля на войника при моторните шейни. Отидоха за помощ.
Пейнтър се надяваше да дойдат навреме. Прецени групата, останала да защитава крепостта. Един снегомобил и четирима мъже. Най-вероятно обречени.
23.
Когато видя Грей да пада, Рейчъл едва не изпусна Сейчан. Той се плъзна по кръста и се хвана за релефната тройна спирала, украсяваща долното му рамо.
Задържа се несигурно за миг, след което пръстите му се вкопчиха в издадения символ. Дали щеше да издържи тежестта му, или да се отчупи?
Явно същата тревога мина и през неговата глава. Краката му висяха над осеяната с шипове шестметрова пропаст.
Но Грей не беше единственият, намиращ се в опасност.
Рейчъл се плъзна по страната на саркофага и извика на Уолас:
— Дръж ми краката!
Професорът се крепеше на косъм, също като нея. Обаче я сграбчи за глезените и й помогна да запази равновесие.
Това вдъхна на Рейчъл известна увереност, но не много голяма.
Беше увиснала през стената на саркофага. Държеше Сейчан за якето. Жената, която я беше отровила, се държеше само за каменния ковчег с върховете на пръстите си.
Нито тя, нито Рейчъл можеха да издържат дълго.
Лек трус разтърси помещението. Механизмът, който бе наклонил пода, бе много стар и явно задействането му бе нарушило крехкото равновесие, което бе постигнал през вековете. Рейчъл си представи руините на кулата над тях. Всичко можеше да се срути отгоре им.
Втори трус разтърси наклонената камера. Библията на Малахия се плъзна от саркофага, полетя надолу и се наниза на един шип.
Уолас изстена от загубата, но имаха и по-належащи грижи.
Сейчан се разлюля от труса и изгуби опора. Засвлича се, без да издаде нито звук, сякаш го беше очаквала, сякаш го заслужаваше. Едната ръка на Рейчъл също изгуби опора, а другата остана омотана в якето на убийцата.
Успя да спре падането на Сейчан, като едва не си изкълчи рамото. Тежестта й обаче я повлече през ръба на саркофага. Единствено вкопчилият се в глезените й Уолас не им позволяваше да полетят към смъртта си.
Рейчъл с мъка си поемаше дъх. Сейчан се люлееше под нея, увиснала на якето си. Страхът й личеше единствено от това как стискаше с две ръце предницата на якето, за да не се изхлузи от него.
Рейчъл би я пуснала, но тази жена бе единственият й шанс да остане жива.
Подът отново се разтресе. Част от покрива се отчупи. Голяма плоча полетя надолу и се пръсна в шиповете.
Рейчъл затвори очи и се замоли за някакъв изход.
Ангелският отговор дойде от най-малко очаквания източник.
— Какво става, мамка му!?
Викът долетя от другата страна на наклонения под, където беше тунелът, водещ към криптата на лорд Нюбъро.
Беше Ковалски. Явно бе слязъл или защото бе изгубил търпение, или защото бе чул задействането на капана.
— Помощ! — извика Рейчъл, но гърдите й бяха стегнати, стомахът й — така притиснат, че думата прозвуча по-скоро като писукане.
— Ехо! — извика Ковалски. Явно не я беше чул.
— Ковалски! — изкрещя Грей.
