— Пиърс? Къде си? Виждам само някаква яма и гола стена. Как сте се озовали от другата страна?
От мястото, където се намираше, би трябвало да се вижда единствено долната страна на фалшивия под. И ямата.
— Върни се и намери лоста! — изкрещя Грей.
— Какъв мост?
— Лоста! Нагоре в тунела! Дръпни го!
— А, ясно! Дръжте се!
Рейчъл погледна надолу към Сейчан, после към. Грей. „Дръжте се“. Това бе единственото, което можеха да направят.
— Побързай! — извика Грей. Ръката му отново започваше да се плъзга.
Гласът на Ковалски дойде малко по-отдалеч.
— Стига си ми давал зор!
Рейчъл се държеше с последни сили. Затвори очи и си представи стърчащия от пода лост. Беше го забелязала. Имаше резон именно с него да се управлява механизмът. Капанът можеше да убие евентуални крадци, попаднали тук, но създателите му би трябвало да имат някакъв начин да върнат нещата в изходно положение. Иначе те също биха изгубили достъп до ключа. Трябваше да има защитен механизъм извън камерата.
Но дали това бе именно онзи лост?
Замоли се интуицията на Грей да е вярна.
Миг по-късно отговорът дойде.
Целият под изведнъж завибрира. Помещението се разтърси, чу се стържене на камък върху камък. Подът отново започна да се накланя — но още повече — започна да се преобръща. Рейчъл не посмя дори да изпищи, когато започна да се плъзга по камъка. Всеки момент щяха да се изпуснат.
Изведнъж нещо зацепи. Подът спря толкова рязко, че ги разтърси до мозъка на костите. Отново се чу стържене и подът бавно започна да се движи в правилната посока.
Рейчъл се държеше с последни сили. Устните й се мърдаха, докато благодареше безмълвно на Бога.
Гледаше как ръбът се издига под краката на Грей и го повдига нагоре. Претърколи се от саркофага върху изправящия се под. Всички лежаха по корем и дишаха тежко. Дори Грей се бе свлякъл по задник до кръста.
Появи се Ковалски с фенерче.
— Ако сте свършили да си играете тук… Рейчъл го изгледа кръвнишки.
— Дойдох да ви уведомя, че бурята се засилва още повече. Лайл казва, че е по-добре да се поразмърдаме, ако искаме да се махнем от този затънтен остров.
Преди някой да успее да отговори, от тавана се отчупи още една плоча и удари пода като бомба. Последва я порой от вода и тухли. Кулата се срутваше.
— Навън! — извика Грей.
Всички скочиха и затичаха към изхода. Оглушителен трясък разтърси целия под и той започна да се клатушка. Нещо в древния механизъм се беше счупило.
Рейчъл изгуби равновесие и залитна, но Грей я улови през кръста и я бутна към тунела. Вмъкнаха се в последния момент, преди истински водопад от тухли и дъжд да се изсипе в помещението зад тях. Разнесе се оглушителен трясък.
Изкатериха се един след друг в бурята. Зашеметеният Лайл им предложи чадъри.
Рейчъл взе един, но остана с обърнато към небето лице. Искаше да усети дъжда по себе си.
„Успяхме!“
Грей се взираше в жалките останки от манастирската кула — купчина чакъл, пропаднала наполовина в земята. Водата вече започваше да се събира в дупката.
От подземната кухина със сигурност не беше останало нищо.
Зад тях изрева двигател. Лайл беше запалил трактора. Бурята бушуваше — дъждът се лееше от небето и понякога шибаше хоризонтално, гонен от ветровете на Ирландско море. Дори мълниите бяха станали някак по-убити, сякаш уплашени от яростта на стихията.
Качиха се в ремаркето, то се раздруса и потеглиха.
Всички се свиха, за да се скрият от дъжда и вятъра.
— Първото правило на археологията — каза Уолас, като хвърли кос поглед към Грей, — е „Не пипай нищо“.
Грей не можеше да вини професора, че го гълчи. Беше действал, без изобщо да си помисли за опасността. Беше много изненадан от откритието, че кръстът е по-ранен от християнството, че кръгът се движи. Хвърли се напред, без изобщо да се замисля. За разлика от отец Джовани. Ако можеше да се съди по всичките му изчисления, свещеникът бе подходил към главоблъсканицата съвсем научно.
Но пък той беше обучен археолог. И от решенията му не зависеше животът на жена.
Разполагаха само с още два дни да намерят решение на загадката. Грей нямаше намерение да се извинява, че натиска нещата, че поема рискове, че загърбва предпазливостта, за да получи резултат.
Въпреки това, докато си представяше грижливите сметки и изчисления на отец Джовани, знаеше, че все още му е липсвало нещо. Колкото повече се мъчеше да намери решение, толкова повече то му убягваше.
Уолас поклати глава.
— Само като си помисля какво можехме да научим, ако имахме повече време с онзи кръст…
Грей долови обвинителната нотка в гласа му. Обичайно веселото настроение на археолога бе изчезнало, прогонено от изтощението, ужаса и наистина сериозното разочарование. Само с една- единствена грешка бяха унищожили безценно илюстровано съкровище и бяха изгубили достъп до онова, което пазеше кръстът.
— Ами ако ключът е все още долу? — натъртено попита Уолас.
На Грей му писна.
— Не вярваш в това. Аз също не вярвам.
Думите му прозвучаха по-грубо, отколкото му се искаше, но и той беше уморен.
— Защо си толкова сигурен? — попита Уолас.
— Защото отец Джовани си е тръгнал. Продължил е да търси. Мисля, че е решил загадката на кръста, намерил е някоя празна камера, където някога се е намирал ключът, след което е продължил нататък, вземайки единственото, което му е било нужно.
— Реликвата от гроба — обади се Рейчъл.
Грей се загледа в бурята.
— Ключът е някъде другаде. Не мисля, че кръстът е помогнал особено на отец Джовани. Именно затова е продължил търсенето, както трябва да направим и ние.
— Но къде? — попита Уолас. — Откъде изобщо да започнем? Пак сме в изходна позиция.
— Не, не е така — отвърна Грей.
— Защо да не е?
Грей подмина въпроса на професора и се обърна към Рейчъл.
— Откъде знаеш толкова много за свети Малахия?
Тя се размърда върху дъските, явно изненадана от въпроса му.
— От вуйчо Вигор. Той може да говори часове наред за свети Малахия и предсказанията му.
Грей подозираше, че ще чуе тъкмо това. Монсеньор Верона винаги бе проявявал страстен интерес към загадките на ранната Църква и търсеше истините зад легендите. Фигура като Малахия несъмнено би грабнала цялото му внимание и въображение.
— Именно затова отец Джовани е търсел вуйчо ти — каза той. — Знаел е, че ключът към загадката се намира в живота на светеца. И затова се е обърнал към най-големия капацитет, когото познава.
— Вигор Верона — обади се Уолас и се поизправи, без да обръща внимание на вятъра и дъжда.
— Може би Марко е знаел за машинациите на „Виатус“ или пък просто е имал някакви съмнения.
