Подозирам обаче, че колкото по-дълбоко е навлизал в тази област на проклятия и чудеса, толкова повече е разбирал какво му се струпва върху главата. Именно затова му е трябвало експертното мнение и закрилата на Църквата.
— Но ги е потърсил твърде късно — мрачно се обади Сейчан от края на ремаркето. — Някой е знаел, че смята да го направи.
Грей кимна и каза:
— Ако искаме да открием къде е скрит ключът на Страшния съд, ще ни трябва експерт по свети Малахия.
— Но Верона е все още в кома — каза Уолас.
— Няма значение. Разполагаме и с друг човек, който знае не по-малко.
Обърна се към Рейчъл.
— Аз ли?
— Ще ни трябва помощта ти оттук нататък.
— Но защо?
— Защото зная къде е скрит ключът.
Уолас закова поглед в него.
— Какво?! Къде?
— Библията на Малахия не е била поставена току-тъй в саркофага. Целта й не е била само да освети реликвата. Била е оставена като символ, като троха хляб, която да сочи към новото място, където се намира ключът. Преди идването на римляните ключът и гробът на онзи древен владетел винаги са били заедно. Били са свързани. А ето че в саркофага открихме Библията на Малахия с останка от древния човек, което я свързва с него.
— И какво искаш да кажеш? — подкани го Уолас.
— Мисля, че свети Малахия е заел мястото на древния. Че се е превърнал в пословичния пазител на ключа.
Уолас се опули.
— Ако си прав, то ключът…
— Е в гробницата на свети Малахия.
Ковалски — чоплеше ноктите си с някаква клечка — изстена:
— Знаех си аз! Но ви казвам още отсега, че няма да стъпя там.
Преди да успеят да продължат разговора, ремаркето рязко спря. Грей с изненада откри, че вече са на пристанището.
Лайл скочи и им махна да слязат.
— Можете да се скриете от дъжда в старата постройка. Аз ще ида да извикам татко.
Докато момчето бързаше по пътеката към каменната къща, Грей погледна към морето. По вълните имаше бели гребени. Лодката се люлееше и мяташе във всички посоки, макар да се намираше отсам вълноломите. Връщането се очертаваше отвратително.
Но пък прозорците на постройката блестяха и потрепваха с обещанието за топлина и огън. Всички се изсипаха вътре и оставиха бурята зад вратата. Помещението бе облицовано с груби борови дъски. Подът под краката им скърцаше. Миришеше на дим и тютюн за лула. Свещи осветяваха малкото маси. Но не светлината, а огънят ги привлече към себе си. Всички с радост окачиха палтата си по столовете.
Грей застана с гръб към огъня и се наслади на топлината от петите до темето си. На весело танцуващите пламъци им трябваше доста време да прогонят чувството за безнадеждност, което беше започнало да ги обхваща.
Но сега вече имаха план за действие.
Място, където да потърсят.
Вратата се отвори с трясък — вятърът изтръгна дръжката от пръстите на Оуен Брайс. Той я хвана и я затвори с усилие. Изтръска се. Беше станал вир-вода.
— Бива си го времето, дума да няма — каза лодкарят и се ухили криво на пренебрежителното си изказване. — Боя се, че имам добра и лоша новина.
Подобен преамбюл никога не предвещава хубави неща.
Грей се отдръпна от огъня.
— Лошата новина е, че днес няма да можем да заминем. Бурята превърна морето в много коварно място. Ако не знаете, уелското име на острова е Инис Енди, което ще рече Островът на лошите течения. И това се отнася за слънчеви дни.
— А каква е добрата новина? — попита Ковалски.
— Направих проверка и мога да ви уредя стаи за нощуване на половин цена. За цяла седмица.
Стомахът на Грей се сви.
— След колко време смятате, че ще можем да напуснем острова?
Оуен сви рамене.
— Трудно е да се каже. Токът и телефоните са прекъснати по целия остров. Трябва да получим разрешение от шефа на пристанището в Абърдарън, преди изобщо да помислим да отвържем въжетата.
— Какви са най-добрите ви предположения?
— Миналата година имахме едни туристи, които останаха тук седемнайсет дни заради бурите.
Грей чакаше отговор на въпроса си. Гледаше напрегнато лодкаря.
Накрая Оуен се смили и прокара пръсти през косата си.
— Сигурен съм, че ще мога да ви върна в Абърдарън след два дни. Най-много след три.
Рейчъл рухна в един стол.
Не разполагаше с толкова време.
24.
Монк лежеше по корем на покрива на снегомобила, който се носеше през снежната буря. Пейнтър беше до него. Бяха се вързали за багажника като някакви куфари. Силните пориви на вятъра непрекъснато се мъчеха да ги откъснат. Снегът ги покриваше като глазура на кейк.
Имаха щурмови карабини, а норвежкият войник им бе осигурил допълнително оборудване, особено важно за сражения при такива ниски температури.
Монк си нагласи инфрачервените очила. Картината пред него помръкна. Не че имаше особено значение — от виелицата видимостта бе паднала само до няколко метра. Но вградените в стъклата сензори можеха да улавят и фокусират всяка остатъчна топлина. Под тях горещият двигател на снегомобила сияеше в меко оранжево.
Целите им се появиха от бурята. Седем или осем моторни шейни се изкачваха на зигзаг по склона. През очилата приличаха на капчици кехлибар. В момента прехвърляха гребена на горната долина, откъдето преди известно време Монк беше шпионирал зърнохранилището.
Именно там Монк и останалите смятаха да им дадат отпор с всички средства, с които разполагаха.
Монк потупа гранатомета до себе си. Преди да потеглят, бяха претърсили пътя на лавината за допълнителни оръжия и бяха попаднали на него. Както и на сандък боеприпаси.
Под тях сенаторът и директорът на „Виатус“ деляха кабината с норвежеца, въоръжени с карабини. Единият държеше оръжието си насочено напред през прозореца на мястото до шофьора, другият — през задния прозорец.
Бяха въоръжени до зъби, но противникът им ги превъзхождаше в численост най-малко десет към едно.
Когато предният ударен отряд навлезе в долината, норвежецът завъртя снегомобила, като направи всичко възможно да задържи машината зад снежния вал, за да се скрие от по-малките и по-бързи моторни шейни.
