окажат жизненоважни за предотвратяването на евентуална екологична катастрофа.
Въпреки това предпочиташе двамата да останат тук.
Карлсен обаче излезе с довод, на който Пейнтър не можеше да възрази. Посочи към вратата и каза:
— Няма място за обсъждане. Дали ви харесва, или не, не можете да ме спрете да ви последвам. Идвам.
Пейнтър нямаше време за спорове. Нямаше власт да закопчае Карлсен с белезници за някой от рафтовете. Всъщност тук Карлсен имаше много повече поддръжници от Пейнтър.
— Тогава да вървим. — Пейнтър взе едно фенерче, намокри няколко шала и уви устите и носовете им. — Опитайте се да задържате дъх колкото се може повече.
Двамата кимнаха.
Инженерът намери отнякъде и очила, за да защитят очите си от нагорещения, изпълнен с пушек въздух.
Бяха подготвени максимално добре предвид обстоятелствата.
Пейнтър застана до вратата. Остави инженера от поддръжката да командва тук. При провал от тяхна страна той имаше достатъчно познания, за да опази хората колкото се може по-дълго.
— Когато отворя, налягането тук ще е по-високо, отколкото навън. Това означава, че част от кислорода в помещението ще бъде изсмукана. Така че затворете вратата веднага щом излезем и не я отваряйте, освен ако не ви почукаме. Ако изходът е блокиран, ще се върнем веднага. Ако не е, молете се за най- доброто.
— Не съм спирал да се моля, откакто видях бомбата — обади се инженерът със слаба усмивка.
Пейнтър го тупна по рамото и се обърна към Горман и Карлсен.
— Готови?
Получи две кимания в отговор.
— Отваряй — каза Пейнтър на инженера и се обърна към спътниците си. — Поемете дълбоко дъх.
Вратата се отвори с обезпокоително съскане и нахлу невероятно гореща вълна. Пейнтър се хвърли през процепа към тесния тунел. Имаше чувството, че влиза в сауна. Но тази пара изгаряше кожата не само с температурата си. Усети жиленето на химикал. Въздухът се оказа по-лош, отколкото бе предполагал.
Чу другите двама да трополят след него.
Щом излезе от напречния коридор в основния тунел, изключи фенерчето. Затаи дъх в буквалния и в преносния смисъл.
„Изходът освободен ли е?“
Впери поглед в абсолютно черния тунел. Не се виждаше нищо. Тунелът беше прав. Ако пътят беше открит, светлината дори от мъничка дупка щеше да свети като фар.
Забави ход.
Не бяха успели. Все още оставаха затворени в отровния кладенец.
Но след още няколко крачки напосоки очите му се приспособиха по-добре към тъмнината. Далеч в горния край на тунела през дима се долавяше едва различимо сияние.
Позволи си да въздъхне облекчено и да изпусне малко безценен въздух от дробовете си.
Надеждата се върна. Пейнтър включи фенерчето и затича. Не знаеше дали Горман и Карлсен са видели обещаващата светлина, но и двамата знаеха какво трябва да правят. Ако не видеха никакви признаци за светлина, трябваше да се върнат. Пейнтър обаче продължаваше напред и те разбираха какво означава това.
Тичешком минаха през мястото, където бе партито. Масите бяха преобърнати и наблъскани в края на тунела. Всичко пластмасово беше стопено. От редицата ледени скулптури нямаше и следа. Всичко запалително бе изгоряло, но бързата консумация на кислорода от термобаричния заряд също почти моментално бе потушила пламъците.
Във въздуха все още имаше остатъчен дим, но колкото повече напредваха, толкова по-разреден ставаше той. Всичко беше покрито с фин черен прах, остатъчен продукт от алуминиевия флуорид.
Продължаваха да тичат напред.
Пейнтър бе принуден да поеме първата глътка въздух. Притисна влажния шал до носа си и вдиша. Въздухът вонеше на изгоряла гума и пареше като киселина. Не знаеше колко кислород е останал в него, но продължи да тича. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-чист щеше да е въздухът, особено след като ледената запушалка бе разбита.
Стигна средата на тунела. Оставаха само още седемдесет и пет метра. Слабото сияние вече се виждаше дори при включено фенерче. Светлината го притегляше към себе си. Но колкото повече вдишваше, толкова повече тунелът започваше да се люлее и да се замъглява пред сълзящите му очи. Дробовете му горяха. Цялата кожа го сърбеше.
Въпреки това Пейнтър не забави ход.
Погледна през рамо и видя другите двама да изостават. Сенатор Горман беше по-зле и се олюляваше. Карлсен го беше хванал за лакътя, за да го поддържа и да го бута напред.
Пейнтър забави да им помогне. И двамата му трябваха живи.
Но Карлсен му махна гневно с ръка. Заповедта му беше ясна.
„Продължавай напред“.
Пейнтър осъзна, че норвежецът е прав. Трябваше да се махне от отровната супа, да проясни главата си. При нужда щеше да се върне за тях. Нямаше друг избор. Забърза напред към светлината и обещанието за чист въздух.
Накрая се появи бронираната врата, окъпана в синкаво сияние. Няколко по-ярки петна заслепиха очите му. Но докато тичаше напред, сърцето му се сви.
„Не може да бъде…“
Вратата все още беше блокирана.
Сиянието се оказа просто дневната светлина, пробила си път през леда. Взривът не беше успял да ги освободи. Въпреки това Пейнтър продължи да тича към изхода. Нямаше накъде другаде. Когато приближи, осъзна, че някои от по-ярките места са пукнатини в тапата.
Надеждата нахлу отново и беше достатъчна, за да го накара да забърза още повече. Стигна до първата пукнатина, притисна лице в леда и вдиша. Ако не друго, въздухът бе превъзходно студен. Пое дъх няколко пъти. Главата му незабавно започна да се прояснява, замайването изчезна.
Обърна се и видя Карлсен и Горман на петнайсетина метра надолу. Карлсен вече почти носеше сенатора. Пейнтър се оттласна от ледената стена и забърза обратно да хване Горман от другата страна.
Заедно се върнаха при вратата. Пейнтър ги остави да дишат през долните пукнатини в стената и си намери една малко по-нависоко. Докато гълташе въздух, осъзна, че ледът не е покрит с черни сажди. Това бе нов лед. Взривът явно беше отпушил входа, но след това бе паднала втора лавина, която ги бе запечатала отново.
Но този път ледът не беше толкова дебел.
Пейнтър долепи око до цепнатината. Да! Можеше да се гледа през нея.
В горната част на вратата блокажът бе с дебелина около половин метър и се състоеше от отделни блокове. Бяха големи, но в крайна сметка можеха да си прокопаят път навън.
Въпреки това Пейнтър усещаше, че не разполагат с много време. Не се знаеше дали няма да падне нова лавина и да ги запечати още по-здраво.
И сякаш в отговор на мисълта му се разнесе грохот.
Усети как ледът трепери под бузата му.
„О, не…“
Монк гледаше експлозията от другата страна на долината. Трясъкът бе като гръмотевица в главата му. Стреснат и оглушен, той падна по задник в снега.
Крийд и двамата норвежци не бяха по-добре.
