черти.
„Като спици на колело“.
Мисълта изникна в главата му, докато продължаваше да се взира в спиралата в центъра. Преди малко я беше сравнил с главина на колело. Дори изглеждаше така, сякаш се върти.
И изведнъж се сети.
Може би го беше усещал от самото начало, но не можеше да се освободи от християнския символизъм. Сега, когато погледна кръста с други очи и се освободи от предразсъдъците, разбра какво не му дава покой.
— Това е колело — каза той.
Пресегна се по-уверено, хвана каменния кръг и го завъртя обратно на часовниковата стрелка, в посоката на спиралата.
И той се задвижи!
Докато въртеше колелото, погледът му се премести към изчисленията върху стената. Кръстът криеше следата към ключа, но за да го откриеш, трябва да знаеш правилния код. Колелото явно играеше ролята на секретна брава, защитаваща някаква скрита камера, където някога се е намирал ключът.
Ако се съдеше по изчисленията на стената, Марко беше работил върху правилната последователност и се бе опитвал да разбере числата на комбинацията.
За съжаление Грей със закъснение осъзна нещо.
Че имаш право само на един опит.
И той сбърка.
Силен трясък разтърси земята под краката му. Подът внезапно пропадна. Грей се вкопчи в кръста. Погледна през рамо и видя как задната половина от помещението се издига. Целият под се накланяше, като единственият изход се намираше в горната част.
Останалите с писъци се хвърлиха да намерят опора.
Каменният капак на саркофага падна, плъзна се по пода и полетя в зейналата пропаст под краката на Грей. Фенерчето му вече бе паднало долу. Лъчът му освети дъно, покрито със зловещо щръкнали бронзови шипове.
Капакът се стовари върху тях и се пръсна на парчета.
Зад Грей подът продължаваше да се накланя почти вертикално, за да изсипе всички долу.
Уолас и Рейчъл бяха успели да застанат зад саркофага и да намерят опора. Самият саркофаг си оставаше на мястото, явно беше закрепен здраво за пода. Сейчан не успя да стигне навреме до него и се плъзна към ямата.
Рейчъл се хвърли напред, улови я за якето и я издърпа. Сейчан успя да се хване за ръба на саркофага.
Рейчъл продължаваше да я държи. В този ужасен момент двете зависеха една от друга за живота си.
Подът стана вертикален и Сейчан увисна като Грей.
Но никой не държеше него.
Пръстите му се изхлузиха и той полетя към шиповете.
22.
Бойната глава се взриви точно навреме.
Дори зад прикритието на две стоманени врати и дебелата скала Пейнтър имаше чувството, че някакъв великан е поставил ръце върху ушите му и се мъчи да му спука черепа. И въпреки това чу как въздушните шлюзове на другите две хранилища експлодират. Ако можеше да се съди по тътена, същият гигант беше стъпкал помещенията и ги бе смачкал като празни бирени кутии.
Присвит зад въздушния шлюз, Пейнтър чу как външната врата поддаде и се блъсна с оглушителен трясък във вътрешната. Тя обаче издържа. Свръхналягането на въздушния шлюз се оказа достатъчно, за да задържи ударната вълна.
Пейнтър докосна с облекчение стоманената врата. Повърхността й бе топла, нагрята от вторичния огън на термобаричната бомба.
Светлините бяха изгаснали от взрива, но групата бе подготвена за това. Раздадените фенерчета светнаха в помещението като свещи в тъмното.
— Успяхме — обади се сенатор Горман до него.
Гласът му звучеше тънко в измъчените уши на Пейнтър. Останалите започнаха да се надигат от пода. Сред събралите се гости и работници се чуваха възгласи на облекчение, дори нервен смях.
Пейнтър мразеше да носи лоши новини, но нямаха време за фалшиви надежди.
Стана и вдигна ръка.
— Тихо! — извика и привлече вниманието на всички. — Все още не сме излезли оттук! Все още не знаем дали експлозията е била достатъчна да разбие стената от лед пред входа на бункера. Ако още сме в капан, спасяването може да отнеме дни.
Пейнтър посочи инженера от поддръжката за потвърждение. Човекът живееше тук. Познаваше терена и ресурсите на архипелага.
— Може да отнеме повече от седмица — каза той. — И то при положение, че пътят е все още проходим.
Това беше съмнително предвид ракетната атака, която Пейнтър бе чул. Но той предпочете да премълчи. Положението и без това не беше розово. Пък и имаше още неща за съобщаване.
Пейнтър посочи вратата.
— Огнената буря е изгорила по-голямата част от наличния кислород и въздухът навън е отровен. Дори изходът да е отворен, тук сме на по-ниско ниво и въздухът все още не става за дишане. В момента се намираме в единственото безопасно място. Но ще можем да издържим тук само два дни, най-много три.
Инженерът го погледна така, сякаш се канеше да съкрати предположението му, но Пейнтър наблегна на думите си, като постави ръка на рамото му. Освен това не каза на групата истинската причина за това бързане.
„Който и да е нападателят, може да се върне“.
Тълпата постепенно проумя отрезвяващите вести и се смълча напълно.
Накрая от единия край се обади Карлсен. Хората около него бяха предимно гости.
— И какво ще правим в такъв случай?
— Някой трябва да излезе оттук. Да провери вратата. Ако е отворена, ще трябва да мине доста разстояние през отровни газове. Някой трябва да излезе навън и да доведе помощ. Останалите ще останат тук, където е все още безопасно.
— И кой ще излезе? — попита сенатор Горман.
— Аз — отвърна кратко Пейнтър.
Карлсен пристъпи напред.
— Но не и сам. Ще дойда с вас. Може да ви потрябва помощ.
Прав беше. Пейнтър не знаеше на какво могат да се натъкнат. Можеше да има частични срутвания, да им се налага да си пробиват път през купища изпотрошено оборудване. Можеше да потрябва повече сила, за да премахнат някое препятствие. Но Пейнтър погледна скептично Карлсен. Човекът не бе първа младост.
Карлсен прочете колебанията му.
— Преди два месеца пробягах половин маратонска дължина. Тичам всеки ден. Няма да ви задържам.
— Тогава идвам и аз — обади се сенаторът.
Явно Горман нямаше намерение да оставя убиеца на сина си без надзор. Честно казано, на Пейнтър също не му се искаше подобно нещо. Имаше купища въпроси към Карлсен. Въпроси, които можеха да се
