— Живи ли сте? Слава Богу! Целият хълм се срина! Ще работим с максимална бързина. Приемам.
Сам се усмихна. Разказа набързо за откритието им и за чудотворното преображение на камата.
— Ще стоим в пещерите, докато ни освободите. Разбра ли ме? Приемам. Отговорът бе приглушен, тъй като батерията на радиостанцията бе изтощена — …пещери? Не се отдалечавайте много! Ще се опитам да… Последните думи на Сайкс бяха заглушени от смущения. Сам погледна побледнелите лица на приятелите си.
— Дай си зор, Филип! — изкрещя в микрофона. — И се свържи с чичо Ханк колкото се може по-скоро!
В отговор се чу само прашене. Батерията бе твърде отслабнала и не можеше да се изпрати ясен сигнал през дебелите слоеве камъни и глина над главите им. Сам тихо изруга и изключи уоки-токито, за да запази последните капчици енергия. Надяваше се Филип все пак да го е чул.
Захапа долната си устна и се присъедини към групата. Пред тях зееше кладенец, изпълнен с мрак. Сам чувстваше облекчение от спасението, но думите на отец Де Алмагро не излизаха от главата му. „Змията Едемска“. Покоят, който не трябваше да бъде смущаван.
— Да вървим! — подкани ги Сам и кимна по посока на черните пещери.
Тунелът бе тесен, така че тръгнаха в редица, като вървяха един зад друг. Колоната поведе Ралф, а Сам остана да охранява тила и. Стори му се, че стените се опитват да го затиснат. На някои места тунелът бе толкова тесен, че трябваше да се придвижват напред странично между две стени от гранит. Когато отново се озоваха на по-широко място, чуха вече по-отблизо звука на течаща вода. Това засили жаждата на Сам. Усещаше езика си като сух парцал.
— Струва ми се, че вече е съвсем наблизо — съобщи Ралф. Ще успеем.
Сам забърза и едва не настъпи Маги по петите. Вече вървяха близо час, като пътят се изкачваше. Най- после Сам усети раздвижване на въздуха. Пред тях очевидно имаше по-широко пространство. Всички ускориха ход.
Проходът се разшири и вече можеха да се движат като група, редом един до друг. Само Ралф вървеше на крачка пред останалите и осветяваше пътя с фенера.
— Има нещо пред нас — промърмори.
Забавиха ход, когато достигнаха края на тунела. Ралф освети пространството около тях.
— Не мога да повярвам на очите си! — изуми се той. Сам сподели почудата му. Другите мълчаха. Пред тях се простираше огромна пещера, по чието дъно течеше река. Не тя обаче ги удиви. Между тавана и пода се издигаха стълбове, по цялото си протежение украсени с изящни изображения на фантастични същества. В камъка бе инкрустирано злато. На светлината на фенерчето ги погледнаха очите на хиляди изображения, пазачи на един древен свят. Ралф наведе лъча.
— Погледнете! — възкликна. По пода на пещерата се виеше пътека от ковано злато, която водеше към реката и после продължаваше по посока на плетеница от тунели. Изчезваше непосредствено зад завоя на един от тях.
— Удивително — добави Сам.
— Залата, от която дойдохме, навярно е била просто средство за отклоняване на вниманието от това, което тепърва предстои да видим — предположи Ралф.
— Какво все пак сме открили? — запита Сам, като стъпи с крак върху златната пътека.
— Открихме място за почивка. И това засега ни устройва — отговори Маги. През това време Норман направи няколко снимки.
Останалите явно бяха съгласни с нея. В момента жаждата и умората бяха по-силни от почудата и желанието да се изясни загадката. Сам също се присъедини. Загадките можеха да изчакат настъпването на утрото. И все пак, докато останалите тръгнаха по златната пътека към реката, Сам се замисли. Виещата се пътека наподобяваше змия. Златна змия.
Седнал пред компютъра си, Хенри наблюдаваше как по монитора се плъзгат изображенията на цифри. Модемът за интернет връзка продължаваше тихо да бръмчи.
— Хайде, Сам, вдигни слушалката — промърмори. Опитваше се поне за десети път да установи контакт с лагера в Перу. През главата му преминаха най-различни мисли. Може би се е повредило захранването на спътниковата връзка. А може би лагерът бе нападнат от въоръжени иманяри.
— Не трябваше да ги оставям сами — укори се Хенри.
Погледна часовника в горния десен ъгъл на монитора на лаптопа. Минаваше единайсет часът. Пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Отсъствието на контакт може би се дължеше на по-прозаична причина. Заради инцидента в хотела и оформянето на протоколите на службата за сигурност Хенри закъсня за сеанса повече от двайсет минути. Студентите вероятно се бяха отказали да го търсят и вече спяха в палатките си.
Въпреки това Хенри направи един последен опит да се свърже с тях. На монитора се появи иконата, потвърждаваща връзката със спътника. Сигналът отскочи и се устреми към Андите. Хенри затаи дъх. И този път обаче връзка не се получи.
— Дявол да го вземе! — изруга и удари с юмрук по бюрото, когато модемът отново се изключи. Макар да съществуват над хиляда причини за това, със сърцето си почувства, че нещо не бе наред. Започна да го обзема тревога. Това усещане му бе познато. Бе го обхванало в деня, когато брат му Франк, бащата на Сам, загина в автомобилна катастрофа. Спомни си за телефонното позвъняване в четири часа сутринта. Тогава целият изстина и бе обхванат от, ужас, когато посегна към слушалката. Сега изпитваше нещо подобно. В Перу се бе случило нещо лошо. Бе сигурен в това. Залови се отново с компютъра, но още преди да докосне клавишите, телефонът до него силно иззвъня и го стресна. Сърцето му започна лудо да тупти и спомените му отново го върнаха към онази ужасна сутрин. Стисна юмруци.
— Дръж се, Хенри — окуражи се сам и заповяда на пръстите си да се успокоят. Затвори очи, пое си дъх, вдигна слушалката и я доближи до ухото си:
— Да?
— Хенри, ти ли си? Джоан се обажда.
Почувства облекчение, като чу гласа на колежката си, но усети, че и тя е напрегната. Това обаждане не бе случайно.
— Джоан, какво има? Очевидно тя пък долови тревогата в неговия глас, тъй като не отговори веднага.
— Реших… Реших, че е редно да те уведомя. След срещата ни се отбих в моя офис и там научих, че някой направил опит да проникне в моргата, където се съхраняват останките на мумията. Пазачът изплашил нападателите, но не успял да ги залови.
— Какво е станало с мумията?
— Нищо и няма. Крадците не могли дори да отворят вратата.
— Изглежда, че репортажът в „Хералд“ е привлякъл повече мухи, отколкото очаквахме.
— Може би са същите мухи — допусна Джоан. — Дошли са тук, след като не са открили нищо в хотелската ти стая. Полицията какво каза?
— След като разбра, че нищо не е откраднато, не прояви особен интерес към случая.
— Не потърсиха ли отпечатъци от пръсти или нещо от този род?
Хенри се засмя.
— Май си гледала твърде много полицейски сериали, Джоан. Само прегледаха записите на телевизионните камери на охраната в коридора.
— И?
— Нищо не откриха. Обективите им са били напръскани със спрей.
Последва продължителна пауза.
— Джоан?
— Същото са направили и тук. Именно по този начин са привлекли вниманието на пазача. Забелязал, че екранът почернял.
— Значи според теб са същите крадци?
— Не знам.
— Е, нека се надяваме, че срещата с пазача ще им охлади желанието за нови престъпления — допусна
