Хенри. Не бе обаче много убеден в думите си.
— Дано да си прав — въздъхна Джоан. — Извинявай за късното обаждане.
— Моля ти се, и без това бях буден — успокои я Хенри. Не и каза, че не бе успял да се свърже със Сам. Макар да нямаше в този момент рационални основания за това, реши, че всички тези неща са взаимно свързани: събитията в хотела, опитът за проникване в моргата и невъзможността да се свърже с Перу. Това бе глупаво, разбира се, но все пак космите по врата на Хенри настръхнаха.
— Добре, нека сега те оставя на спокойствие — приключи Джоан. — Ще се видим утре сутрин.
Хенри леко се намръщи и след това си спомни, че с Джоан трябваше да се срещнат в лабораторията. След нощните бъркотии и тревогата за племенника му за миг бе забравил това.
— Да, разбира се. До утре. Лека нощ — пожела и той. Непосредствено преди да затвори слушалката, се сети за нещо. — Благодаря ти за обаждането — добави. Връзката обаче вече бе прекъсната. Хенри бавно постави слушалката на мястото и.
Погледна монитора на компютъра и го изключи. Безсмислено бе да прави нови опити за контакт с лагера. Знаеше, че няма да успее. Затвори лаптопа и си обеща нещо. Ако до утре вечер не успея да се свържа, веднага тръгвам.
Решението обаче не успокои изопнатите му нерви.
ДЕН ТРЕТИ
Веществото Z
Сряда, 22 август, 06:03 ч.
Пещерите
Андите, Перу
Сам оглеждаше златното острие на камата на бледата светлина на фенерчето. Застъпи на пост последен. Спътниците му бяха налягали около него върху плоския каменен под на пещерата. Техните ризи и раници им служеха като импровизирани възглавници. Ралф леко хъркаше, но поне спеше. Сам така и не успя дори да подремне освен за кратък миг, през който сънува падащи скали и невиждани чудовища. Почувства облекчение, когато Норман го сръга и му напомни, че е негов ред да стои на пост.
Сам отмести поглед от камата към пещерата. От изваяните колони го изучаваха десетки сребърни очи на получовешки-полуживотински същества, богове и духове на инките. Златната пътека, подобно блестяща жилка в черната скала, отразяваше светлината на фенерчето. Замисли се за поколенията индианци инки, вървели по тази пътека. Тя продължаваше покрай брега на реката и се губеше в поредица от пещери. Изпитваше голямо желание да тръгне по нея. Групата обаче реши единодушно, че ще си устрои лагер на това място, в близост едновременно до водоизточник и до изхода на тунела, и ще чака помощ. С изследвания щеше да се заеме по-късно. Погледна часовника си и предположи, че в момента слънцето изгрява над Андите. Долу обаче мракът сякаш ставаше все по-плътен и всеобемен. Времето изгуби смисъл, тъй като се простираше към вечността. Опитваше се да не обръща внимание на глада си, но стомахът му го напомняше. Кога се бяха хранили за последен път? Както и да е, не вървеше да се оплакват — поне разполагаха с вода. Трябваше само да се разсее с нещо. Започна да си играе с острието, на ножа и се опита да си обясни тайната на неговия механизъм. Кое предизвика вчерашното преобразуване? Нямаше и най-малка представа кое бе накарало острието да възприеме формата на начупена мълния. Това стана съвсем безшумно и без каквато и да е следа от механично триене. Същевременно бе много впечатляващо. Каква бе технологията, стояща в основата на тази промяна? Отец Де Алмагро бе споменал едемската змия, сиреч бе загатнал за наличието на източник на забранено знание, на мъдрост, която би могла да поквари човешкия род. Да не би ножът да бе образец на подобна мъдрост?
Чу изкашляне. Боса, Маги се бе запътила към него. Макар и несресана, впечатляваше с външността си. Бе облечена само в тънка блуза, незакопчана догоре, и гърдите и се движеха свободно под тъканта. На Сам устата му веднага пресъхна. Сведе очи, за да не се чувства неудобно, но погледът му се плъзна върху приятните извивки на кръста и краката и.
— Трябва да престанеш да галиш това нещо, Сам — каза тя тихо. — Хората ще започнат да те одумват.
— Кое? — попита шокирано Сам.
Маги му отвърна с уморена усмивка и кимна към ножа.
— А, това имаш предвид. — Той прибра ножа. — И какво, и ти ли не можеш да заспиш?
— Камъните не са кой знае колко удобен матрак — оплака се Маги и седна до него.
Сам кимна с разбиране, като преглътна тази малка неискреност. Предполагаше, че нейното бодърстване, подобно на неговото, бе под натиска на вездесъщия мрак около тях.
— Ще се измъкнем! оттук — увери я спокойно той.
— Надяваш се на Филип Сайкс ли? — въздъхна момичето.
— Той е надут глупак, но ще ни спаси.
Маги впери поглед в близкия стълб и замълча. Мина известно време, преди да се реши да проговори.
— Сам, искам отново да ти благодаря, задето дойде при мен на плочата, когато ме обхвана последният пристъп.
Започна да и обяснява, че няма нужда от благодарности. Тя го прекъсна, като докосна ръката му:
— Искам обаче да знаеш нещо. Трябва да ти го кажа.
— Какво? — попита Сам, като се обърна към нея.
— Всъщност не съм епилептичка.
— Какво искаш да кажеш?
— Психолозите поставиха друга диагноза: посттравматичен стресов синдром. Нещо като пристъп на паника. При голяма напрегнатост тялото ми започва да се бунтува и парализира разума ми.
— Не мога да те разбера. Това не е ли заболяване във военно време?
— Невинаги. Пък и войните могат да бъдат най-различни. — Тя задържа дълго поглед върху Сам, сякаш се опитваше да оцени неговата искреност. Накрая заговори с глух глас: — Когато бях на дванайсет години, един мой приятел, Патрик Дъган, бе улучен от заблуден куршум на Ирландската републиканска армия. Умря в ръцете ми, след като се скрих в крайпътна канавка. — Боже мой, колко ужасно… — Наоколо продължаваха да свистят куршуми. Чуваха се виковете и плачът на мъже и жени. Не знаех какво да правя. Тогава се скрих под тялото на Патрик — гласът и затрепери: — Цялата му кръв изтече върху мен. Бе гореща и приличаше на топъл сироп. Замириса на кланица.
— Не си длъжна да ми разказваш това — прекъсна я Сам, като се доближи до нея и я прегърна.
Тя не се отдръпна от него, но и не реагира на допира с тялото му. Втренчена, с немигащ поглед в мрака продължи да разказва кошмарния си спомен.
— Патрик бе все още жив. Когато се скрих под него, започна да стене. Твърде тихо, така че другите не го чуваха. Започна да ме умолява да му помогна и да вика майка си. Аз обаче не помръднах и продължих да използвам тялото му като щит, докато кръвта му напояваше дрехите ми. Чувствах се в безопасност и нищо не можеше да ме накара да напусна убежището си. Нека Бог ми прости, но се опитах да заповядам на ушите си да не чуват стоновете и молбите за помощ на Патрик. — Маги изхълца.
— Маги, била си дете.
— Можех да направя нещо.
— И да те убият. Патрик Дъган какво щеше да спечели от това?
— Така и няма да разбера това — добави тя и и личеше, че в този момент се презира. По бузата и потекоха сълзи. Измъкна се от прегръдката на Сам и го стрелна със сърдит и обиден поглед. — Или смяташ, че ще разбера?
Сам не можа да и отговори.
— Съжалявам — каза тихо.
Маги разтри енергично лицето си.
— Именно оттогава имам тези проклети пристъпи. Какви ли не хапчета гълтах в продължение на години, обаче нито те, нито лечението помогнаха. Заради това ги спрях. Знам, че това си е мой проблем. Нещо, което нося като бреме.
Значи сама се наказваш заради смъртта на Патрик, — помисли си Сам, но не каза нищо. Нямаше право
