Сам се обърна и продължи напред.
Остатъкът от дългата сутрин премина в безкрайно изкачване, в по-голямата си част под постоянен наклон. Краката и гърбовете ги заболяха, докато пътуваха из пещерната система във вътрешността на Андите. Ако не страдаше от глад и умора, Сам щеше да бъде в състояние да се наслади по-добре на гледката: високи сталагмити, пещери, пълни с бистри езера, светещи с мека фосфоресцираща светлина, водопади, които понякога охлаждаха пътеката със своите пръски, пещера с дантелени кристали, наподобяващи стъклен памук. Природните красоти бяха неописуеми.
Навсякъде се виждаха вездесъщите стълбове. Приличаха на мрачни часовои, следящи преминаването на групата с немигащи сребърни очи.
Колкото и удивителни да бяха гледките, споменът за това, което бе останало зад тях, не ги напусна напълно. Когато спираха, за да пият вода от ручея, поглеждаха разтревожено зад себе си. Нямаше признаци да са преследвани от войската на тарантулите. Очевидно бяха оставили паяците далеч зад себе си.
Сутринта бавно премина в следобед. Имаше кратък обяд, на който си разделиха два шоколадови десерта, забравени в сака, където Норман държеше фотоапаратите си. Никога не бяха яли толкова вкусен шоколад. Това малко удоволствие се оказа кратко и само засили глада им. Когато след това продължиха похода си, бяха обхванати от униние. Което беше по-неприятно, в свежия въздух на пещерите се появи режеща миризма. Норман присви нос.
— Амоняк — определи Сам. — Мирише на язовци.
— Може би просто въздухът се разваля — предположи пък Норман и мършавото му лице придоби разтревожено изражение.
— Не бъди глупак — отсече Ралф. — Нормалното е въздухът да е по-замърсен на по-голяма дълбочина.
— Това не е задължително — възрази Маги, присвила с подозрение очи. — Важното е къде се намира източникът на миризмата.
— Какво искаш да кажеш? — попита раздразнено Ралф. Маги не му отговори, а се обърна към Сам. — Тези тарантули изглеждаха добре нахранени. Какво ядат проклетите животини?
Сам поклати глава. Нямаше отговор.
— Боже мой! — възкликна. Норман, който водеше групата с фенерче в ръка. След малко възвишение златната пътека се спусна в друга пещера. Ехото създаде впечатлението, че тя е голяма. Останалите побързаха да се присъединят към него.
Маги запуши носа и устата си с ръка. Изпаренията пареха очите и носовете им.
— Ето го отговора на въпроса с какво се хранят тарантулите. — Прилепи — изстена Сам.
По целия таван на пещерата висяха хиляди черни и кафяви прилепи, закачили се за него с ноктестите си пръсти и притиснали плътно криле към телата си. Младите животни бяха малко по-светли с почти меден цвят. Легионите крилати гадини посрещнаха с остри предупредителни писъци появата на нашествениците. Стотици прилепи се пуснаха от тавана и се понесоха из въздуха. Източникът на неприятната миризма бе установен веднага.
— Лайна — изсумтя Сам.
— Точно така — потвърди сърдито Норман. — Прилепови лайна.
Подът на пещерата бе покрит с плътен слой изпражнения. С изпражнения бяха омърсени и изваяните стълбове, стърчащи сред гнусната смес. Вонята бе толкова силна, че я възприеха като удар.
Норман отскочи встрани и започна да кашля и плюе. Подпря се на коленете си и се задави.
Ралф имаше вида на човек, боящ се, че тъмната му кожа може да бъде избелена от допира с разяждащата материя.
— Не можем да минем оттук — прецени, той. — Ще измрем още преди да достигнем другия край.
— Не можем да пресечем пещерата без газови маски — съгласи се Маги.
Сам не смяташе да спори с тях. Не виждаше почти нищо, тъй като очите му силно сълзяха.
— Какво ще правим в такъв случай? — угрижи се той.
Обади се Денал. Той не се бе доближил до входа на пещерата и бе засегнат най-слабо от вонята. Гледаше обаче не напред, а назад. При това сочеше нещо с ръка.
— Те пак дойдоха — съобщи им.
Сам се обърна и изтри сълзите си. Взе фенерчето от Норман. На няколко метра зад тях по златната пътека се бяха появили три или четири белезникави тела. Разузнавачи от армията на тарантулите.
— По дяволите! — изруга Ралф, изразявайки общите настроения.
— Ами сега? — разтревожи се Маги.
Сам погледна и напред, и назад. Всички започнаха да говорят едновременно. Насочи фенерчето нагоре, за да привлече вниманието им.
— Запазете спокойствие! Нищо няма да спечелим, ако станем жертва на паниката!
Точно в този момент фенерчето му примигва и угасна. Погълна ги мрак. Бе толкова плътен, че светът сякаш изчезна. Гласовете веднага стихнаха.
След малко в мрака се разнесе гласът на Норман:
— Добре, а сега можем ли да изпаднем в паника?
Джоан въведе Хенри в лабораторията.
— Чувствай се у дома — покани го тя и погледна часовника си. — Доктор Къркпатрик ще бъде тук точно в дванайсет.
Хенри спря до вратата на лабораторния комплекс. Очите му бяха широко отворени от удивление.
— Това ми прилича на голям магазин за играчки — възкликна той, — Добре си се справила след годините на учението ни в Райс. Тя не се опита да прикрие удовлетворението си и се усмихна.
Хенри бавно влезе в лабораторията, като втренчи поглед в лабораторното оборудване. В дъното на стаята имаше най-различна диагностична и изследователска апаратура: ултрацентрофуга, хематологичен и химичен анализатор, мас-спектрограф, хроматограф, генен анализатор. Покрай другата стена имаше обезопасена камера за работа с опасни вещества, шкафове, инкубатори и голям хладилник. Хенри премина покрай апаратурата и надникна в съседната стая.
— За Бога, виждам, че разполагаш дори със собствен електронен микроскоп — продължи да се възхищава и я погледна в очите. — За да ползваш електронен микроскоп в нашия университет, трябва да направиш заявка поне седмица предварително.
— Тук това не ни се налага. Днес лабораторията ми е изцяло на твое разположение.
Хенри отиде до централната работна маса с формата на буквата „П“ и остави върху нея коженото си куфарче. Не престана да оглежда одобрително помещението.
— Някога мечтаех за подобно нещо…
Джоан отиде до шкаф от неръждаема стомана със секретна брава, отключи го и извади оттам с две ръце голям буркан.
— Това е целият материал, който събрахме от стените и пода на радиологичната лаборатория.
Забеляза, че очите на Хенри се разшириха. Той се приведе и намести очилата по-високо на носа си.
— Нямах представа, че е толкова много — учуди се той. Жълтеникавото вещество изпълваше половината от еднолитровия буркан. Сияеше ярко на светлината на флуоресцентните лампи.
— Ако съдя по количеството, би трябвало да е изпълвало почти цялата черепна кутия — предположи Джоан и придърпа един стол.
Хенри взе буркана. Тя забеляза, че той бързо го хвана и с другата си ръка. Материята бе по-тежка, отколкото изглеждаше. Хенри наклони буркана но неизвестното вещество нямаше поведението на течност. Постави го обратно на масата.
— Изглежда твърдо — сподели той.
— Не е — поклати глава Джоан. Взе стъклена пръчка и я тикна в материала. Тя навлезе в него, но срещна известна съпротива, сякаш я пъхаха в мека глина. Джоан пусна пръчката и тя остана да стърчи във веществото. — Пластично е, но не и твърдо.
Хенри се опита да раздвижи стъклената пръчка.
— Хъм. Определено не е злато. По цвят и по блясък обаче много му прилича. Може би бе права, когато
