да бъде съдник. Спомни си как измъкнаха мъртвите тела на родителите му като парчета месо от смачканата кола, докато той, стегнат от коланите на задната седалка, наблюдаваше това. Понякога се чувстваше виновен, задето е оцелял. Случваше се да се буди облят от студена пот. Следващите думи на Маги го върнаха в тъмната пещера.
— В бъдеще не рискувай живота си за мен, Сам, разбрахме ли се?
— Не мога… Не мога да ти обещая такова нещо.
Тя го изгледа сърдито. Очите и бяха пълни със сълзи.
— Маги?
Бяха прекъснати от появата на Норман.
— Моля да ме извините, приятели, но трябва да свърша една работа — промърмори фотографът. Рошавата му коса стърчеше във всички посоки. Прекоси златната пътека и се запъти към една близка скала. Стори им се, че не бе забелязал напрежението между тях. Сам се обърна към Маги, но тя не пожела да го погледне в очите. Изправи се.
— Просто не си рискувай живота и толкоз… — помоли тя. После тръгна и промърмори нещо. Очевидно думите и бяха адресирани само към самата нея, но благодарение на акустиката на пещерата той ги чу. „Не искам да ми лежи още един човешки живот на съвестта“.
Сам за малко не тръгна подир нея, за да се опита да я утеши. Размисли и остана на мястото си. Нямаше какво да и каже. Самият той след смъртта на родителите си чу всички възможни оправдания от този род. Няма защо да се виниш за това, което се случи. То бе злополука. А и думите не му бяха помогнали. Все пак той си имаше чичо Хенри. Току-що изгубил жена си, чичо Ханк, изглежда, бе му внушил, че с някои неща трябва да се справиш сам и тихомълком, вместо да се опитваш да ги анализираш и да им търсиш отговори. Именно тази сдържаност бе свързала чичо и племенник повече от страданието. Така кървящите им рани зараснаха едновременно.
Сам погледна Маги, която се отдалечаваше. Бе права, това бе нейно лично страдание. И все пак Сам едва се сдържа да не се затича към нея, да я прегърне и да я утеши.
Силен писък прекъсна размислите му. Рязко скочи и извади камата. Бързо отиде до карабината на дядо си, подпряна на един камък. В лагера дотича Норман силно уплашен, като закопчаваше ципа на панталона си в движение.
— Какво има? — попита го Сам, когато запъхтеният журналист се появи пред него. Фотографът не можеше да си поеме дъх. Като продължаваше да диша тежко, посочи с ръка скалата, откъдето бе дошъл.
— Зад… Зад…
Към тях се присъедини и внезапно пробудилият се чернокос младеж. С една ръка разтриваше очите си, а с другата държеше карабината на Хил.
— Дявол да го вземе, Норман, пищиш като момиче.
Норман не обърна внимание на заяждането му. Бе твърде уплашен, за да може да се обиди.
— Първо реших, че това са лишеи или игра на сенки, но после нещо там помръдна.
— За какво говориш? — попита Сам.
Норман, макар да не престана да трепери, все пак се поуспокои. Даде знак да го последват. Маги и Денал се отдръпнаха на известно разстояние от тях.
— Не съм сигурен дали не беше тук — колебаеше се Норман. Отведе ги до скалата, без обаче да се доближава до нея.
Сам остана при фотографа. Отдалеченият край на скалата бе потънал в мрак. На отсрещната стена се очертаваха ивици от кварц или бял гипс.
— Дайте ми фенерче — помоли Норман. Денал му подаде второто фенерче. Норман го запали и лъч светлина разкъса мастиления мрак.
Сам отскочи назад. Това, което бе възприел като жила от кварц или гипс, беше живо и се спускаше към основата на стената. Дори образува малки порои, които започнаха да се стичат към събралата се група. Сам включи и своя фенер.
— Това са паяци — констатира той. Всеки от тях бе блед като корема на плужек и широк около човешка длан. Бяха стотици… Не, хиляди.
— Тарантули — уточни Ралф и отстъпи крачка.
— Тарантули албиноси — изстена Маги. Паяковата армия продължи устремния си поход. Авангардът заобиколи скалата от две места. Няколко паяка спряха на мястото, където скалата бе навлажнена и димеше от утрешното облекчаване на Норман. Очевидно бяха усетили топлината.
— Привлича ги топлината на телата ни — каза Сам. — Тези проклети създания навярно са слепи и се ориентират по шума и топлината.
Зад гърба им Денал започна да бърбори бързо на родния си език кечуа.
Сам го погледна. Младият индианец сочеше нещо в противоположната посока към далечния край на златната пътека. Норман освети това място с фенерчето си. По другата стена се движеше друго крило на бледата паякова войска. Сам внезапно усети отвратително полазване по гърба си. Погледна нагоре и освети тавана над главата си. Той представляваше гмеж от блъскащи се едно в друго тела, които пълзяха, чифтосваха се и се биеха помежду си. Хиляди яйца висяха от подобни на въжета паяжини. Студентите неволно се бяха натикали в основното гнездо на тарантулите, на армията от хищници, зажадняла за плячка. Паяците вече се спускаха надолу по колоните, сякаш се раждаха от утробата на изваяните по тях фигури. Групата бързо се измъкна изпод сянката на това чудовищно образувание и се прибра в лагера си.
Докато се изтегляха, Сам изучи огромните паяци. Тарантулите, зависещи от оскъдните ресурси, които можеха да се открият в пещерите, бяха еволюирали към една по-агресивна разновидност. Вместо да изчакват плячката сама да се озове в мрежите им, тези самотни поначало паяци бяха започнали да си сътрудничат. Групово бяха в състояние да търсят по-успешно в пещерите топлокръвна храна и да се справят и с по-едра плячка благодарение на числеността си. Сам нямаше никакво намерение да се превръща в тяхното следващо ястие.
— Добре, приятели, струва ми се, че се задържахме тук прекалено дълго — обърна се към другите. — Да си прибираме нещата и да се измъкваме.
— Къде ще ходим? — попита Маги.
— Нали сред пещерите има пътека? Индианците, които са я направили, сигурно са имали някакви основания за това. Нищо чудно да води до изход. Някой има ли нещо против да проверим?
Никой нямаше нищо против. Пет чифта очи не се отлепваха от шарещите наоколо тарантули. Сам пъхна златната кама в якето си и взе пушката на дядо си. Даде знак и на останалите да приберат нещата си.
— Ще използваме само едно фенерче — разпореди се, когато ги поведе по пътеката. — Другото ще го пазим. Не искам точно тук да останем без осветление.
По гърба на Сам полазиха тръпки, когато си помисли за възможността да остане обкръжен на тъмно от бледа армия от отровни хищници. Стисна по-здраво пушката, но добре знаеше, че от нея нямаше да има особена полза, ако изчезнеше осветлението.
Норман с фенерчето в ръка го последва. От време на време се обръщаше назад.
— Докато се движим, паяците няма да ни настигнат, Норман — каза му презрително Ралф.
Въпреки това фотографът продължи да се озърта.
— Напомнете ми тук повече да не ходя по малка нужда. Ще изчакам дневната светлина.
Сам не обръщаше внимание на острите им приказки. И неговите нерви бяха изопнати като струни, но не поради преживяното досега, а поради това, което ги очакваше. Накъде, по дяволите, щеше да ги изведе тази пътека?
За нещастие имаше само един начин да се установи това.
— Лъвове, тигри и мечки… Боже мой! — мърмореше Норман зад гърба му.
Сам се спря и го погледна озадачено. Норман кимна към златната пътека.
— Напомня ми за пътя от жълти тухли.
— Чиста работа. Сега остава и да си помисли, че е Дороти9 — изръмжа Ралф.
— Не бих имал нищо против. В този момент, бих се зарадвал много на чифт рубинени пантофки, които да ме отведат у дома. Или дори във ферма в Канзас — замечта се Норман.
