гръб на блузата и се отлепи от тялото и. Карлос се намръщи и нареди на Джоан да се обърне, за да може да огледа раните и. — Ще оживееш.
— Докога обаче? — попита тя с кисела усмивка. — Докогато отново решиш да ме убиеш? Какво всъщност се случи?
Карлос махна пренебрежително с ръка към стенещия на пода човек.
— Зелен е. Тепърва ще има още много да се учи.
Джоан сведе поглед, за да скрие удовлетворението си. Карлос мислеше, че монахът е виновен за взрива. Чудесно. Сега и предстоеше да направи следващата стъпка. Измъкна от яката си втората капчица злато, скри я под нокътя си и после бръкна в джоба си. Измъкна оттам цигарата, която Карлос и бе дал вчера. С треперещи пръсти я сложи в устата си.
— Нали нямаш нещо против? Карлос погледна гнусливо лежащия монах.
— Пуши. Ще минат поне няколко минути, докато дойдат да го приберат. — В ръката му се появи запалка.
Тя се приведе, запали цигарата си и кимна в знак на благодарност. Всмукна дима дълбоко и с видимо наслаждение.
— Така се чувствам по-добре — каза и издиша дима по посока на Карлос.
Забеляза, че той погледна огънчето на цигарата и. Зениците му леко се разшириха, когато усети миризмата на никотин.
Тя всмукна втори път и му подаде цигарата. Отново изпусна дима с наслаждение.
— Заповядай. На мен това ми е достатъчно.
Той прие цигарата и с надменна усмивка.
— За здравето си ли се опасяваш?
Тя повдигна рамене. Бе твърде напрегната и се боеше, че гласът и може да я издаде. Погледна късчето злато, прикрепено към долната част на цигарата на по-малко от сантиметър от запаления връх.
— Пуши спокойно — успя да промълви най-сетне.
Карлос повдигна цигарата в знак на благодарност. После се усмихна и я поднесе до устните си. Джоан отстъпи леко назад и присви рамене.
Видя как монахът дръпна силно от цигарата и пое дълбоко дим. Огънчето и се нажежи до червено. Джоан отскочи встрани, когато видя как бялата хартия започна да изгаря в непосредствена близост до златното петънце.
Този взрив не бе толкова силен, колкото предишния. Все пак Джоан падна на колене.
Извърна се. Ушите и повторно забучаха. Карлос все още стоеше изправен, но на мястото на лицето му вече имаше дълбока, подобна на кратер, дупка. Димяща развалина. После падна по гръб, като се сгромоляса върху обгорелия монах, който запищя неистово.
Джоан се изправи и повдигна пистолета. Огледа набързо раните на дебелия монах. Изгаряне от трета степен върху шейсет процента от повърхността на тялото. Човекът бе вече мъртъв, но все още не го знаеше. При такова изгаряне бе невъзможно да оживее.
— Май играта с огъня може понякога да бъде и неприятна, нали?
Вдигна пистолета и се прицели в точката между очите му. Монахът я погледна ужасен и изгуби съзнание. Тя въздъхна и прибра пистолета. Не и бе по силите да направи това дори когато ставаше дума да се спестят болките на един човек. Заряза монаха.
Трябваше да пести времето си. Разполагаше с пистолет и с едно последно парченце злато. Нищо не трябваше да и попречи да избяга. Отмести се от двете неподвижни тела и погледна трупа на Карлос за последен път.
— Ти бе напълно прав, Карлос — каза, докато вървеше към вратата, — пушенето наистина вреди на здравето.
Маги докосна по рамото Хенри, коленичил над тялото на племенника си. Раменете му бяха увиснали и хлипаше. Маги знаеше, че, не е възможно да го утеши с думи. Бе научила това през годините, прекарани в Белфаст. След всяка битка между ирландци и англичани, между католици и протестанти, винаги оставаха страдащи майки и бащи. Това бе глупаво и безумно.
Зад гърба и продължаваха да се разнасят изстрели, макар и по-спорадично отпреди. Най-интензивната стрелба бе приключила. Инките не разполагаха с молитви, които да ги опазят от такова оръжие.
Погледна лицето на Сам. Не можеше да събере сили да задържи по-дълго поглед върху ужасната кървава рана на гърдите му. Каубойската му шапка бе отхвръкнала при изстрела. Без нея изглеждаше едва ли не гол. Пясъчната му коса бе разрошена, сякаш спеше. Тя се присегна и докосна един кичур зад ухото му. Настъпи момент, когато повече не можеше да сдържа сълзите си. Зрението и се размъти.
Хенри стисна ръката и. Усещаше болката и, но и той самият се нуждаеше от подкрепа. Хладните му пръсти обгърнаха китката и. Там, където думите бяха безсилни, помагаше физическият допир. Тя се доближи до професора.
— Сам… — изстена Маги.
От другата страна на тялото на Сам бе коленичил Норман. Стоящият зад него Денал не каза нищо. Голото момче сега се бе покрило с пончото на Норман; фотографът бе останал само с панталони, дълги до коленете. Норман се изкашля.
— Маги, какво ще кажеш за храма? — попита тихо. — Може би… Може би би могъл да… — не довърши мисълта си и повдигна рамене.
— Какво? — попита Маги и го погледна с просълзените си очи.
— Не забравяй историята на Пачакутек — каза Норман и кимна към неподвижното тяло на Сам.
Скръбта и бе заменена от ужас. Очите и се разшириха. Пред погледа и се появи бледото тяло на Сапа Инка. Спомни си и това, което бе видяла в съседната долина. Бавно поклати глава. Храмът не предлагаше спасение. Не можеше да си представи как ще му предложи тялото на Сам.
— За какво… За какво става дума? — изхлипа Хенри.
Норман кимна към вулканичната стена.
— Там има нещо, открито от инките. Устройство, което лекува — съобщи фотографът. После показа коляното си и разказа за нараняването си.
От изражението на професора пролича, че не вярва на ушите си. Обърна се към Маги, за да чуе потвърждение от нея. Тя кимна утвърдително.
— Но Сам е… мъртъв — каза Хенри.
— Кралят пък е бил направо обезглавен — възрази Норман и се обърна към Маги. — Длъжни сме поне да направим опит.
Хенри се изправи, след като чу звука на друга граната. Изстрелите се приближаваха до тях.
— Не можем да си позволим да рискуваме — каза строго. — Трябва всички да се укриете. Това е единствената ни надежда за оцеляване.
Маги престана да го слуша, след като чу „да се укриете“. Една част от нея искаше да се съгласи с професора. Да тичаме, да се крием, да не позволяваме да ни хванат. В сърцето и обаче се бе появило нещо ново, което не и позволяваше да разсъждава по този начин. Погледна неподвижното лице на Сам и по бузата и се стече сълза. Избърса я с пръст. Помисли си за Патрик Дъган, за Ралф, за родителите си. А сега това се бе случило и със Сам. Бе и омръзнало да се крие от смъртта.
— Не — прошепна Маги. Взе шапката на Сам и после се обърна към другите. — Ще закараме Сам в храма. Няма да им позволим да ни победят.
— В хеликоптера има носилка — каза Норман. — Видях я, когато отидох да потърся въже, за да вържем монаха.
Маги извърна поглед към мъжа, който бе застрелял Сам. Продължаваше да лежи в безсъзнание на земята. Бе крайно пребледнял и дишането му бе накъсано. За всеки случай вързаха краката и ръцете му. Решиха да не му запушват устата, защото и без това дишаше трудно. Гърдите и се изпълниха с гняв, когато го погледна. Отмести поглед към хеликоптера.
— Добре. Донесете носилката.
Норман и Денал се затичаха към отворената врата на вертолета.
— Маги, Сам е мъртъв — каза Хенри. — Правиш грешка. Това може да застраши живота на всички
