хванал я под ръка, а пръстчетата на нейно високородие изискано почиваха върху китката му. Младежът веднага си даде сметка, че е извършил нещо ужасно глупаво и същевременно твърде умно. Твърде умното в постъпката му бе, че се показваше пред всички в обществото на дъщерите на Рьолстра и кавалерски делеше вниманието си между тях. Ужасно глупавото бе, че когато ги сравняваше с Шонед — нещо, което не можеше да не направи — в очите му се хвърляха предимствата, които имаха принцесите, а не тези на слънцебегачката. Тя беше по-малко хубава, по-малко изискана, по-малко елегантна… И все пак тя бе единствената жена, която Роан желаеше.
— Ето те най-сетне и теб! — Тобин поривисто се хвърли към брат си, щом той седна. — Чей цял ли е? Предполагам, че днес ще посвети всичкото си време на Аккал вместо на мен: ясно е кого цени повече! Но аз прекарвам чудесно тук с нашите братовчедки. Колко хубаво е навън, под жаркото слънце! И колко мило от страна на княз Лейн да се погрижи за удобството ни!
Тобин продължи да бърбори в този дух още известно време, и Роан мислено я благослови. Шонед седеше непроницаемо безмълвна, с неподвижно изправен гръб и каменно изражение на лицето. Роклята й бе от лен в ръждив цвят, скроена и ушита пределно просто, нямаше никакви накити освен пръстените си на слънцебегачка и неговия изумруд. Като усети, че при вида на този пръстен се е усмихнал, Роан бързо отвърна поглед от Шонед към Пандсала.
Пандсала го изгледа в очите и за разлика от сестра си не поруменя. Младежът изрече няколко приятно безсъдържателни думи за времето; мургавата княгиня учтиво кимна. Попита я дали и харесват надбягванията; тя кимна пак и се загледа в пистата долу. Роан почувства леко раздразнение. Заслужаваше повече от това и тъкмо когато беше почти решил да си го извоюва, осъзна, че откликва на държането на Пандсала съвсем според очакванията и желанието й. При мисълта, че за малко не е бил надхитрен от момичето, раздразнението му нарасна, но към него се прибави и веселост. Да казва който каквото ще, но Пандсала с престореното си равнодушие и Ианте с биещия в очите интерес бяха могъща двойка чаровници! Внезапно Роан се запита дали Андраде не бе предвидила възможността той да се увлече наистина по сестрите и не бе сложила Шонед до него нарочно, за да обезсили въздействието на обаянието им. А то беше огромно. На два пъти през този ден младият княз почти бе стигал дотам да забравя колко кратко ще живее, ако сключи брак с едната или другата; присъствието на златокосата слънцебегачка обаче го бе предпазило от всяка по-сериозна опасност.
Кобилата от неговия двор излезе втора. В промеждутъка преди следващия кръг и по време на самото състезание Роан се обръщаше ту към сестра си, тук към Ианте и Пандсала и напълно пренебрегваше Шонед. Тя сякаш не забелязваше това. Преди началото на четвъртия кръг младежът сподели с Ианте:
— Възлагам големи надежди на една истинска вихрогонка; ето я, тъкмо се задава. Казва се Елизиел. На езика на старите времена името й значи „облаконога“.
— Истинска красавица — отвърна Ианте топло. — Владееш ли древния език, братовчеде?
— О, за кратко се бях увлякъл по него. Търсех по-необичайни имена за конете си.
Шонед рязко повдигна вежди:
— В Светилището, господарю, ни учат, че древните думи имат могъща сила и не бива да се използват лекомислено.
— Каква нелепост — промърмори Пандсала.
Тобин побърза да запита:
— А кой язди Елизиел?
— Оствел — отвърна Шонед с безизразен глас. — Удивлявам се, господарю, че разрешаваш на човек от Светилището да язди толкова ценен кон.
— По пътя насам Оствел заслужи повече от достойно това право, и аз го възнаградих с честта да язди Облаконогата.
Самият той бе възнаграден единствено с ледено мълчание. Пак Тобин спаси положението, като се разсмя и посочи вдясно от мястото си:.
— Вижте, вижте Камигуен, седи там до Андраде! Изглежда тъй, сякаш не знае да се гордее ли с избраника си или да се страхува!
Везните се наклониха към първото. Оствел даже и на обикновен кон бе превъзходен ездач, а на гърба на Елизиел не можеше да не спечели състезанието. Роан самодоволно се усмихна, а Тобин рече:
— Камигуен ще изглежда великолепно с карнеоли.
— Карнеоли ли са наградата в този кръг? — запита сестра си Пандсала. Но не дочака отговора и се обърна към Роан: — Братовчеде, наистина ли ще дадеш на ездача накитите, които твоят кон е спечелил?
— Да, така трябва: ще бъдат сватбен дар за годеницата му. — Той си помисли с удоволствие, че бе зарадвал не само Оствел, но и Камигуен. Да си княз беше нещо прекрасно!
— Каква щедрост от твоя страна — отбеляза усмихната Ианте. — И какъв късмет, че карнеолите ще подхождат на бъдещата невеста така добре, както казва братовчедка ни. Вярно е и че накитите са твърде пищни за жена от Светилището.
— Ако една жена е красива, заслужава красиви неща — изчурулика Тобин. — И още повече ако съпругът прояви добрия вкус да подбере подходяща за цветовете й брачна огърлица.
— Няма две жени, които да са напълно еднакви — произнесе Роан с тон на човек, щастлив, че е открил велика истина. Шонед го прониза с поглед, но той продължи: — Например на братовчедката Пандсала не би подхождало нищо друго освен елмази, защото очите й блестят точно като тях. А камъни за братовчедката Ианте биха били най-тъмните гранати, макар че дори те не могат да се сравняват с цвета на устните й.
— А нейно благородие Шонед? — измърка поласканата братовчедка.
— За нея изумруди, разбира се — оповести Пандсала още преди Роан да е успял да си отвори устата. — Ти наистина имаш най-забележителните очи — добави тя, обръщайки се към слънцебегачката.
Шонед прие комплимента с вежливо кимване, но отговори:
— Аз бих приела и прости речни камъчета, ако обичам истински онзи, който ми ги поднася.
Роан не премълча:
— Ако мъжът те обича истински, ще поднесе изумруди. Който и е той впрочем, надявам се, че ще равнява избора си по пръстена, който аз ти подарих.
— Нима си и го подарил ти? — смая се Пандсала. Удивлението и беше искрено и младият княз положи усилие да не се разсмее. Тобин се обади вместо него и потвърди:
— О, да! По време на Големия лов господарката Шонед спаси синовете ми от гибел.
— Не, не заслужавам тази похвала, твое високородие! — възрази пламенно момичето. — Княз Роан беше този, който прогони дракона.
— Прогонил дракон? — възкликна Ианте. — О! Братовчеде, трябва да ни разкажеш всички подробности!
— Непременно, някой друг път — отвърна той, като стана. — Моля ви да ме извините, господарки, но се налага да отида при княз Лейн. Двамата сме се обзаложили за следващия кръг и бих желал да видя лицето му, когато загуби — младежът отправи по една слънчева усмивка на всяка от жените и със скрито, но искрено облекчение си тръгна.
След петия кръг от надбягванията (в който Роан загуби, а Лейн спечели, за свое най-голямо удоволствие) бе обявена почивка, за да могат зрителите да се поосвежат, подкрепят и разплатят един с други. Старият княз на Дорвал покани младежа на обяд, но той отказа учтиво и слезе на пистата. Там поставяха препятствия за следващите няколко гонки: две дъсчени огради, два тръстикови плета и две стени — уж каменни, а всъщност от боядисано дърво. Паща би могъл да преодолее всяко без каквото и да било усилие.
Роан остана облегнат на парапета, който обикаляше пистата, и проследи внимателно шестата и седмата гонка, като наблюдаваше и изчисляваше на колко конски разкрача средно се пада един прескок. Скромното му държане — като изключим приветствените възгласи всеки път, когато излизаха коне на господаря Чейнал — и простото облекло го правеха почти незабележим. В шестия кръг от надбягванията най-бърз излезе жребец, собственост на княз Халдор Сирски, а в седмия — един бързоног красавец от конюшните на кулата Радзин. Когато прозвуча тръбата преди началото на осмия кръг, младежът усети, че някой го дръпва за ръкава. Обърна се и видя своя главен коняр:
— Време е, господарю — каза мъжът почтително и добави: — Донесох ти ризата. — Той раздипли
