— О, братовчеде, ти се изложи на такава опасност! И колко жалко за ездача на коня зад теб!
Чертите на Роан се изопнаха. Шонед погледна встрани. Пандсала се обади:
— Като идвахме насам, чухме, че си е счупил врата и е мъртъв. Конят е оцелял, макар че няма да се състезава никога повече. Какво точно се е случило, изглежда никой не знае. И никой не е виждал да се случва подобно нещо. Сега разследват…
Шонед гледаше навсякъде, само не към Роан. Искаше й се да потъне в земята. Заради този рус мъж, застанал прашен, потен, мръсен, изморен и ликуващ, тя бе убила човек. Нещо по-лошо: бе убила човек, използвайки дарбата и познанията си на фаради, върху което за всеки слънцебегач, от начинаещ питомец на Светилището до първожрец или първожрица, тегнеше строга възбрана, и от което нямаше по-голям грях и вина. Тя се видя коленичила пред Андраде и се чу разплакана да изповядва, че не е искала да причини смърт, но очите й против нейната воля се спряха върху Роан и й дадоха да узнае горчивата истина: бе извършила престъпление, за да го запази… за себе си.
Междувременно той съобщи на Тобин с много тих глас, но Шонед успя да чуе:
— Беше меридец.
— Нима?! — пребледня тя.
— Опита се да ме свали от седлото. Е, Тобин, остави; нищо ми няма — добави той раздразнително и отмахна ръката й, която понечи да го докосне. — Жалко, че е мъртъв, щеше ми се да поговоря с него.
Шонед видя как братът и сестрата си разменят предупредителен поглед и се застави да се намеси — наложително бе разговорът да бъде отклонен към друга тема. Придаде на гласа си най-острия и превзет възможен тон и заяви:
— Твоя светлост е поел риск, който би могъл да му струва много скъпо.
— О! Господарке Шонед, ти няма ли да ми честитиш победата?
Престорил се, че едва сега я забелязва, Роан я гледаше така благо и лъчезарно, че й идеше да го удуши. Тобин я предпази да стане убийца за втори път, като бързоя:
— Върви да се натопиш в реката, братле, защото си овонил цялото разстояние оттук до зрителските скамейки!
Той се усмихна:
— Сестричко, както винаги ласкаеш самолюбието ми.
— Де и ти да ласкаеше обонянието ми! — не му остана длъжна тя. И понеже видя съпруга си да приближава, извика: — Чей! Вземи Роан, закарай го до брега и го хвърли в реката!
— Нямам време — отвърна Чейнал, спря коня си за миг, наведе се от седлото и като сграбчи шурея си през кръста, го отлепи то земята и го притисна в прегръдките си. Лицето на младежа се изкриви. Всичките му охлузвания и рани го заболяха люто, а и изглеждаше смешно пред Шонед, Пандсала, Ианте! Чейнал за щастие го пусна почти веднага, но продължи със словесни поздрави: — Чудесно язди, да ти се ненадява човек, луда главо! Трябва да вървя да се готвя за последния кръг, но довечера на пира ще ми разкажеш. — Господарят на Радзин се наведе още веднъж, за да целуне съпругата си, после смуши Аккал с пети и се отдалечи. Шонед се обади:
— Да се върнем ли по местата си, за да видим как ще победи господарят Чейнал? — предложи тя.
— За това как аз победих още не си ме поздравила — отвърна Роан. Усмивката му бе сладка, но погледът зъл. — Може би обаче — продължи той отмъстително — си заложила срещу мен и си изгубила, господарке Шонед?
— Ще призная на твоя светлост, че действително сключих един облог, но той още продължава — отговори Шонед, също толкова сладко, и погледна Ианте. — И не бе свързан с надпреварата на пистата, а с друг вид състезание.
Чейнал спечели надбягването в деветия кръг, като изпревари най-близкия си съперник с почти една трета мяра. Сивият жребец на господаря Резе нагълта доста прах, както бе обещано. Поздравленията отшумяха, вълненията стихнаха, зрители и участници напуснаха пистата. Знатните гости на тазгодишната Риала се оттеглиха в шатрите си, за да починат малко преди пира, насрочен за вечерта, простолюдието се върна на панаира, а прислугата — към задълженията си в господарските лагери. Шонед нямаше как да се присъедини към вторите и третите; мястото й беше сред първите, но тя не искаше да го заеме. Можеше да присъства на пиршеството, защото Тобин се показваше с нея навсякъде и беше дала да се разбере ясно, че двете са приятелки; зеленооката обитателка на Светилището обаче чувстваше, че ще й прилошее, ако прекара дори само един миг близо до дъщерите на Негова всесветлост, особено пък в Роановото общество. Така че тя слезе до брега на реката, седна под едно дърво й се опита да не мисли за повелителя на сърцето си. И за онова, което беше извършила заради него днес.
Напразно! Той бе непрекъснато пред очите й: с разрошените златисти коси, ярката риза, сияещите очи и бузите, добили коралов цвят от тройното тържество — на победител, на обкръжен с внимание мъж и на човек, спасил се от смъртта. Как само разпалваше ламтежите на онези две кучки, как се опиваше от съзнанието, че може да си играе с тях и да ги предизвиква, оставайки неуязвим! Как безсъвестно използваше чара на погледа и усмивката си, за да ги увлече и покори! А към нея се обръщаше единствено с намерението да я засегне — в което, призна си тя засрамена, добре успяваше. „Проклет да е!“ — и Шонед обхвана с ръце главата си, притискайки слепоочията с длани.
От шатрите на Върховния княз се чуха поздравителни възгласи и възторжени викове: раздаването на наградите бе започнало. „Е, да!“ — намръщи се Шонед. — „Тобин ще си получи рубините, Ками — карнеолите… А Роан да се задави с изумрудите дано!“
— Честито, твоя светлост! — Тя изрече подигравателно на висок глас дълго отказваната похвала и се излегна по гръб във влажната трева. Загледа небето, облаците, които ту закриваха, ту откриваха трите изгряващи луни. Гледката не уталожи чувствата й. Знаеше, че ревнува; знаеше, че с това сама си вреди (единствено с това да беше!), но не можеше да не кипи от злоба при мисълта за скъпите рокли и накити на съперничките си, за тяхната изтънчена женственост и грижливо гледана хубост. И също при мисълта, че сега, в този именно миг те можеха да флиртуват с Роан, а тя не можеше; че сега, в този именно миг те наистина флиртуваха, ловяха погледите, усмивките му, ласкателните му думи и им отвръщаха… „Ти обаче си мой, хитрецо; синеок драконски сине, дето се оставяш да те ухажват и нехаеш за опасността…“ — процеди Шонед. — „И кълна се в Богинята, ще ти го докажа!“
В този миг един трезв, разсъдителен глас се обади от скрито ъгълче на съзнанието й. Заговори, като накара тутакси ревността да замлъкне: „Ти наистина ли желаеш да притежаваш мъжа, който днес те изкуши да извършиш убийство?“ Шонед не можеше да не отвърне на този глас — и поде дълъг, мъчителен спор със себе си. От една страна изтъкваше довода, че бе спасила живота на Роан, призовавайки дракона-призрак, за да уплаши меридеца и да отклони смъртоносното му оръжие. Беше успяла. Но човекът беше загинал. Противно на всички свои намерения тя бе нарушила най-страшния, най-свещен обет на фарадим, бе сторила точно онова, за което още преди време Уривал я бе предупредил да внимава: бе поставила дарбата си в услуга само на Роан, бе подчинила силата си на неговите интереси и бе забравила всичко друго. Можеше ли да има оправдание за нея? В името на най-възвишеното чувство се бе опетнила с най-долния грях: отнела бе човешки живот. Благородната подбуда и отвратителното дело бяха рожби на волята й. Но дали бе възможно така, както те съществуваха заедно в нейното съзнание, в личността й да се съвместят взаимно противоречащите си същности на фаради и на владетелка?
Ето въпроса. Как едновременно да служи и да бъде вярна на множеството повели: тази на обучението й в Светилището, тази на любовта и към Роан, тази на дълга й към Пустинята? Къде впрочем оставаше дългът към нея самата, такава, каквато се познаваше и държеше да бъде — гордата и самоуверена Шонед, свикнала да е наясно със себе си и да се уважава, да преценява разумно и да направлява отговорно постъпките си? Как да преценява, да направлява и носи отговорност, когато не беше сигурна, че има избор?
„Добре“ — продължи разсъдителният глас — „ти можеш да се омъжиш за Роан и да се отречеш от уменията си на фаради. Можеш да бъдеш само княгиня, да отхвърлиш изкушението да облагодетелстваш повелителя си с могъществото на своята дарба.“ — Да — съгласяваше се Шонед — това беше изход; но нали Роан я искаше за съпруга (и съответно Андраде — за съпруга на племенника си) тъкмо поради това, че
