ограничи и изостри сенките. Непознатата стреснато извърна глава и Роан обхвана профила й: високо чело, горд нос, хищно красиви устни — Ианте! Вбесен, той я запокити вън от леглото; тя се просна върху килима и захълца, поемайки си дъх. Роан я гледаше с ненавист как най-накрая се надига и се опира на пода с тънките си голи ръце.
Вън стражите закрещяха:
— Пожар! Горим!
Ужасена, принцесата се хвърли към леглото му и се вкопчи в завивките:
— Скрий ме, Роан, моля те, скрий ме! Ако някой ме намери тук…
— Не искам да знам какво ще стане! Махай се! — нагруби я той и за да й попречи да го докосне, скочи от другата страна на леглото. Сграбчи завивката и скри голотата си под нея. Повдигаше му се, но бе в състояние да разсъждава и действа бързо: — Ще отвлека вниманието на стражите, докато избягаш, само не се бави. Хайде, ставай!
— О, Роан, моля те, умолявам те…
— Хайде!!! — изсъска свирепо той и бутна леглото встрани, за да отвори път. С неподозирана бързина Ианте се вкопчи в коленете му; трепереше и не искаше да го пусне; отвратен, той се опита да я отхвърли от себе си, но застина, когато тя вдигна лице нагоре и в призрачно-синьто зарево на пожара, пречупен през копринените стени на шатрата, видя изражението й. — Ти… — задъха се той — …ти искаш да те намерят тук?!
— Да! Искам!!
Роан я стисна за единия лакът и рязко я вдигна на крака. Разтърси я:
— Мислеше, че така ще можеш да ме изнудиш да се оженя за теб ли? Уж съм те обезчестил? Глупачка! Мръсна безсрамница! Изчезвай!
Тя замахна да го удари:
— Ти ме желаеше!
— Млък! — сряза я той и я повлачи към изхода. Стискаше я с едната ръка, а с другата разтвори платнището. Видя, че стражите се суетят да стъпчат пламъците на огъня, прескочил от мангала върху тревата, и не забелязват нищо наоколо си. — Ще отида да ги залъжа — обърна се той към Ианте — а ти не се май и бягай. Ако те намеря пак тук, когато се върна, с теб е свършено. Ще се погрижа всички да разберат каква мръсница си.
Роан съвсем не бе толкова непоколебимо решителен, колкото се показваше пред Ианте — дори се чувстваше пълен глупак — но се овладя, пристъпи вън от шатрата и като пристегна завивката около кръста си, призова стражите. Разпореди се да донесат кофи с вода, мъжете се подчиниха и само той забеляза как саможертвовотелната дъщеря на Върховния княз се измъкна и изчезна тичешком в тъмното. От шатрите наоколо наизлязоха сънени хора; той ги отпрати набързо с успокоителни думи. Скоро огънят бе угасен и опасността — отстранена.
Когато всичко утихна, Роан се върна да разгледа обърнатия мангал. Тревата под и край него беше зелена. Не би трябвало да пламне! Младежът изследва внимателно участъка, сега мокър и подгизнал; опипа чимовете. Очакваше да са овъглени — не бяха. Значи не бе имало пожар. Не и от обичайния вид. Роан вдигна глава и му се стори, че различава недалеч строен силует в тъмна рокля; забърза нататък, но от мрака изникна страж, който пресече пътя му с извиненията си:
— Не знам как стана, господарю! Дори мангалът не се обърна, то ние после го прекатурихме; просто огънят скочи нагоре и изведнъж…
— Остави, драги. Нищо не се е случило. Няма щети и никой не е пострадал — „освен гордостта на Ианте“, добави той на ум. Изчака човека да се отдалечи и се озърна нетърпеливо, но сянката бе изчезнала. Роан въздъхна късо и се запъти към шатрата си. Разтвори двете крила на платнището и влезе. Едва пристъпил вътре обаче, спря: босият му крак се натъкна на някакви дребни, твърди предмети, хвърлени на килима. Той се наведе смаян. Когато се изправи пак, се усмихваше В шепата си стискаше речни камъчета.
„Кога ли ги е пуснала тук, интересно“ — мислеше Роан — „докато заглавиквах стражите? Докато Ианте бягаше?“ Навярно беше така.
Той разтвори шепата си и с пръстите на другата си ръка погали камъчетата. Побутна ги нежно, размеси ги. Прошепна, сякаш имаше кой да го чуе:
— Значи самата ти си бдяла тази нощ над мен? О, любов моя… дано и аз мога винаги да те пазя така добре.
Роан подържа още малко камъчетата върху дланта си. Сетне ги прибра в малкото си ковчеже за скъпоценности. Сложи ги до изумрудите, които бе спечелил на състезанията този ден.
Глава 14
Ефирните облаци в нощното небе не предвещаваха проливния дъжд, който заваля призори и принуди всички да останат в палатките до обяд. Мнозина от високопоставените гости се събудиха още при първите гръмотевици вслушаха се в шума на дъжда, повдигнаха рамене и отново се унесоха в сън. Същото сториха и придворните от всяка свита и прислугата, с изключение на неколцината родени без късмет, които въпреки всичко трябваше да станат, за да стъкнат огньовете и да приготвят закуската.
Слугите на господарката Палайла се оказаха в много по-благоприятно положение от всички останали. На баржата беше сухо и не им се налагаше да опъват навеси над огнището, затова можаха да предложат на подранилата й гостенка щедра закуска, приготвена в удобния камбуз. Всички бяха доста изненадани, като разбраха коя е посетителката, но коментарите им бяха направени шепнешком и си останаха само в кръга на семейството.
— Е, както разбрах, снощи Ианте се е държала като същинска блудница — каза Палайла и мимоходом си отбеляза с какво задоволство бяха посрещнати думите й от страна на Пандсала. — Доколкото мога да преценя, това едва ли е допаднало много на нашия златокос красавец.
— Жалко, че не я видя, като се връщаше — с провиснали кичури и цялата в кал — засмя се Пандсала. — Сега се е затворила в каютата си, не смее да погледне никого в очите и се преструва, че уж била излязла на разходка, простудила се и се чувства неразположена. Никак не й завиждам, като знам какви са церовете на Найдра.
— А и Ленала с нейните искрящи от остроумие приказки! Добре, че дойде да ми кажеш какво става, за да се поразтуша малко тази сутрин. Май съм те подценявала през всичките тези години, Сала. Виждам, че с теб ще се разберем.
— Залогът е твърде голям, а и двете ненавиждаме Ианте — това трябва да обедини усилията ни в обща посока.
— Е, този път тя сама се опропасти. Дори и Рьолстра да не научи за това, нашият благороден княз Роан вече няма да я погледне. Скъпа моя, мисля, че ти постигна целта си.
— Не съвсем — Пандсала разбърка чая си със златна лъжичка, украсена с огромен аметист. — Малко ме притеснява онази слънцебегачка. Досега не й е казал и една добра дума, а и тя като че ли едва го търпи, но Андраде и Тобин много държат на този брак. Князът ми се вижда мек човек и ако те са достатъчно настоятелни, може и да го склонят.
— Не смятам, че Роан е чак такъв глупак — каза замислено Палайла. — А и са си направили сметките без теб. Освен това момичето е фаради — без семейство, което да я подкрепи, едва ли има нещо вярно в приказките на Тобин за знатното й потекло от Сир и Кирст. Слънцебегачката не може да му предложи нищо в сравнение с онова, което ще му донесеш ти.
— Въпреки това ми се иска да я махна от пътя си — Пандсала наля още чай и подаде едната чаша на Палайла. — Може би не трябваше изобщо да напускаш Канарата, след като бебето се очаква толкова скоро. Едва ли е много разумно да родиш преждевременно и на чуждо място, където плановете ни може да се объркат.
— А ти защо мислиш, че толкова настоявах да вземем и онези жени? Трябваха ми няколко часа да убедя баща ти, че се нуждая от помощта и съветите им много повече, отколкото от собствените си прислужници. Жалко, че нито една от тях не е забременяла едновременно с мен.
— Остава ти най-малко месец — Пандсала я погледна изпитателно. — Но като гледам колко си
