не бяха казани. — Мъжът уверено сложи на рамото й горещата си длан, очите му много зелени, но с по-блед цвят от нейните първо се впиха в зениците й, а после господарски се плъзнаха по очертанията на лицето и тялото. Шонед усети, че пламва; от петите към темето й плъзнаха тръпки, умът й потъна неизвестно къде; в последните остатъци от съзнанието й пробягаха откъслечни мисли за това, че любовницата на Рьолстра бе най-красивата жена на материка и че на Върховния княз беше достатъчно само да каже, за да получи всяка, която е пожелал, но и те се изгубиха. Слънцебегачката бе замаяна, вцепенена и само чувстваше как една тежка, жарка, неотвратима сила могъщо я притегля, притегля, притегля…
Рьолстра внезапно пусна рамото й.
— Виждам, че те обърквам и тревожа — изрече той. Шонед се олюля. Плътта й там, където бяха лежали пръстите му, рязко охладня след прекъснатия допир. Върховният княз продължаваше да говори учтиво, равно, все едно ставаше дума за времето: — Колкото пъти те наблюдавах през последните дни, ти не погледна към мен дори веднъж. Знам, че съм чужд за теб, но се надявам да ми позволиш да променя това. Да ти стана близък тонът му доверително се сниши, зазвуча ласкав и съблазнителен; слънцебегачката се уплаши, като долови как й въздейства. — Шонед — Рьолстра почти шептеше, почти я галеше с гласа си — аз съм мъж, който има търпение. И власт. Когато решиш, че малкото князче не те задоволява, ще ме завариш да чакам.
— Какво ми предлагаш? — произнесе тя съвсем тихо, само с дъха си. Знаеше много добре, но искаше да го чуе с ушите си.
— Всичко, което би могла да получиш от мен. В замяна ще очаквам от тебе… някои неща… нищо, което самата ти не би ми давала с радост.
— Като например? — попита тя по-високо: гласът й беше укрепнал, съзнанието й се отърсваше, волята й преодоляваше въздействието на близостта му. Рьолстра изглежда не забелязваше, защото тонът му не се промени:
— Намирам те за красива, вълнуваща и желана, слънцебегачко. Вярвам, знаеш какво ще рече една жена да е привлякла вниманието на Върховния княз. Ще те въздигна с почести над всички, двамата с теб ще си даряваме взаимно наслада…
Макар да се ужаси, като разбра най-сетне каква цел преследва Рьолстра, Шонед успя да произнесе решително, силно и ясно:
— Насладата, която ще получавам от тебе, няма да бъде дар: ще ме накараш да я платя, като отнемеш честта ми!
— Дъщеря ми Ианте — отвърна той несмутим — те описа като безкрайно горда, но аз вярвам, че бих могъл да те накарам и да приемеш. — Сякаш да не остави място за съмнение как, Рьолстра се приближи до момичето, протегна този път двете си ръце и нежно, замечтано прокара пръсти по раменете, шията и брадичката му.
Трепетът завладя наново Шонед. Сега тя различаваше ясно двуцветния му пламък: в него имаше страх, имаше и желание. Да се превие и да признае властта му би било все едно да умре, но докосването на този мъж въздействаше с такъв покоряващ чар, че премахваше всички задръжки, всички съображения. Шонед обаче не можеше да не се запита дали и Роан не чувства същото, когато е край Ианте. И нейният ли допир помиташе преградите, обезсилваше разума? Слънцебегачката се отдръпна и разтърси глава:
— Не ме докосвай! Не служа на похотта на никой мъж — дори ако мъжът си ти!
Рьолстра се засмя развеселен:
— Ако целта ти беше да ме заинтригуваш, Шонед, не би могла да избереш по-добър начин! Ако смяташ да ме отблъснеш обаче — предлагам ти да помислиш пак. — От висотата на внушителния си ръст той я загледа премрежено и лукаво, докато в един миг без всякакво предупреждение не преодоля разделящата ги крачка: дъхът на Шонед се пресече, когато се сблъска с гърдите му, и преди да успее да мръдне или извика, той сграбчи раменете й, наклони глава и впи устни в нейните. Само след миг пак така внезапно я пусна, поклони й се ниско, като да беше княжеска дъщеря, и тръгна пъргаво нагоре по склона към шатрите си.
Шонед остана смразена и трепереща. Сладострастието и ужасът воюваха в душата й. Върховният княз желаеше да я притежава. Като жена тя не можеше да устои на ласкателното му внимание, особено съчетано с могъщата дързост на покорител, чието въздействие бе изпитала току-що. Ала тя беше също фаради. Като онзи човек, когото Рьолстра беше покварил и изкушил да предаде събратята си. Заплашена бе да я сполети същата участ, защото Върховният княз искаше да използва уменията й за собствените си цели.
А нима Роан не искаше същото? Ситни гърчове я разтърсиха и Шонед обви ръце около тялото си, за да ги овладее. Това не бяха чувствените тръпки от преди малко: тези изразяваха дълбок смут и болезнена тревога. Тя внезапно съзна, че няма на кого да се опре. Заповтаря си „Роан ме обича“, за да почерпи смелост, но не сполучи. И русокосият със сините очи щеше да я използва точно така, както искаше да я използва чернокосият със зелените, само дето имаше благословията на първожрицата Андраде — по една случайност негова леля — която беше посредничила за срещата им.
Шонед извади речните камъчета от джоба си. Стисна ги в шепа с цялата си сила, докато пръстите й аха-аха да се строшат. Тя ли трябваше да решава кой княз е по-достоен да се разпорежда с уменията й? На какво отгоре? Слънцебегачката се разсмя горчиво: нямаше избор, не би могла да има, не бяха й оставили. О, как ги мразеше всичките за това!
Когато се плъзна между чаршафите в постелята си, Роан почти спеше. Главата му се маеше от изпитото вино, възбудата от победата в състезанията не го напускаше, но го държеше в състояние на трескав полусън, не на бодрост. Копнеейки да потъне в пълна забрава, той отпрати с две нечленоразделни думи Валвис, който веднага излезе, и се зави презглава. Няколко мига се въртя неспокойно, търсейки как да разположи тялото си така, че да не чувства раните по раменете и гърба си; за щастие виното бе притъпило болката и Роан скоро се унесе, а блуждаещите му несвързани мисли се превърнаха в сънища. Той засънува Шонед.
„Дали не съм прихванал нещо от нейните заклинателски способности?“ — мина му през ума по някое време. Чувстваше я толкова близо до себе си, почти действителна: меките й устни галеха челото му, тънките й пръсти го милваха по страната. Роан се усмихна и се пресегна да я докосне, и — о! — под дланите му се отзоваха истински гладки рамене, ръцете му усетиха топлината на кадифена кожа… Понечи да я притегли към себе си, но тя се дръпна и се изправи. Седнала на края на леглото, отметна завивката и прокара ръка по тялото му. Зае се да го изследва.
Вълнение забушува у Роан под допира на хладните пръсти, които нежно се плъзгаха, спирайки и задържайки се за кратко ту тук, ту там; очите му се разшириха, устата му се разтвори, готова да нададе глас, но пръстите неочаквано легнаха върху лицето му, а ушите му чуха: „Шшшт…“ Той целуна дланта й. Искаше му се лампата да е по-близо, за да вижда ясно лицето й — в смесеното, но слабо осветление, което даваха меките лъчи на свещта под стъкления сенник върху далечната маса и отблясъците на стражевите огньове през тъканта на шатрата, можеше да различи само очертанията на главата й, с разпусната коса, придобила от нощта тъмен цвят. Призрачната Шонед не спираше да го милва и през плътна му пробягваха неописуеми трепети, усещания, каквито не бе познавал и не бе допускал, че съществуват.
— Хей — проговори най-сетне той — дай на мен, сега е мой ред… — Бе изненадан да чуе гласа си, толкова гърлен и дрезгав. Протегна алчно ръце по мишниците и раменете й, плъзна ги по гърдите, забулени от свилена тъкан, която се бе затоплила от жарта на тялото и сякаш пърхаше от ускореното дишане. Спусна ги отново надолу, улови кръста й като колан и я придърпа по-близо.
Ала когато снагата й се допря до неговата, Роан застина: това тяло бе непознато!
Това тяло бе наистина стройно, тънко, но не така твърдо, както го помнеше. Гъвкаво, вярно, особено в раменете й ръцете, по които под кожата и над костите се напипваше приятен слой мека плът; Шонед обаче имаше стегнати, корави мускули, а тези тук не бяха калени. Тялото, което Роан държеше, поддаваше под допира му, и освен това лъхаше не чистия мирис на вятър и природа, а друг, изкуствен аромат — богат и сложен.
Това не беше Шонед.
Внезапно вън от един мангал се вдигна висок пламък, който освети вътрешността на шатрата и рязко
