притежаваше тази дарба и тези умения. От нея се очакваше задължително да бъде фаради и княгиня. Ами децата й един ден? Те почти несъмнено щяха да наследят дарбата на слънцебегачи; и от кого щяха да вземат пример как да си служат разумно с нея, ако тя погребеше в забрава всичко, на което я бяха учили? После, тези деца щяха да наследят от баща си и друга сила — силата на властта; но понеже слънцебегачите дължаха вярност не на отделни княжества, а на Светилището, те предварително бяха обречени да се разкъсват между княза и първожрицата, между своя баща и своята пралеля, както сега се разкъсваше Шонед, изнемогваща да дири отговори на нерешими въпроси.
Нерешими ли? — прониза я отговорът. Тя захлупи лицето си с ръце и се обърна по корем, защото не можеше да понася хладната, мека ласка на лунните лъчи по страните си. Нямаше какво да се решава! Днес тя беше отрязала всички пътища назад и встрани, веднъж завинаги, като беше използвала преднамерено тайните си познания, за да причини смърт. И това не беше първата й простъпка! Тя си припомни виночерпеца от Цитаделата, загинал в двубоя между нея и служещия на Рьолстра слънцебегач: още тогава бе направила избора си, без дори да го съзнава.
„В такъв случай“ — обобщи трезвият и суров глас — „като знаеш онова, което ти е известно сега, можеш да откажеш да се омъжиш за Роан и да се отървеш от изкушението. Ще бъдеш просто слънцебегачка, далеч от отговорностите на владетелка и превратностите на властта, чиста пред съвестта си. А Роан може да се ожени за друга…
Задруга?! Никога!“
Обезсилена, лежа дълго, без да помръдне. Смачканата трева под бузата й издаваше влажен и остър мирис, който Шонед вдъхваше дълбоко. По някое време нощният хлад я накара да потрепери, но не само той: тя осъзна за пореден път, че няма избор. Собствените й чувства, гордост и потребности я бяха хванали в капан. Трябваше да се омъжи за Роан, да бъде както княгиня, така и слънцебегачка. Тя щеше да се омъжи за Роан, щеше да бъде и двете. Ако от нея очакваха толкова много, не по-малко очакваше и тя самата от себе си.
Шонед се надигна и седна, прокара пръсти през косата си — несплетена и разрошена — и се загледа навъсено в реката. Известно време тя съзерцава Фаолаин, после стана, слезе на песъчливия бряг и на лунната светлина отбра оттам няколко камъчета. Запресипва ги от едната си шепа в другата, усмихвайки се мрачно. Вече не криеше истината от себе си: тя се беше продала, за да получи Роан. Той беше нейната цена. Тази мисъл внесе в душата й странно успокоение, а подир него — и хладна решителност. Бе дошло времето Роан също да плати!
Докато прибираше камъчетата в джоба си, Шонед се сети за покупките от панаира. Бавно започна да я обзема възбуда, която тя се зае да подсили. Извикваше във въображението си отделни подробности: гладка златиста кожа, слънчево-свилена коса, тънко тяло, което се притиска до нейното, топла плът и разтварящи се устни… О, тази вечер и тя щеше да извоюва победа, не по-малко значима от неговата! Техни високородия можеха да беснеят на воля. Тя си представи яростта на Ианте и Пандсала и се разсмя високо — беше платила за Роан, и той беше неин…
Внезапно слънцебегачката долови, че не е сама. Обърна се стреснато, когато един дълбок, отекващ мъжки глас прозвуча в ушите й:
— Смехът ти е прекрасен като твоето име, господарко Шонед. А лицето ти е още по-прекрасно.
Дъхът на момичето се пресече:
— Твоя всесветлост!… — едва успя да изрече тя. Коленичи пред Върховния княз и се опита да овладее вихъра, който се изви и забушува в мозъка й при вида на високия, великолепен мъж в тъмен плащ. Рьолстра, за нейн голям яд, разбра смущението й, но не го показа; с неизменна любезност продължи:
— Не исках да те плаша. Тъкмо се връщах от посещението при господарката Палайла на баржата. Там тя спи по-добре, отколкото в шатра.
— Свърши ли пиршеството, твоя всесветлост?
— Току-що. Започна рано, и съм признателен, че не приключи късно. Утре ни предстои изпълнен с работа ден. Открих обаче, че не ми се спи, и реших да се поразходя покрай реката. Прекрасна е, нали? Особено на лунна светлина.
Рьолстра не говореше за реката, нито пък гледаше към нея; думите и внимателният му взор бяха предназначени единствено за Шонед, както и двамата знаеха много добре. Върховният княз — висок, внушителен, пищно облечен — стоеше съвсем близо до момичето, и слънцебегачката почувства особения, покоряващ жар, който се излъчваше от тялото му. Собственото и тяло вече се бе настроило на подобна вълна, когато преди малко мечтаеше за Роан, и затова сега от само себе си откликваше на негласния призив, който идеше от плътта на този чужд, злонамерен, но неустоимо привлекателен мъж, и проникваше чак до костите, до най-скритите кътчета на съществото й. Цялата женска природа у Шонед се поддаваше на могъщия чар на Рьолстра — завоевател и покорител, който пристъпваше към целта си с такава хищна властност, с такава самоувереност, че още от началото смазваше всяка съпротива. „Какво става с мен?!“ — ужаси се тя. Събирайки всичките си сили за отбрана, Шонед успя да промърмори:
— Да, да, прекрасна е — чувствайки се толкова смазана от безсилието си, че й идеше да заплаче.
— Ще ми окажеш ли честта да ме придружиш, господарке Шонед? Нека споделим лунната светлина — предложи Рьолстра с изискан жест и най-благороден тон: едновременно приканващ и повелителен. Шонед нямаше как да не се подчини. Не само защото на Върховния княз не можеше да се откаже, но и защото тя се готвеше да стане съпруга на главния му съперник и като такава сега щеше да използва случая да поразузнае за отношението на Рьолстра към Роан, за намеренията му, а вероятно и (ако Богинята й помагаше) за служещия на Канарата слънцебегач. Затова момичето се усмихна, отново изправи снага и кимна в знак на съгласие.
— Доставиха ли ти удоволствие надбягванията днес? — запита Рьолстра, когато двамата крачеха покрай брега, без да бързат и — поне привидно — без друга цел освен да се насладят на нощната прохлада. — Видях те сред зрителите, господарко Шонед: ти седеше заедно с дъщерите ми и нейно високородие княгиня Тобин.
— О, беше толкова вълнуващо! Господарят Чейнал се представи великолепно, нали? Казаха ми, че винаги побеждава. — Шонед изчака Върховния княз галантно да отстрани от пътя й едно клонче. — Беше ли нейно високородие щастлива да получи рубините?
— Естествено. В природата на красивата жена е да се стреми към неща, които изтъкват още повече красотата й. Поради това се изненадвам, господарке Шонед, да те видя облечена така просто — макар и очарователно — и без никакви накити. На теб ти подобава да бъдеш само в коприна и изумруди, благородна — усмихна се той.
Шонед едва се сдържа да не отговори „Почакай и ще видиш“, но навреме се овладя:
— Не възприемам себе си като красавица, затова и не ламтя за неща, които да изтъкват красотата ми. А и първожрицата Андраде възпитава нас, фарадим, в съвсем различен дух.
— Аз съм уверен, че някой щедър мъж чака само знак от твоя страна, за да те обсипе с даровете, които заслужаваш.
Думите му вселиха у Шонед страшна паника: нима бе прозрял играта, водена от двама им с Роан? Но като плъзна към Рьолстра кос поглед изпод мигли, слънцебегачката се убеди, че той е имал пред вид съвсем друг мъж — и когато осъзна кого точно, едва не се спъна в гладкия пясък.
Овладя се бързо и отвърна:
— Твърде незначителна личност съм, твоя всесветлост. Съвсем малка зестра ще донеса на бъдещия жених.
— Предостатъчна зестра би била само прелестта ти, благородна Шонед, дори ако не беше слънцебегачка. Оценяваш себе си много ниско.
Тя спря, обърна се право с лице към него и без заобикалки попита:
— Твоя всесветлост как би ме оценил?
— Вярвам, че отговорът ти е известен, повелителко.
Този мъж бе опасен. С всяка изтекла секунда Шонед все по-ясно осъзнаваше многообразието от начини, по които се проявяваше това качество на Рьолстра, и я обземаше страх, който парализираше волята и ума й. Хладнокръвието й измени, тя избра най-глупавата линия на съпротива — изрече нервно и припряно:
— Толкова късно е вече…
— Не — възрази спокойно той. — Не е по-късно, отколкото беше преди миг-два, когато някои неща още
