него, а ездачът на изравнилия се с Паща кон, чиито дрехи бяха в цветовете на господаря Резе, не му беше оставил почти никакво място за завой. Паща заканително бе опънал уши назад, другият кон за миг поизостана на един хлъзгав участък и младият княз използва отворилата се тясна пролука, за да смушка жребеца си с пети — трябваше да минат колкото може по-близо до стълба. Те успяха да го заобиколят почти на косъм. Роан чу зад гърба си нов звук, още по-зловещ: вик на ужас, последван от тежък плясък в прибоя долу. Сгърчи лице и мълком преглътна мисълта, че това можеше да се случи с него и Паща; после стисна здраво юздите и се зарече, каквото и да става, да завърши това лудо препускане жив и читав — сега тази беше единствената му цел. От тридесетте състезатели бяха останали само двайсет. Но и те бяха с деветнадесет повече според Роан, както и според Паща; гордият жребец, който не търпеше да вижда задницата на друг кон пред себе си, полетя в стремителен кариер. Ездачът притисна буза към шията му, вкопчи се с всичките мускули на ръцете, нозете и гърба си в неукротимото животно и замижа. Клоните на дърветата не само яростно шибаха ризата му, но и я цепеха на ивици. Въздухът свистеше покрай ушите на младежа: струваше му се, че от зашеметяващата скорост, с която се движи, е оставил съзнанието си далеч назад и сега лети презглава към собствената си гибел. Злото предчувствие неочаквано доби веществен облик във вид на сивокафеникав кон с ездач, който се появи отникъде и се вряза отдясно в траекторията им; Роан без малко да падне от седлото. Непознатият носеше розово и пурпурно — цветовете на господаря Тибаян от Пирме — но това беше само заблуда; черните му очи, тъмната коса и белегът на брадата не оставяха място за съмнение: меридец! Младежът нададе стон, в който се смесваха проклятие и вопъл, и ухиленият му враг тържествуващо се изсмя…
…В гората, сред дърветата, Шонед бе изгубила Роан от погледа си, но когато конете излязоха на голата равнина, тя съзря сивокафявия жребец, който връхлиташе върху Паща, и застина. Нападателят все пак не успя да завари младежа неподготвен: Роан замахна, стовари юмрука си и ездачът в пурпурно-розово се олюля на седлото. Тутакси обаче извади бич и дъхът на Шонед секна — ударът зверски изплющя върху и без друго разранения гръб на Роан, и русата глава на младежа се отметна назад. Пръстите на слънцебегачката се свиха като куки; вцепениха се и кръвта се отля от тях. На нейно място нахлуха живи пламъци, които бликнаха в цялото тяло на момичето, на мига го обгърнаха като плащ от главата до петите и то тласнаха към тъканата пътека от светлина. Шонед напрегнато се изопна, събра всичките си сили и замълви беззвучно с устни заклинания, за да призове и приложи древното чародейство, на което я бе научил Уривал в Цитаделата…
…Гърбът на Роан пламтеше от болка. Младежът изви глава тъкмо навреме, за да види как меридецът вдига десницата си със стъкленото острие в нея; слънчевите лъчи накараха оръжието да блесне ослепително. Роан не вярваше, че нападателят му ще се опита да хвърля нож докато язди, и то по движеща се цел, но действителността веднага го убеди в обратното: острието прониза въздуха на един пръст разстояние от рамото му. Паща не се смути ни най-малко от удара, звъна и блясъка на пръсналото се пред него стъкло и набра още скорост. Роан стисна с болящи от усилието бедра жребеца си през хълбоците, прехапа устни и се остави на волята на коня. Сам искаше да увеличи разстоянието помежду себе си и меридеца, преди онзи да е извадил втори нож, и устремът на Паща да победи четиримата останали съперници бе добре дошъл. Наближаваха пистата. Удаде им се да изпреварят един ездач при входа, отворен в перилата; Роан се сети за наставленията на коняря си и стегна юздите. Паща разбираше господаря си така добре, че откликваше и на най-леките движения на крайниците му, и изпълни първия скок с безукорна точност — за разлика от жребеца пред него, чийто ездач не бе внимавал достатъчно. Петнистият кон изгуби ритъма, разколеба се и не можа да влезе отново в крачка. Мъжът на седлото напразно го шибаше с бича си. Роан, между два скока, ги изпревари и потрепера от негодувание, като видя окървавените белези по хълбоците на горкото животно. После се осмели отново да погледне назад. Меридецът бързо се приближаваше. Роан стисна зъби, но трябваше да се обърне към следващото препятствие и да насочи Паща да го преодолее. Конят и ездачът прелетяха над дъсчената ограда, копитата задълбаха в пръстта, ноздрите и гърлото на младежа се напълниха с прах и дробовете му нададоха вопъл за въздух, главата му се замая, но нещо по-силно от него го подтикна пак да погледне към меридеца.
Не видя нищо. Освен това как тънките устни на мургавия мъж се разтвориха, между тях излезе писклив вик, тялото се огъна като че в опит да избегне сблъсъка с някакво страшно видение, ужас блесна в черните очи, а сивокафявият жребец се удари жестоко в перилата. Понататъшната им съдба не интересуваше Роан; той се съсредоточи в предстоящия прескок на тръстиковия плет. Двамата с Паща го преодоляха и продължиха към каменната стена. Отминаха един вече изтощен кон, чийто ездач носеше дрехи в тюркоазено синьо — по това младият княз разпозна жребеца на княз Халдор Сирски и застана нащрек Опасенията му се оправдаха: бившият победител стръвно изви врат и се опита да го захапе за бедрото. Паща се ядоса, сви уши и понечи да се нахвърли на другия кон; цялото хладнокръвие и умение на Роан бяха необходими, за да попречи на двамата да се сбият, но любимецът му все пак го послуша, изпъна шия и затича така, сякаш имаше криле.
Пред тях беше останал само един съперник. Той с лекота прескочи петото препятствие и Роан, като премери на око разстоянието помежду им, прошепна в ухото на Паша: „Хайде, този можем и да го пуснем да бъде пръв, момчето ми. Няма да обеднея, ако сам купя изумрудите за Шонед.“ Но потомъкът на най- чистокръвните родители от Чейналовите коневъдни не се вслуша в думите му, защото виждаше само чуждата задница и скока, които го разделяха от победата. Роан не се опита да се наложи. Паща прехвръкна над последната стена, а господарят му отпусна хлабаво юздите върху обляната в пот шия; зад тях бяха останали другият кон и ездач, а пред тях бяха само празната писта, пъстрите перила и жълтото знаме, което като драконово крило се спускаше надолу.
Шонед разплете пръсти и изтри в роклята овлажнелите си ръце. Заклинанието беше излязло и по- трудно, и по-лесно от предвижданията и опасенията й. Уривал я бе обучил добре, но тя бе изчерпала силите си, за да поддържа страховития огнен призрак на дракон жив пред очите на меридеца — и видим единствено за тях — в няколкото решаващи секунди. Когато Роановият враг се изтърси от седлото, слънцебегачката усети да я обзема злостно, ликуване; но в следващия миг, когато и сивокафеникавият жребец рухна на земята, тя също извика заедно с всички зрители:
— О, не!!… — После, отчаяна, прошепна: — Не исках това… Богиньо, умолявам те…
Конят успя да се изправи с мъка на нозе, но ездачът, отхвърлен чак в средата на пистата, не помръдваше. Шонед чу възгласа на Тобин и си наложи да се върне пак под зеления балдахин. Видя не само Тобин, но с нея и Пандсала, и Ианте да слизат тичешком по стъпалата към пистата. Не се присъедини към тях, а изчака, докато дишането й се успокои, и едва тогава тръгна. Остана на разстояние от трите, макар че ги настигна точно когато бяха излезли на ливадата за конете и чакаха Роан. Той не закъсня да се появи с бавна крачка. Шонед го наблюдаваше как слиза от седлото, повежда кротко ходом потъналия в пяна жребец и без да обръща внимание на никого, мълви гальовни думички в ухото му, гали го по хълбоците, по врата, по корема… Приближи се един коняр, който възторжено прегърна първо господаря си, после Паща; след това четириногият победител бе поведен към конюшните да получи заслужени грижи и почивка, а двуногият (който не се крепеше съвсем стабилно на краката си прие с благодарност голяма купа вино, поднесена му от друг прислужник.
В преливащото от гордост и възхищение сърце на Шонед изведнъж нахлу тревога, когато видя нацепената риза и кървавите драскотини по гърба на Роан; такива имаше и по лицето, и по китките му. Победата му бе струвала по-скъпо, отколкото бе предполагала! Нозете й бяха готови да се затичат към него, ръцете й — да го прегърнат до секване на дъха, а устните й — да излеят порой от любещи укори, но тъй като всичко това и беше забранено, остана да наблюдава с безмълвна завист, как Тобин я отменя и в трите.
— Ти, глупак нещастен, как си се изподрал, дрехите ти са на парцали, а и главата си залагам, че си осакатен! — редеше гневно принцесата. — Сваляй веднага тия дрипи от себе си и върви да си лиснеш кофа вода; да не ти казвам колко от раните ще загноят, ако не го направиш…
— Да, сестро — произнесе той подчертано хрисимо, с което я разлюти, но следващите му думи я обезоръжиха:
— Само не ме прегръщай пак! — Тобин не можа да не се засмее. Роан се престори, че едва сега забелязва Ианте и Пандсала, и галантно им рече: — Не бледнейте така, братовчедки! Не съм пострадал кой знае колко, а и това беше само състезание, не битка.
Ианте вкопчи изящните си пръстчета в ръкава му:
