Тази мисъл я зашемети. Първожрицата обичаше да манипулира хората, беше хитра, потайна, амбициозна, понякога дори арогантна, но едва ли бе очаквала от момичето да пренебрегне традиционните ограничения на способностите на фаради. Положително не би могла да бъде толкова жестока, че да стовари върху Шонед бремето на такава отговорност.
Но ако все пак целеше точно това? Може би желанието й да направи княгиня от добре обучена слънцебегачка бе продиктувано от убеждението, че способностите на фаради биха съдействали за утвърждаването на княжеството и че заради своя съпруг Шонед би нарушила обетите си. Андраде не би могла да заяви открито подобно намерение, нито да заповяда на някой от своите слънцебегачи да пренебрегне ограниченията. Може би това обясняваше всичко… Андраде не й бе казала и дума, но Шонед разбра какво се очаква от нея — не само да роди син с дарбата на слънцебегач, но и да създаде нови правила в управлението на бъдещия княз.
А Роан? Какво би могъл да иска той от момичето? Можеше ли да разчита на неговата мъдрост, която би го предпазила от необходимостта многократно да изправя жена си пред подобен избор? Шонед потрепера в плътната кожена наметка при мисълта, че е избрала — Роан. За него би направила всичко — и като княгиня, и като фаради.
От мокрите клони се стичаха струйки дъждовна вода, но момичето не ги забелязваше. Мъчеше я още нещо, на което не бе успяла да намери решение. Князете щяха да побеснеят, когато научат за намерението на Андраде да превърне една от своите слънцебегачки в княгиня. Заради невинните кроежи на Роан засега все още никой не знаеше за плановете на Андраде. Момичето избърса с длан мокрото си лице и се усмихна мрачно при мисълта за негодуванието на другите владетели и врявата, която щеше да се вдигне. Ако не можеха да я приемат като княгиня, след раждането на синовете й сигурно щяха да изпоприпадат от бяс.
Шонед не усещаше присъствието на неколцината, които я следяха изпод оскъдния подслон на близките дървета. Омотан в наметалото от глава до пети, Валвие оставаше невидим. Нито тя, нито момчето можеха да видят Мит, който бе тръгнал след нея, веднага щом Хилдрет го предупреди за тревожното й състояние. Според Мит, ако Шонед искаше да се уедини някъде насаме с мислите си, би могла поне да избере някоя хубава суха палатка вместо да се лута в дъжда сред дълбоката кал. От устните му се откъсна едва чуто проклятие и той се сгуши плътно до дървото.
По това време и Роан се проклинаше, че бе изложил някои доста радикални идеи пред нищо неподозиращите владетели. Въпреки дъжда събранието продължаваше своята работа, ако думата „работа“ можеше да се приеме за изискано определение на избухналите спорове и препирни. Роан бе допуснал непростима грешка, която не можеше да извини дори с изключителната си умора. След като Ианте си бе отишла предишната нощ, той дълго не можа да заспи и едва се сдържа да не потърси Шонед, за да уталожи предизвиканата от княгинята възбуда. Беше отвратен от самата мисъл, че Ианте бе очаквала от него да я приеме. Въпреки това не успя да мигне до зори, разтревожен не толкова от постъпката на княгинята, колкото от неблагоприятните й последици. Дъждът съвсем довърши раздразнението му. Роан бе израснал в Пустинята и дъждът сякаш се просмукваше в непривикналите му с влагата кости. Но един княз не би могъл да търси оправдание за своите грешки, дори пред себе си. Заслушан в разправиите наоколо, той продължаваше да се ядосва, че не бе държал устата си затворена.
В началото се представи доста добре. С най-невинен тон заяви пред събралите се князе, че няма да е зле да знае какви са точните граници на владенията му — все пак беше княз на тези земи и трябваше да е наясно с какво разполага. Идеята му бе приета и разбрана дори от един толкова глуповат владетел като Сомер, княза на Изел. Поредното нападение на меридците изведе на преден план въпроса за правата над част от земите в Пустинята и Рьолстра настоя да се преразгледат отново някои предишни решения, а Роан искаше да знае какво точно му принадлежи — и най-важното, какво вече не принадлежи на враговете му. Князете така и не вникнаха в същността на истинските му намерения. Всички се съгласиха с необходимостта от уточняване на границите и не се досетиха, че поражението на меридците му дава законно основание за навлизане в земи с неопределена досега принадлежност. Нито един владетел не би подкрепил Мерида, докато Роан изясни точните размери на владенията си. Но най-сериозният му мотив се определяше от убеждението, че надеждното и здраво управление зависи до голяма степен от стабилните граници. Отначало смяташе да предложи доста несигурни ориентири за определянето на собствените си владения, а след време да подтикне и останалите князе към решаването на въпроса за техните територии. Но обсъждането прерасна в разгорещен спор и на преден план изникваха въпроси, които бе възнамерявал да повдигне едва на следващата Риала. Не бе взел предвид лютите вражди между князете Сомер и Волог, например — владенията им бяха на един и същи остров, границите им се променяха всяка година, а народът не знаеше какво е мир. След предложението на Роан двамата князе скочиха като прегладнели дракони върху беззащитен елен.
— Какво можем да приемем за отправна точка? — намеси се Рьолстра и думите му поставиха началото на люта словесна битка.
Всеки имаше предложение за отправна точка — нечий баща или дядо разполагал с какви ли не мотиви да завладее еди-кои си земи, и на практика тези мотиви определяха същинската цел на междуособните войни. „Голям глупак излязох“, ядосваше се Роан. Разправиите заплашваха всеки момент да прераснат в истинска война. Можеше да се сърди единствено на себе си.
Върховният княз не направи никакво усилие да въдвори ред, и докато го наблюдаваше, Роан усети нещо твърде любопитно. Рьолстра искаше от князете да се хванат гуша за гуша. Разпрата между Сомер и Волог бе разпалила огъня на подобен спор между Фирон и Фесенден. И макар че Рьолстра привидно оставаше невъзмутим, в очите му проблясваха присмехулни пламъчета. Враждите между владетелите му доставяха истинска наслада, защото от тях извличаше полза за самия себе си. Ключът към собственото му могъщество беше в разединението и враждите между князете.
Роан се облегна назад и прехапа устни. Досега не се бе замислял как Рьолстра винаги успява да постигне своето; едва сега започваше да се досеща как Върховният княз осъществява всяко свое намерение. Подстрекавани от него, князете враждуваха жестоко помежду си, а Рьолстра изчакваше да се разкъсат взаимно и накрая предлагаше решение, от което и двете страни се чувстваха негови длъжници. Така той определяше понятието „въдворяване на мирни отношения“.
Роан се взря в ръцете си, за да скрие изписаното в погледа му отвращение. Единственото, което искаше, беше да уточни границите на владенията си и да управлява в мир. Много труд, дипломатичност и загриженост за интересите на всички бяха превърнали Пустинята в истински оазис. За да оцелеят, васалите му трябваше да обединят усилията си и да преодолеят дребните търкания помежду си. В по-богатите земи положението беше съвсем различно — плодородните поля на Княжески предел, Осетия и Кирст-Изел даваха изобилни реколти с много по-малко труд и владетелите им разполагаха с достатъчно време за други неща. Така от години Рьолстра бе използвал за свои цели излишната им енергия, насочена към междуособици и взаимни извинения. Толкова хора, време, средства и умствена енергия бяха прахосани напразно… Роан усети как в душата му се надига гняв, сякаш бе открил някой да източва безценната течност от водохранилищата на Цитаделата.
Умелото управление е изкуство да се съобразяваш с интересите на другите и да впрегнеш усилията им в името на една обща цел. Да бъдеш владетел е повече от изкуство. Трябват висши умения, за да дърпаш невидимите нишки на властта. Роан искаше управление в мир и законност, разбираеми за всички, но знаеше, че Рьолстра ще направи и невъзможното, за да осуети намеренията му. Едва сега младият княз успя да вникне в истинската същност на неговото могъщество и да разбере отчаянието на Ианте, което я бе подтикнало към унижението от предишната нощ. В лицето на Роан бе видяла възможност да се сдобие със собствена власт и постъпката й отразяваше наученото в дома на Рьолстра — властта е единственото, към което си струва да се стремиш. Беше усвоила уроците на баща си и вярваше, че да предадеш и погубиш някого е само част от постигането на целта.
Внезапно си спомни за Шонед и усети как нещо пронизва сърцето му. Самият той неволно се бе поддал на играта на Рьолстра на разделение и вражди, щом като допусна Шонед да се изправи сама срещу принцесата. Така Върховният княз настройваше владетелите един срещу друг, а самият той оставаше в сянка, за да се наслади на представлението. Роан изпита остра болка в сърцето заради онова, което умът му бе взел като мъдро и удачно решение. Не можеше да продължава така. Имаше нужда от Шонед редом до себе си — свободно, честно и пред очите на всички. Разбра, че се е държал като капризно и непослушно
