— Какво правиш тук?
— И аз исках да те питам същото. Хайде, ела — той й подаде ръка, но тя не му обърна внимание. — Мислех, че си на сигурно място в твоята суха палатка — смъмри я той, докато Шонед се свиваше до него.
— Твоята проклета мокра палатка — поправи го тя. — А пък аз си мислех, че си на събранието.
— Стана ми скучно. — Той се дръпна да й направи място и без да забележи, че е стъпил до глезени в кал, се зае да разтрива раменете и ръцете й. Момичето трепереше от студ под плътната наметка. — Цялата си мокра! От колко време си под дъжда? Чакай, ще те стопля. — Опита се да я притегли към себе си, искаше да я прегърне и да й разкаже за събранието, но тя се дръпна рязко назад.
— Не се дръж така, сякаш съм твоя собственост — каза тихо Шонед. — Все още принадлежа на себе си, княже.
Силно изненадан, той не успя да проговори. След малко се съвзе и успя да си възвърне самообладанието.
— Снощи видях Ианте да излиза от палатката ти! И ако изобщо разговарям с тебе сега, то е, защото ми се стори, че не изглеждаше особено щастлива.
Роан се зарадва, че момичето стоеше с гръб към него и не можа да види как той се ухили доволно.
— Не й предложих нищо, което да я направи щастлива. Снощи си призовала Огъня, нали?
— И какво от това? — каза мрачно тя. — Ианте е искала или да те прелъсти, или да те убие, а аз не бих допуснала това.
— Питам се, кое ли от двете би било по-лошо?
Тя се извърна и го изгледа; ресниците й бяха натежали от дъждовни капки и на него страшно му се прииска да ги целуне.
— Колко хубаво би било, ако можех да те мразя — прошепна Шонед.
Роан изтълкува думите правилно. Нямаха нищо общо с омразата, и я прегърна. Двамата останаха дълго така под капките, които се процеждаха между подгизналите дъски — прегърнати, с устни жадни едни за други и несръчни ръце, възпирани от плътните дрехи, ледения студ и тясното пространство. Роан знаеше, че през целия си живот не е бил толкова щастлив…
Можеха да останат така чак до вечерта, когато Роан внезапно усети, че дъждът е престанал да капе в косата му и сиво-синкавият здрач в скривалището им е заменен от ярка слънчева светлина. Той неохотно освободи момичето от прегръдката си, а Шонед притисна длани в гърдите му и сгуши глава до рамото му.
— Имам да ти кажа толкова неща, а времето никога не ни стига. След като се оженим, тази игра на криеница може да ни се стори забавна, но сега е толкова досадна, че ми се струва направо смешна.
— Само изчакай да видиш какво ще бъде през зимата, щом се върнем в Цитаделата — каза той.
— Ами тогава оседлай конете и да се връщаме веднага! — засмя се тя и се откъсна от него. — Знам, че остава още малко. Не обръщай внимание на онова, което говоря за теб пред другите.
— А за речните камъчета да вярвам ли? Снощи разбрах за огърлицата. Много романтично!
Страните й силно поруменяха и тя скри лице в рамото му.
— Тръгвай, преди да са разбрали, че те няма. Но преди това иди да си смениш дрехите. Целият си оплескан с кал.
— Край на романтиката — той си открадна още една целувка. — А ти, повелителко моя, иди да си облечеш нещо сухо и гледай да стоиш на топло.
— Бях съвсем добре, преди да ме пуснеш — оплака се тя и ръцете й отново го обгърнаха.
— Стига. Шонед, забранявам ти да ме съблазняваш.
— А нужно ли е да го правя? — в смеха й прозвуча закачка. — Добре, тръгвам си. Едва ли ще е много изискано да кихам непрекъснато на собствената си сватба. Знаеш ли, ще изглеждам страхотно с онези смарагди.
— Ненаситна хищница — заяви той. — Защо не взема да ти подаря наниз от речни камъчета?
— А, не! Няма да го направиш! — тя притисна длани в страните му и го целуна отново. Когато най-после го пусна. Роан успя да промълви единствените думи, които се казват в такъв момент.
— Обичам те!
В зелените й очи просветнаха сълзи.
— Никога не си ми го казвал преди.
— Разбира се, че съм го казвал!
— Не, сега го изричаш за първи път.
— Но ти го знаеш, Шонед, не може да не си го знаела.
— Казвай ми го понякога, Роан. От тези думи ми олеква.
— Какво те мъчи, любима? Мисълта за принцесите? Изобщо не си струва да се занимаваш с тях.
— Затова пък ти го правиш — каза тя хапливо. — Но не това ме тревожи.
— Какво има тогава?
Тя вдигна ръката, на която носеше подарения от него пръстен със смарагда.
— Не знам докога ще мога да нося достойно другите си пръстени.
— Не те разбирам.
Момичето въздъхна леко.
— Не зная какво се очаква от мен — да бъда княгиня или слънцебегачка, а може би и двете? Чувствам се като… в капан.
Най-после Роан разбра думите, с които бе започнала днешната им среща.
— Шонед, никой — нито аз, нито Андраде, не може да предяви претенции над теб, ако самата ти не искаш това. Всеки, който иска да те обсеби, ще се опита да се възползва от теб за свои цели. Обещавам ти, че аз няма да сторя това. Толкова те обичам, как бих могъл да те нараня? Не се страхувай от мен, любима. Аз няма да те хвана в капан.
— Вече си ме хванал — тя спря възраженията му с целувка. — Достатъчно е да спазваш първото, което ми обеща — винаги да бъдеш честен с мен, Роан.
Те се измъкнаха изпод моста, разтреперани от острия вятър, който бе разчистил небето от облаците, и поеха в различни посоки, тя — към своите слънцебегачи, а Роан — към шатрата на князете. Никой от двамата не забеляза сенките, които ги следваха неотлъчно — един фаради, един оръженосец и изкусен боец от личната охрана на Роан. Нито те, нито пазителите им видяха тъмната фигура във виолетова наметка, прислонена зад едно дърво и искрата на неистова омраза в погледа й.
На другата сутрин господарката Андраде стоеше в шатрата за събрания и подпечатваше документи с печата от Кулата на Богинята. Под вторачените погледи на князете тя капваше нагорещен черен восък върху белите ленти, с които Уривал бе вързал всеки документ, а после притискаше към восъка пръстена си с изображение на великата крепост. Писарите бяха работили цялата нощ, за да набавят необходимия брой копия — а те наистина бяха много. Андраде забеляза, че само няколко от тях бяха на името на нейния племенник. Тайно в себе си се забавляваше от начина, по който се бе представил Роан — беше спечелил много и бе отстъпил съвсем малко — така, както някога бе правил баща му. Андраде подозираше, че другите князе може би започват да се досещат какво се крие зад подкупващата усмивка и невинния поглед на сините му очи — невероятен ум и могъщи амбиции, но бързаха да сключат договорите си с предполагаемия зет на Върховния княз. Самият Рьолстра им бе дал достатъчно основания да приемат племенника й за свой бъдеш, зет, а Роан не бе направил нищо, за да опровергае предположенията им. Така всички князе бяха обвързани с определени договорености, които щяха да останат валидни през следващите три години.
Докато подпечатваше последния документ, тя кимна приветливо на Рьолстра и той се обърна към насъбралите се вече князе.
— Братя мои, благодаря ви за участието в поредната плодотворна Риала. Нека пожънем в мир резултатите от посятото тук и след три години да се срещнем като още по-добри приятели.
Князете отправиха поклони към Андраде и един по един заизлизаха навън. Тя придърпа плътно наметалото около себе си, за да се предпази от острия вятър, който нахлу откъм входа. Уривал прибра
