дете, улисано в опасна игра, която в крайна сметка бе наранила не само нея, но и него.
Внезапно усети погледа на княз Лийн върху себе си. В избледнялата от годините синева на погледа му проблесна искрица смях, после князът стана сериозен и скочи на крака.
— Ваши високородия! — каза той, после извика по-високо: — Князе! — за миг настъпи тишина. — Поздравявам княз Роан за неговата прекрасна и дори малко бунтарска идея. Но ми се струва, че без необходимите карти и документи просто си губим времето.
— Можеш ли да решиш този проблем, братовчеде? — рече мазно Рьолстра.
— Мисля, че мога. Трябва да се обърнем към господарката Андраде.
— Защо? — попита Сомер, и в кратките срички на думата сякаш плисна море от подозрителност.
— Със сигурност не за да решава въпросите ни — успокои го Лийн. — Но трябва да я помолим преди следващата Риала да събере и подреди всички молби за уточняване на границите, за да се знае точно кой къде е — в буквалния смисъл на думата. Предлагам да оставим решаването на този въпрос до следващата Риала след три години, и междувременно всеки да потърси в архивите си документи за установяване на изходна позиция.
— Аз съм съгласен — обади се Върховният княз. — Както винаги, думите ти са мъдри. Всъщност, те ми внушиха идеята за нещо ново. Предлагам, до уточняването на границите, всеки да възприема владенията си във вида, който имат в настоящия момент, и границите да бъдат преразгледани след три години. Дотогава всеки, който наруши границите на нечии чужди владения, да бъде наказан от обединените усилия на всички останали.
Сомер се навъси.
— Как да разбирам това, Рьолстра? Ако Халдор, например, завземе с войските си няколко квадратни мери от Чейл, които са спорни в момента…
— Тогава веднага ще пристигна с войската си, за да защитя нарушените права. На помощ ще се притекат и останалите князе, чиито владения граничат с Ливадна земя или Сир — княз Роан, например. По- големият брой участници ще намали печалбите от войната на всеки от нас, разбира се, но ще престанем да прахосваме средства и усилия в ненужни боричкания.
— Одобрявам това — заяви Аджит от Фирон.
— Аз също — обади се Сомер и измери с поглед Волог, който се засмя.
— Мога ли да говоря? — чу се да казва Роан.
— Моля, братовчеде, говори — кимна благосклонно Рьолстра.
— Според мен трябва да определим княз Лийн за пълновластен арбитър на всеки по-сериозен спор. Тези въпроси не могат да бъдат решени от господарката Андраде, а и на своя остров княз Лийн ще може да отсъди безпристрастно споровете, засягащи земите на материка.
— Приемаш ли това предложение, Лийн?
Старецът се обърна с поклон към Върховния княз и каза:
— За мен е чест е да се нагърбя с тази задача. „Най-после нотка на разум“, помисли си Роан с облекчение.
— Надявам се да разрешим споровете помежду си и да не притесняваме излишно княз Лийн — продължи Рьолстра. Загатнатият в думите му смисъл бе разбран от всички, дори от Сомер. — А сега, ваши високородия, мисля, че заслужаваме малко почивка. Княз Висарион беше така любезен да ни покани на скромна гощавка в палатката си. Ще се срещнем отново тук за следобедното съвещание.
Роан побърза да напусне задушаващата го обстановка на виолетовата палатка и се загърна в наметалото си, за да се предпази донякъде от проливния дъжд. Е, може би все пак сутрешното събрание не беше чак такава катастрофа, както се бе опасявал преди малко, но имаше още много неща за обмисляне. Трябваше да се уедини някъде, а в целия лагер едва ли имаше място, където да остане сам. В Цитаделата можеше да се скита часове наред, без да срещне жива душа, но къде би могъл да се скрие един княз на Риалата?
Тръгна надолу към реката с надеждата, че едва ли някой би се осмелил да излезе на разходка в дъжда. С крайчеца на окото си зърна Мит, който се прокрадваше между дърветата на отсрещния бряг. Знаеше, че трябва да е благодарен за ревностното внимание на своите пазители, но на моменти много се дразнеше от непрестанното им следене. За миг си помисли да надхитри фаради и да се изплъзне от опеката им, но чувството му за отговорност надделя — знаеше се, че наоколо бродят меридци и само истински глупак би тръгнал някъде без придружители.
Погледът му най-после се спря на идеално скривалище — няколко стъпала водеха нагоре към моста. Почувства се глупаво, когато трябваше да се сниши и да се прокрадне под тях, за да се скрие от дъжда. Мит можеше да си мисли каквото иска. Придърпа полите на наметката плътно около себе си и се усмихна при мисълта, че прилича на дракон, който се опитва да предпази крилата си от дъжда. Между дървените греди над главата му се процеждаха дъждовни капки и той потърси къде да се скрие. Най-после намери сухо място и се сви под моста, далеч от погледите на чужди и свои.
Замисли се отново за събранието. Не беше чак толкова зле, макар че предложението на Рьолстра за взаимопомощ доста го разтревожи. То отваряше пътя към всевъзможни злоупотреби. Роан се опита да си представи как разсъждава Върховният княз — нещо, което му се удаде лесно в състоянието на духа, в което се намираше, и въображаемите картини далеч не бяха успокоителни. Всяко нашествие в спорни земи, независимо кой би го предприел, щеше да предизвика наказателна кампания от страна на останалите князе. Въпросите щяха да се задават след битката — ако на военните действия изобщо можеше да се сложи край. Дори и след евентуален мирен договор щяха да останат неразрешени конфликти, някои — по-тежки отпреди. Атрим непрекъснато воюваха помежду си, дори и техните князе да оставаха встрани от непосредствени бойни действия. Дори бащата на Роан бе прибягвал често до подобна тактика и запазваше привиден неутралитет, макар че обичаше да се бие и да е във вихъра на всяко сражение при някоя междуособна война. Роан не искаше да живее така.
Не беше трудно да си представи как войска от наемници обсажда някоя крепост, а военачалникът им прехвърля вината върху другиго. Върховният княз ще предприеме веднага наказателен поход и оттук нататък се откриваха възможности за всякакви поразии. Докато се разбере кой е крив и кой прав, никой не би могъл да каже какво точно се е случило.
Все пак налице оставаше и фактът, че сега всеки би се размислил сериозно, преди да започне война. Местните разпри бяха едно, а мащабната всеобща война — съвсем друго. Такава война не бе изгодна никому. Роан повдигна рамене — единственото, което можеше да направи, бе да се надява на благоприятен развой на събитията.
Вече не съжаляваше толкова за предложението си за уточняване на границите. Не напразно се бе ровил дълго в архивите на Цитаделата и бе прегледал всеки документ. Знаеше какво точно му принадлежи по закон, не само по отношение на Мерита, но и по границите със Сир, Княжески предел, Ливадна земя и Кунакса. Трябваше да се откаже от някое и друго стопанство, но в замяна щеше да получи съществени придобивки. Щеше да жертва незначителна част от обширните си владения, но пък това му даваше основания да предяви безспорни права над всичко останало. Трябваше да усмири засегнатите васали, разбира се — още повече сега, когато им бе дал правото да притежават земите си, но благодарение на баща си разполагаше с достатъчно пари, с които да компенсира загубата на една-две мери.
Днес бе разчупил драконово яйце, помисли си той и се усмихна. Князете щяха да търсят настървено документи и договори, изготвени от фаради преди много години. При търсенията си неизбежно, без дори да подозират, щяха да оценят по достойнство значението на законността. С малко късмет и с подбутване тук- там, щеше да им внуши, че законът е необходим във всички държавни дела.
Откъм моста над него се разнесе шум от стъпки. Някой се връщаше от отсрещния бряг. Отначало Роан помисли, че сигурно е Мит. Но стъпките бяха прекалено леки за толкова едър слънцебегач и когато човекът стигна до брега, любопитството на Роан взе връх над предпазливостта и той надникна. Заля го вълна от щастие, когато разпозна фигурката на момиче, обвита в прекалено, къса наметка.
— Шонед!
— Кой ме вика? — в гласа й прозвуча уплаха и тя се обърна рязко.
— Не се страхувай, аз съм — Роан. Тук съм, под стъпалата. Ела да се скриеш от дъжда.
Изцапаните с кал ботуши бавно пристъпиха нататък, после спряха и момичето надникна под стъпалата.
