Чей стисна в юмрук яката на княза и го изправи на крака.
— Хайде, тръгвай. И ти трябва малко да се понагиздиш. Валвис ще ти донесе нещата в моята палатка. Остави момичето да поспи! Богинята знае, че не си й дал възможност да си почине снощи!
Роан продължи да упорства и да се мръщи, но най-после се остави да го отведат. Шонед усети върху себе си ласкавия поглед на Тобин и прошепна:
— Беше толкова щастлив! А сега какво ни сполетя…
— Скоро ще се оправиш — каза Андраде.
— И ще имате предостатъчно време за щастие — довърши мисълта й Тобин. — А сега затвори очи, Шонед. Двете с Камигуен ще се погрижим за всичко.
По залез Шонед се взираше в огледалото, от което я гледаше съвършено непознато лице. Очите й бяха очертани с тъмнозелен молив, а лекият златист прашец върху клепачите създаваше впечатление за обичайния блясък на изумрудените й очи. В кожата на страните и устните втриха помада, от която лицето й изглеждаше свежо както винаги. Със съвместните усилия на Ками и Тобин, под внимателно положения грим, момичето изглеждаше съвсем като преди. Косите й бяха сплетени в множество тънички плитки, увити около главата й и после спуснати надолу по гърба като водопад от разтопен огън. Шонед реши, че непознатата от огледалото наистина е красива.
— Къде отиде Валвис с накитите? — терзаеше се Ками, докато Тобин внимателно обличаше полите на роклята през главата на Шонед и оправяше гънките под талията.
— Да не би да си мислиш, че отнесеният ми брат вече е успял да се приготви и даже се е сетил за смарагдите на своята избраница?
Шонед приглади дантелите на полите и се погледна смаяна в огледалото — тежката коприна бе грабнала дъха й още върху сергията на продавача, но не очакваше, че от плата ще се получи такова съвършенство. Дали княгините изглеждат така?
— Прекрасно — промълви възхитена Камигуен и се дръпна назад, за да я огледа по-добре.
— И аз така мисля — обади се тихо Роан откъм входа на палатката.
Шонед рязко се обърна. Беше великолепен в костюма си от плътна черна коприна, същият като онзи, с който го бе видяла за първи път в Цитаделата, но сега върху ризата си носеше сребърен колан и черна туника без ръкави, разтворена от кръста надолу и дълга до коленете. Двамата се взираха като омагьосани един в друг, докато Тобин разсея омаята със звънливия си смях.
— Хей, вие двамата, я си върнете очите по местата им!
— Нима под всичко това е моята Шонед? — подразни я Роан.
— Искаш ли доказателства? — протегна тя към него ръката си със смарагдовия пръстен.
— Покажи още нещо, това доказателство май не му се вижда убедително — предложи Ками със смях.
Шонед я изгледа кръвнишки, пристъпи към Роан и му поднесе устните си за целувка; Огънят между двамата отново припламна… Момичето не посмя да го прегърне, разбра, че и той се бои да я докосне по същата причина — телата им вече си принадлежаха и бяха познали екстаза на единението. Тя се отдръпна, но и двамата бяха успели да се разтреперят.
— Да бе, ти си, няма спор — промърмори той с пламнал поглед, после разтърси глава и извади от джоба си малък пакет. — Тобин, сложи й тези неща, за малко щях да ги забравя.
Миг по-късно Шонед грейна в ослепително зелен огън — в огледалото не се виждаше нищо, освен блясъка на смарагдите, които сякаш трептяха и пулсираха със собствен живот. Зад гърба й се изправи черна сянка с ореол от златисти коси, която докосна раменете й и погледите им се срещнаха в огледалото.
— Само едно нещо липсва още — Тобин се приближи с две тънки диадеми от сребро, предварително разкопчани; подаде ги на Роан, който примигна от блясъка на залеза и смарагдите, усмихна се и целуна сестра си по бузата.
— Две неща — поправи я той, — но като размислиш, всъщност наистина е само едно — добави загадъчно той, и Шонед също се усмихна.
— И не мърдайте оттук, докато не дойдем двамата с Чей — заповяда Тобин. — Той къде ли се губи още?
— Облича се и те чака — отговори разсеяно Роан, докато галеше замислено с пръсти сребърните диадеми. — Шонед, наистина ли се чувстваш добре? Кажи ми честно!
— Честно — каза тя. — Но все пак искам да се приберем по-рано — намигна му в огледалото и той се усмихна широко.
— Тук съм напълно съгласен с теб!
Роан постави внимателно върху челото й сребърната I лента, като внимаваше да не развали прическата с огнените плитки. Усмихна се плахо и й подаде другата диадема. Шонед прехапа устни и затвори очи — това беше видението, което най-после оживя след толкова години. Постави на челото му символа на княжеския му ранг и подреди златистите къдрици така, че сребърната лента да се вижда добре. Истинска принцеса — трябваше да изчакат единствено тържествената церемония, Шонед погледна своя княз в очите и най-после върху устните й изгря усмивка, а в погледа й — дълго жадуваният покой…
Първожрицата остави Уривал да се грижи за Пандсала и новороденото, спокойна, че принцесата вече няма намерение да бяга, а бебето най-после има дойка. Уривал се чувстваше като в небрано лозе и Андраде го съжали за неприятната вечер, която щеше да прекара в компанията на една побесняла принцеса, невръстно отроче и жена, която бе избрана не толкова заради способностите си, колкото заради напращялата си гръд; съжали го, но просто не можеше да се довери на някой друг да опази Пандсала. Момичето на два пъти се опита да избяга, но стигаше едва до края на Роановия лагер, където неизменно я застигаха фаради — обикновените стражи не смееха да докосват дъщерята на Върховния княз. Уривал не се влияеше от подобни скрупули. Първожрицата се надяваше той да й разясни някои неща, които да върнат принцесата към действителността. Според Нея, по природа Пандсала не беше зла и порочна — за разлика от Ианте, която беше толкова коварна, че Андраде се питаше как ли успяваше да се спаси от собствените си кроежи.
По-дребните благородници устройваха собствено празненство, отделно от другите се събираше и прислугата, с изключение на онези, които служеха при господаря Джервис. Андраде излезе от палатката си и веднага усети във въздуха изкусителния аромат на прясно изпечен хляб, който приготвяха малко по-надолу край реката. Но Джервис се бе разпоредил тържеството да се състои на празнично украсения хълм, където същата сутрин се проведе шествието на новобрачните. Раздразнена от прекрасния мирис, докато се изкачи догоре, Андраде вече бе успяла да огладнее и ожаднее. Най-после се добра до насъбралите се гости и побърза да грабне чаша плодов сок — тялото й все още се бореше с последствията от прекараната в баржата нощ, а душата й — с мъката от смъртта на Криго. Виждаше го такъв, какъвто го помнеше — горд, изпълнен с честолюбиви намерения, устремен към отговорен пост в двора на велико княжество — талантлив слънцебегач, погубен от Рьолстра и неговия дранат.
— Поздравявам те, господарке — обади се княз Лийн откъм рамото й и тя се обърна. — Ще приема с признателност честта, която ще ми окажеш, ако тази вечер седнеш до мен, Андраде — продължи той с не толкова официален тон. — Чух някои неща и искам да разбера дали в тях има някаква истина. В известен смисъл, двамата с теб трябва да обединим усилията си, за да запазим мира на материка.
— Никак не ти завиждам за това, че си натоварен да разрешиш спорните въпроси с границите между отделните княжества.
По лицето му се изписа невесела усмивка, но нежната светлина на залеза смекчи суровите черти на лицето му.
— Доволен съм, че владенията ми се намират на остров и че целият остров е мой.
— Кирст-Изел наистина се очертава като проблем — кимна тя в знак на съгласие. — Ако искаш, ще накарам моите хора да прегледат архивите в Кулата на Богинята и да предадат на твоя слънцебегач
