Андраде се разсмя.
В средата на помещението се подредиха музиканти и засвириха спокойни бавни мелодии, за да съдействат за доброто храносмилане на високите гости. Андраде с удоволствие отбеляза присъствието на Мардим — един от своите фаради, който запя под съпровода на флейти и струнни инструменти. Мардим почете всеки от присъстващите князе с песен от неговите земи. Андраде го бе слушала много пъти, щеше да се радва на прекрасния му глас и занапред, затова насочи вниманието си към Шонед и възможностите й да се справи с неразположението си.
Момичето изглеждаше великолепно, разбира се. Но в погледа на силно гримираните й очи се прокрадваше скрито напрежение и само първожрицата виждаше колко бледи са страните й под изкусно поставения слой румена помада. Андраде се молеше в себе си момичето да издържи до края на вечерта, знаеше, че това е най-горещото желание и на Роан. Самият той изглеждаше напълно спокоен, но при всеки поглед към Шонед в очите му проблясваше страх, а усмивката му издаваше стаена тревога.
— Великолепна двойка — отбеляза Лийн. — Блясъкът на Шонед затъмнява звездите.
Андраде отпи от ледената вода и го погледна над ръба на бокала.
— Започваш с разпита, значи.
— Много по-любезно би било да го наречем с въпросите — каза жизнерадостно той. — Какви ли не неща се разправят за пожара на баржата.
— Нима?
— Колко жалко, че Рьолстра изгуби прекрасната си наложница и детето й.
— Наложницата се превърна в пепел — каза рязко Андраде, — но детето е живо.
— Слава на Богинята — той преглътна следващия си въпрос и Андраде разбра, че го прави нарочно, за да я подразни. Но тази вечер нищо не можеше да развали настроението й и тя го остави да се пече на огъня на собственото си любопитство; после се усмихна и великодушно продължи:
— Е, ще ти кажа — реших да взема бебето и Пандсала при себе си. Това като че ли не те изненадва.
— На моята възраст малко неща могат да ме изненадат. Рьолстра е споменавал тук-там, че дъщеря му искала да стане фаради, затова се досещах за Пандсала. Въпреки това цялата работа ми се вижда малко странна — смяташ ли, че от нея може да стане добра ученичка?
— Още не съм изпитала способностите й. — Музиката и аплодисментите заглушаваха думите им, макар че едва ли някой би се заинтересувал от разговора на двамата стари приятели. — Засега най-значителният белег си остава това, че й прилошава, когато пътува по вода. Но това не е характерно за всеки фаради.
— А аз си мислех, че може да стане слънцебегач от всеки, който пребледнява само при мисълта за вода.
— По този въпрос имам собствена теория — каза замислено тя. — Прилошаването може би е вроден белег на деца от бракове между близки роднини — нали знаеш, че предпочитаме да се женим за такива като себе си.
— Винаги ли го е имало? Имам предвид прилошаването.
— При някои — да. Но откакто напуснахме твоя остров, то се забелязва все по-често сред слънцебегачите. — Андраде се засмя, като видя разширените от почуда очи на събеседника си. — Аха! Хванах те! Не знаеше за това, нали? Въпреки огромната ти обич към клюките — подразни го тя.
— Слушам те като омагьосан, господарке — каза тихо той. — Продължавай, моля те.
— Знаеш развалините отвъд Сивата перла в Дорвал. Някога там се издигал замък с висока кула, по- внушителен дори от този, който владея сега. Стените му се извисявали гордо в продължение на векове, докато най-после самите фаради го сринали до основи.
Лийн кимна замислено.
— Още като момче скитах с баща си из онези места. Околността е прекрасна, сред руините се долавя духът на древността — Още пазя няколко монети и глинени отломки, които намерих из развалините. Защо слънцебегачите са напусна и стария си замък?
— Постепенно разбрали, че трябва да излязат навън и да пръснат между хората, а може и да са искали да сложат край на своето заточение, не знам… Летописите не казват нищо по този въпрос. Живеели изолирано в своя замък, отдадени а мистичните си ритуали и изведнъж отхвърлили този начин на живот.
— Ами кръга от дървета на носа, недалече от руините? И е ли са останали от тогава?
— Несъмнено; поне аз не съм чувала нищо за тях.
Лийн се ухили широко.
— Би трябвало да се възползвам от възможността да те ядосам, като ти кажа, че и аз зная нещо, за което ти изобщо не си чувала. Не ме разпитвай — първо ще помоля Мит и Еоли да проучат добре този въпрос. Сега, обаче, искам да ми разкажеш за твоите фаради от древността…
— Усамотени на твоя остров от коприна, перли и злато — кой може да знае защо са си отишли оттам? Но в летописите не се споменава да им е прилошавало, докато пътували по море към материка, затова си мисля, че прилошаването се е появило много по-късно. А и никога не съм могла да разбера как точно се предава дарбата на фаради. Двамата с Уривал от години се ровим в историята на старите родове и стигнахме до някои изводи — първо, няма значение дали детето на фаради е момче или момиче; второ, може да отминат много поколения, без тази дарба да се прояви. Да вземем семейството на Шонед, например. Знаеш, че по бащина линия родът й е свързан със Сир, а по майчина — с рода на Волог от Кирст.
Лийн се превърна целия в слух.
— Нямаше ли една слънцебегачка, открадната някога от онзи княз — как му беше името…
— Синар. Да, става дума за баба й. Чакам Волог да стигне сам до извода за родството си с Шонед. Ще му бъде от полза в отношенията с Роан.
— Несъмнено роднинството ще му свърши работа. Но твоята Шонед — искам да кажа, Роановата Шонед, тя ли е първата след Синар, при която се проявява дарбата на фаради?
Андраде кимна утвърдително.
— Да, но понякога такава дарба се забелязва и в потомци на родове, където никога не е имало фаради.
— Все гледаш всичко да ти е ясно и подредено — отбеляза Лийн. — Животът не винаги ни предлага такива обяснения.
— От време навреме животът като че ли изчаква да го пришпорят малко.
— Както стана с Роан и Шонед, нали?
Междувременно музиката бе спряла и пред тях поставиха огромна торта — изкусително съчетание от хрупкави сладкиши, плодове и сироп, оформено като фантастичен замък на върха на висок хълм. Лийн и Андраде кимнаха одобрително и тортата беше отнесена към следващата маса.
— И какво си намислила за тях двамата, Андраде? — продължи старият княз. — Род на князе-фаради? На останалите владетели това никак няма да се хареса.
— Правя това, което ми нареди Богинята — отговори хладно тя.
— Никога не съм вярвал в съществуването на разбулена истина — каза хитро той. — Истинското знание предполага много опит, експерименти и потвърждение на заключенията. Роан и Шонед експеримент ли са за теб, Андраде?
— Очакванията ти са твърде смели, Лийн.
— Да, също като твоите. — Той си наля още вино. — Прекалено стар съм, за да се притеснявам за собствената си княжеска власт. Ще ме наследи Хадрик — синът ми, а след него ще властват синовете му, защото твоите фаради са напуснали Дорвал и никога вече няма да се върнат.
— Сега пък ти искаш животът да ти предложи подреден и ясен образец; защо смяташ, че няма да се върнем по местата на нашето минало?
— Поради простата причина, че е минало, а и защото, да си призная, аз няма да го допусна — той я погледна замислено. — Затова харесвам младия княз на Пустинята — Роан иска нещата да се променят към добро, а не да се гледа назад към миналото. Но плановете му може и да не съвпаднат с твоите, Андраде.
