ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
НОРВЕЖКИЯТ ГРЕБЕНОГЪРБУШКО НОРБЪРТ
Куиръл обаче трябва да е бил по-храбър, отколкото го бяха мислили. През следващите седмици той наистина ставаше все по-бледен и по-слаб, но засега нямаше вид да се е поддал.
Всеки път, когато минаваха покрай коридора на третия етаж, Хари, Рон и Хърмаяни притискаха уши към вратата, за да проверят дали Пухчо все още ръмжи там вътре. Снейп се разхождаше в обичайното си лошо настроение, което сигурно означаваше, че камъкът е все още в безопасност. Колкото пъти се разминаваше с Куиръл през тези дни, Хари му отправяше насърчителна усмивка, а Рон беше почнал да се кара на онези, които се подиграваха на заекването на Куиръл.
Но Хърмаяни имаше и друго в ума си, освен философския камък. Беше почнала да съставя програми за преговор и да обозначава с различни цветове всичките си записки. Хари и Рон нямаха нищо против, обаче тя непрестанно им опяваше да го направят и те.
— Хърмаяни, до изпитите има цяла вечност.
— Десет седмици — сопна им се Хърмаяни. — Това не са векове, това е като една секунда за Николас Фламел.
— Но ние не сме на шестстотин години — напомни й Рон. — И изобщо защо ще преговаряш, като вече знаеш всичко?
— Защо ще преговарям ли? Ти да не си луд? Не съзнаваш ли, че трябва да изкараме тези изпити, за да влезем във втори курс? Те са много важни, трябваше да започна да уча преди един месец. Просто не знам какво ме е прихванало…
За беда учителите като че ли мислеха също като Хърмаяни. Товареха ги с толкова много домашни, че великденската ваканция далеч не беше толкова весела като коледната. Трудно беше да се отпуснеш, когато Хърмаяни изреждаше до теб дванайсетте употреби на змейската кръв или упражняваше движения с магическата пръчка. Със стонове и прозявки Хари и Рон прекарваха повечето си свободно време в библиотеката с нея, като се опитваха да свършат цялата си допълнителна работа.
— Това никога няма да го запомня — избухна Рон един следобед, като захвърли пачето си перо и се загледа с копнеж през прозореца на библиотеката.
Беше първият наистина хубав ден от месеци насам. Небето бе ясно, синьо като незабравки и във въздуха се носеше дъх на наближаващо лято.
Хари, който търсеше думата „риган“ в „Сто магически билки и плесени“, не вдигна глава, докато не чу Рон да казва:
— Хагрид! Ти пък какво правиш в библиотеката?
Хагрид затътри крака към тях, като криеше нещо зад гърба си. Изглеждаше съвсем не на място тук с палтото си от къртичи кожи.
— Просто гледам — каза с престорен глас, който веднага събуди техния интерес.
— А вие к’во правите? — добави, като ги изгледа подозрително. — Все още ли дирите Николас Фламел, а?
— О, ние отдавна открихме кой е той — каза Рон натъртено. — И знаем какво пази онова куче… то е един философски ка…
— Шшшш! — Хагрид се огледа бързо да види дали някой не слуша. — К’во си се развикал така? К’во ти става?
— Всъщност искахме да те питаме някои неща — обади се Хари — за това, което охранява камъка, освен Пухчо…
— Шшшш! — изсъска пак Хагрид. — Слушайте… елате по-късно при мен. Не обещавам да ви кажа нещо, да го знаете, ама стига сте бъбрили за него тук. Учениците не трябва да знаят. Ще си помислят, че аз съм ви казал…
— Значи ще се видим после — каза Хари.
Хагрид повлече крака към изхода.
— Какво ли криеше зад гърба си? — рече Хърмаяни замислено.
— Мислиш ли, че имаше нещо общо с камъка?
— Ще отида да видя в кой раздел е бил — каза Рон, на когото беше омръзнало да учи. Върна се подир минута с купчина книги в ръце и ги тръшна на масата.
— Змейове — прошепна. — Хагрид е търсил нещо за змейове! Погледнете тези: „Видове змейове във Великобритания и Ирландия“, „От яйцето до пъкъла“, „Ръководство за гледачи на змейове“.
— Хагрид открай време е искал да си има змей. Каза ми го още първия път, когато се запознах с него — рече Хари.
— Но това е против нашите закони — каза Рон. — Отглеждането на змейове е обявено за незаконно от конвенцията „Уорлокс“ през 1709 година, всеки го знае. Трудно е да попречим на мъгълите да ни забележат, ако отглеждаме змейове в задния си двор… Освен това не можеш да опитомиш змей, опасно е. Да можехте да видите изгарянията, които Чарли е получил от диви змейове в Румъния.
— Но във Великобритания няма диви змейове, нали? — попита Хари.
— Как да няма! — каза Рон. — Обикновени уелски зелени и хебридски черни. Мога да ти кажа, че Министерството на магията има тежката задача да ги прикрие. Нашите хора трябва непрестанно да правят заклинания на мъгъли, които са ги видели, за да ги накарат да забравят.
— Тогава какво, за Бога, е намислил Хагрид? — попита Хърмаяни.
Когато почукаха час по-късно на вратата на пазача на дивеча, с изненада видяха, че всички завеси са дръпнати. Хагрид извика „Кой е?“, преди да ги пусне да влязат, и после бързо затвори вратата след тях.
Вътре беше знойно горещо. Въпреки че денят бе толкова топъл, в огнището гореше силен огън. Хагрид им приготви чай и им предложи сандвичи с месо от белка, които те отказаха.
— Тъй… искахте да ме питате нещо?
— Да — каза Хари. Нямаше смисъл от много заобикалки. — Мислехме си дали би могъл да ни кажеш какво пази философския камък, освен Пухчо.
Хагрид се намръщи насреща му.
— Разбира се, че не мога — рече. — Първо, самият аз не знам. Второ, вие вече знаете прекалено много, та дори и да можех, нямаше да ви кажа. Има важна причина този камък да е тук. Почти го откраднаха от „Гринготс“… предполагам, че и за това сте се досетили? Ама нямам понятие как сте разбрали и за Пухчо.
— Ох, хайде, Хагрид, може да не искаш да ни кажеш, но ти знаеш. Ти знаеш всичко, което става тук — каза Хърмаяни с топъл, ласкателен глас. Брадата на Хагрид потрепна и те разбраха, че се усмихва. — Всъщност искахме само да научим кой е направил защитата — продължи Хърмаяни. — Питахме се на кого Дъмбълдор се е доверил достатъчно, за да му помогне, освен на теб.
При тези последни думи Хагрид изпъчи гърди. Хари и Рон се усмихнаха сияйно на Хърмаяни.
— Е, предполагам, че не може да навреди да ви кажа това… И така… той взе назаем от мен Пухчо… после някои от учителите направиха заклинания — професор Спраут, професор Флитуик, професор Макгонъгол… — отмяташе той на пръстите си, — професор Куиръл… и самият Дъмбълдор също направи нещо, разбира се. Чакайте, забравих един. А, да, професор Снейп.
— Снейп?
— Да… ама вие да не би още да свирите на оная струна, а? Слушайте, Снейп помогна да бъде защитен камъкът, той няма да тръгне да го краде.
Хари знаеше, че Рон и Хърмаяни мислеха същото, каквото си мислеше и той. Ако Снейп е участвал в защитата на камъка, трябва да е било лесно да открие как са го защитили другите учители. Той вероятно знаеше всичко… освен заклинанието на Куиръл и как да мине покрай Пухчо.
— Ти си единственият, който знае как да се мине покрай Пухчо, нали, Хагрид? — каза Хари притеснено. — И не би казал на никого, нали? Дори на никого от учителите?
— Жива душа не знае, освен мен и Дъмбълдор — отговори Хагрид гордо.
