родителите ми, помните ли това?
Той ги изгледа свирепо.
— Прав си, Хари — призна Хърмаяни с тих глас.
— Ще използвам мантията невидимка — каза Хари. — Какъв късмет, че си я получих обратно!
— Но ще покрие ли тя и трима ни? — попита Рон.
— Три… трима ни?
— Хайде, не се прави на ударен. Да не мислиш, че ще те оставим да отидеш сам?
— Естествено, че няма — каза Хърмаяни бодро. — Как мислиш, че ще вземеш камъка без нас? Пък аз по-добре да отида да прегледам книгите си, може да намеря нещо полезно…
— Но ако ни хванат, ще изключат и вас двамата.
— Не и мен — рече Хърмаяни решително. — Флитуик ми каза тайничко, че на неговия изпит имам сто и дванайсет процента. При това положение няма да ме изхвърлят.
След вечеря тримата седяха притеснени в общата стая, отделно от другите. Никой не ги закачаше. В края на краищата никой грифиндорец нямаше какво да каже вече на Хари. Тази вечер за първи път той не се вълнуваше от това. Хърмаяни прелистваше всичките си записки с надеждата да попадне на някое от заклинанията, които може би щеше да се наложи да премахнат. Хари и Рон не говореха много. Двамата мислеха за това, което им предстоеше.
Стаята бавно се изпразни, когато учениците тръгнаха да си лягат.
— Хайде, вземи мантията — промълви Рон, когато Лий Джордън най-сетне си отиде, като се протягаше и прозяваше.
Хари изтича горе в тъмната им спалня. Извади мантията и после погледът му падна върху флейтата, която Хагрид му беше подарил на Коледа. Сложи я в джоба си, за да я използва срещу Пухчо — нямаше особено желание да пее. Слезе тичешком в общата стая.
— Трябва да сложим мантията още тук и да проверим дали покрива и трима ни… Ако Филч зърне някой от нашите крака да се разхожда сам…
— Какво правите? — каза един глас от ъгъла на стаята.
Невил се появи иззад един фотьойл, стиснал жабата Тревър, която изглеждаше, сякаш бе направила нов опит да потърси свободата.
— Нищо, Невил, нищо — каза Хари и бързо скри мантията зад гърба си.
Невил се взря в обезпокоените им лица.
— Пак ще излизате — изтърси той.
— Не, не, не — каза Хърмаяни. — Няма да излизаме. Защо не отидеш да си легнеш, Невил?
Хари погледна големия часовник, изправен до вратата. Не можеха да си позволят да губят повече време. Възможно беше Снейп точно сега да приспива Пухчо с музика.
— Не трябва да излизате — заяви Невил, — пак ще ви спипат. „Грифиндор“ ще има още повече неприятности.
— Ти не можеш да разбереш — каза Хари, — това е важно.
Но Невил явно се канеше да извърши нещо решително.
— Няма да ви позволя да го направите — каза и побърза да застане пред портретната дупка. — Ще се… ще се бия с вас!
— Невил — избухна Рон, — махни се от дупката и не се прави на идиот…
— Няма да ме наричаш идиот! — каза Невил. — Смятам, че не трябва да нарушавате повече правилата! И именно ти ми каза да се противопоставям на хората!
— Да, обаче не на нас — отговори Рон раздразнено. — Невил, не знаеш какво вършиш.
Той направи крачка напред и Невил пусна жабата Тревър, която изчезна от погледа им.
— Хайде де, опитай се да ме удариш! — каза Невил и вдигна юмруци. — Готов съм!
Хари се обърна към Хърмаяни.
— Направи нещо — каза в отчаяние.
Тя пристъпи напред.
— Невил — каза, — наистина много, много съжалявам, че трябва да сторя това.
После вдигна магическата си пръчка срещу него и извика:
— Петрификус Тоталус!
Ръцете на Невил се долепиха до тялото му. Краката му се прилепиха. С изпънато тяло той се олюля на мястото си и сетне падна, вцепенен като дъска.
Хърмаяни изтича, за да го обърне по гръб. Челюстите на Невил бяха сключени, та не можеше да говори. Само очите му се движеха и ги гледаха с ужас.
— Какво му направи? — прошепна Хари.
— Това е пълното тяловкочанясване — каза Хърмаяни в отчаяние. — О, Невил, толкова ми е мъчно!
— Налагаше се, Невил, нямаме време да ти обясним — добави Хари.
— Ще разбереш по-късно, Невил — рече Рон, когато го прекрачиха и навлякоха мантията невидимка.
Но да оставят Невил неподвижен на пода не им се струваше много добро предзнаменование. В нервното им състояние сянката на всяка статуя им приличаше на Филч, всяка далечна въздишка на вятъра им звучеше като Пийвс, който се спуска над тях.
В подножието на първата стълба зърнаха Госпожа Норис, която дебнеше близо до горната площадка.
— Ох, нека да я ритнем поне този път! — прошепна Рон, но Хари поклати глава.
Докато се изкачваха и предпазливо я заобикаляха, Госпожа Норис извърна подобните си на лампи очи към тях, но не направи нищо.
Не срещнаха друг, докато не достигнаха стълбището за третия етаж. Пийвс се носеше на средна височина и разхлабваше пътеката, за да се спъват хората в нея.
— Кой е там? — попита внезапно, когато се заизкачваха към него. Присви злобните си черни очи. — Знам, че си там, макар че не мога да те видя. Привиденийце ли си, или призраче, или ученическо зверче?
Издигна се във въздуха и се понесе към тях, като гледаше накриво.
— Би трябвало да извикам Филч, това би трябвало да сторя, щом нещо се прокрадва невидимо.
На Хари внезапно му хрумна една идея.
— Пийвс — прошепна, — Кървавия барон има свои причини да бъде невидим.
Пийвс така се стресна, че едва не падна от въздуха. Овладя се навреме и се понесе на около стъпка над стъпалата.
— Много се извинявам, Ваше Кървавичество, господин бароне, сър — каза мазно. — Виноват, виноват… не ви видях… естествено, че не ви видях, вие сте невидидим… простете на стария Пийвси малката му шегичка, сър.
— Имам работа тук, Пийвс — изграчи Хари. — Тази нощ стой далеч от това място.
— Ще стоя далеч, сър, непременно — обеща Пийвс и се издигна пак във въздуха. — Надявам се работата ви да мине добре, бароне, няма да ви безпокоя.
И после отлетя.
— Блестящо, Хари! — прошепна Рон.
Няколко секунди по-късно застанаха пред коридора на третия етаж — и вратата беше вече открехната.
— Ето на — каза Хари тихо. — Снейп е минал вече покрай Пухчо.
Отворената врата по някакъв начин като че ли внуши на тримата какво ги очаква. Под мантията Хари се обърна към другите двама.
— Ако искате да се върнете, няма да ви се сърдя — каза той. — Може да вземете мантията, на мен сега няма да ми трябва.
