— Не говори глупости! — сряза го Рон.
— Ще дойдем — добави Хърмаяни.
Хари бутна вратата и я отвори.
Когато вратата изскърца, до ушите им долетя дълбоко боботещо ръмжене. И трите носа на кучето взеха да душат лудешки в тяхната посока, въпреки че то не можеше да ги види.
— Какво е това до краката му? — прошепна Хърмаяни.
— Прилича на арфа — отговори Рон. — Снейп трябва да я е оставил там.
— Сигурно се буди в момента, когато престанеш да свириш — каза Хари. — Е, хайде да почвам…
Той допря флейтата на Хагрид до устните си и засвири. Не беше истинска мелодия, но след първата нота очите на звяра почнаха да примижават. Хари почти не си поемаше дъх. Постепенно ръмженето на кучето спря — то се олюля на лапите си и падна на колене, после се свлече на земята, дълбоко заспало.
— Продължавай да свириш — предупреди Рон, докато се измъкваха изпод мантията и тръгнаха на пръсти към капака на пода. Усетиха горещия зловонен дъх на кучето, когато приближиха до главите на звяра.
— Мисля, че ще успеем да вдигнем капака — каза Рон, като надникна през гърба на кучето. — Искаш ли да влезеш първа, Хърмаяни?
— Не, не искам!
— Добре.
Рон стисна зъби и прекрачи внимателно краката на кучето. Наведе се и дръпна халката на капака, който се вдигна и отвори.
— Какво виждаш? — попита Хърмаяни боязливо.
— Нищо… само черно… няма начин да се слезе долу, ще трябва просто да скочим.
Хари, който все още свиреше на флейтата, махна с ръка на Рон, за да привлече вниманието му, и посочи себе си.
— Искаш да слезеш пръв? Сигурен ли си? — попита Рон. — Не знам колко е дълбоко. Дай флейтата на Хърмаяни — да го държи приспан.
Хари подаде флейтата. В няколкото секунди тишина кучето взе да ръмжи и да трепка, но в мига, когато Хърмаяни засвири, то отново потъна в дълбок сън.
Хари го прекрачи и погледна надолу през капака на пода. Не се виждаше и следа от дъното.
Той се спусна през дупката, докато провисна само на върховете на пръстите си. После погледна нагоре към Рон и каза:
— Ако нещо ми се случи, не ме следвайте. Идете право в соварника и пратете Хедуиг при Дъмбълдор, ясно?
— Ясно — отговори Рон.
— Ще се видим след минутка, надявам се…
И Хари се пусна. Студен влажен въздух свистеше покрай него, докато падаше надолу, надолу, надолу и…
ДУМ! С някакво странно, приглушено тупване той се приземи върху нещо меко. Седна и опипа наоколо си, очите му не бяха привикнали на тъмнината. Имаше чувството, че седи върху някакво растение.
— Всичко е наред! — извика нагоре към светлината с големина на пощенска марка, която беше отвореният капак на пода. — Меко приземяване, може да скачате!
Рон веднага го последва. Просна се до Хари.
— Какво е това нещо? — бяха първите му думи.
— Не знам. Нещо като растение. Предполагам, че е тук, за да омекоти падането. Хайде, Хърмаяни!
Далечната музика спря. Прозвуча силен лай на кучето, но Хърмаяни беше вече скочила. Приземи се от другата страна на Хари.
— Трябва да сме на километри под училището — каза тя.
— Наистина, какъв късмет, че това растение е тук — обади се Рон.
— Късмет ли?! — изпищя Хърмаяни. — Я се погледнете и двамата!
Тя скочи и с мъка се изплъзна към една влажна стена. Това й струваше доста усилия, защото в мига, когато се беше приземила, растението бе почнало да увива змиевидни филизи около глезените й. Колкото до Хари и Рон, без те да забележат, краката им бяха вече здраво вързани с дълги разклонения на пълзящото растение.
Хърмаяни бе успяла да се освободи, преди растението да я хване здраво. Сега гледаше в ужас как двете момчета се бореха да се изтръгнат от растението, но колкото повече се съпротивяваха, толкова по- плътно и здраво то се увиваше около тях.
— Престанете да се движите! — заповяда им Хърмаяни. — Знам какво е това — казва се дяволска примка!
— Ах колко се радвам, че знаем как се казва! Това много ще ни помогне — изръмжа Рон, като се облегна назад и се опитваше да попречи на растението да се увие около врата му.
— Млъкни, опитвам се да си припомня как да го убия! — каза Хърмаяни.
— Хайде, побързай, не мога да дишам! — изхриптя Хари, който се бореше с него, докато то се увиваше около гърдите му.
— Дяволска примка, дяволска примка… Какво каза професор Спраут? Обича тъмнина и влага…
— Тогава запали огън! — рече Хари задавено.
— Да… разбира се… но няма дърва! — извика Хърмаяни и взе да кърши ръце.
— ДА НЕ СИ ПОЛУДЯЛА? — кресна Рон. — ТИ МАГЬОСНИЦА ЛИ СИ, ИЛИ НЕ?
— Ох, вярно! — каза Хърмаяни, извади магическата си пръчка, размаха я, промърмори нещо и изпрати към растението поток от пламъците, сини като камбанки, които беше използвала срещу Снейп.
Само за секунди двете момчета усетиха как то отпусна хватката си и се отдръпна от светлината и топлината. Като се гърчеше и размахваше филизи, то се разви от телата им и те успяха да се освободят.
— Какъв късмет, че внимаваш по билкология, Хърмаяни! — каза Хари, когато отиде при нея до стената, бършейки потта от лицето си.
— Да — рече Рон, — и какъв късмет, че Хари не губи самообладание в кризисни моменти… „Няма дърва“ — що за глупост?!
— Насам! — каза Хари и посочи един каменен тунел, който беше единственият изход.
Освен своите крачки чуваха само тих звук от вода, която се стичаше по стените. Тунелът се спускаше надолу и напомни на Хари за „Гринготс“. С неприятно свиване на сърцето той си представи змейовете, за които се разправяше, че пазят трезорите в банката на магьосниците. Ами ако срещнеха змей, напълно пораснал змей — бебето Норбърт беше достатъчно страшно…
— Чувате ли нещо? — прошепна Рон.
Хари се ослуша. Отнякъде пред тях сякаш долиташе тихо шумолене и подрънкване.
— Мислиш ли, че е привидение?
— Не знам… звучи ми като криле.
— Напред има светлина… виждам нещо да се движи.
Достигнаха края на тунела и видяха пред себе си яркоосветена стая с висок сводест таван. Беше пълна с малки птички, блестящи като скъпоценни камъни, които пърхаха и се въртяха из цялата стая. На отсрещната страна на помещението имаше тежка дървена врата.
— Мислиш ли, че ще ни нападнат, ако прекосим стаята? — попита Рон.
— Вероятно — каза Хари. — Не изглеждат много зли, но предполагам, че ако всичките се спуснат наведнъж… Е, няма друг начин… ще тичам.
Пое си дълбоко въздух, покри лице с ръцете си и се втурна през стаята. Очакваше всяка секунда да почувства остри човки и нокти да го дерат, обаче нищо не се случи. Достигна вратата недокоснат. Дръпна бравата, но тя беше заключена.
Другите двама го последваха. Започнаха да дърпат и да надигат вратата, но тя не искаше да помръдне, дори когато Хърмаяни опита своето заклинание Алохомора.
— Ами сега какво? — попита Рон.
— Тези птици… Те не може да са тук само за украшение — замислено каза Хърмаяни.
