чуе.
Хари не го слушаше.
— Фирензи ме спаси, но не е трябвало да го прави… Бейн беше побеснял… говореше за намеса в това, което планетите предвещавали, че ще се случи… Те сигурно казват, че Волдемор ще се върне… Бейн смята, че Фирензи е трябвало да остави Волдемор да ме убие… предполагам, че и това вещаят звездите.
— Ще престанеш ли да казваш името! — изсъска Рон.
— Значи сега трябва само Снейп да открадне камъка — продължи Хари трескаво, — тогава Волдемор ще може да дойде и да ме довърши… Е, предполагам, че Бейн ще е щастлив.
Хърмаяни изглеждаше много изплашена, но намери думи за утеха.
— Хари, всички казват, че Дъмбълдор е единственият, от когото Ти-знаеш-кой някога се е страхувал. Докато Дъмбълдор е тук, Ти-знаеш-кой няма да те докосне. Освен това кой казва, че кентаврите са прави? Това ми звучи като гадателство, а професор Макгонъгол казва, че то е много неточен раздел на магията.
Небето беше почнало да просветлява, преди да престанат да говорят. Отидоха да си легнат изтощени, с възпалени гърла. Но изненадите на тази нощ не бяха свършили.
Когато Хари отметна завивките си, намери под тях, спретнато сгъната, мантията невидимка. На нея беше забодена бележка: „За всеки случай“.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
ПРЕЗ КАПАКА НА ПОДА
След години Хари никога нямаше да си спомни как беше успял да издържи изпитите си, когато очакваше Волдемор едва ли не всеки момент да се втурне през вратата. Обаче дните се нижеха и не можеше да има никакво съмнение, че Пухчо все още беше жив и здрав зад заключената врата.
Цареше знойна жега, особено в голямата класна стая, където се трудеха над писмените си работи. За тези изпити им бяха дали специални нови пачи пера, които бяха омагьосани с антиизмамно заклинание.
Имаха и практически изпити. Професор Флитуик ги викаше един по един в своя кабинет, за да види дали могат да накарат ананас да играе степ върху един от чиновете. Професор Макгонъгол наблюдаваше как превръщат мишка в кутийка за енфие — пишеха се точки за това колко хубава е кутийката, но се отнемаха, ако тя имаше мустаци. Снейп изнервяше всички, като им стоеше над главите, докато се мъчеха да си спомнят как се приготвя отвара за забрава.
Хари правеше каквото можеше, като се опитваше да не обръща внимание на болезнените бодежи на челото си, които го измъчваха от онази разходка в гората насам. Невил мислеше, че Хари страда от тежък случай на изпитна треска, защото не можеше да спи, но истината беше, че момчето непрестанно се будеше от стария си кошмар, само че сега той бе по-страшен от всякога, защото в него имаше една качулата фигура, по която се стичаше кръв.
Може би защото не бяха видели това, което беше видял Хари в гората, или защото нямаха парещи белези на челата си, Рон и Хърмаяни не се тревожеха толкова за камъка, колкото Хари. Мисълта за Волдемор наистина ги плашеше, но той не ги посещаваше в сънищата им и те бяха толкова заети с преговор, че нямаха много време да се терзаят какво може да върши Снейп или някой друг.
Последният им изпит беше по история на магията. Един час отговори на въпроси за изкукуригали стари магьосници, които са открили саморазбъркващи се котли — и те щяха да са свободни… свободни цяла прекрасна седмица, докато излязат изпитните им резултати. Когато призракът на професор Бинс им каза да оставят перата и да навият пергаментните си листове, Хари не можа да се сдържи да не ликува заедно с другите.
— Това беше далеч по-лесно, отколкото мислех, че ще е — каза Хърмаяни, когато се присъединиха към навалицата, която излизаше в слънчевия парк. — Нямаше нужда да уча за Кодекса на поведение спрямо върколаци от 1637 година, нито за бунта на Ревностния Елфрик.
След изпит Хърмаяни обичаше да проверява отговорите, но Рон каза, че от това му ставало зле, така че слязоха до езерото и се отпуснаха под едно дърво. Близнаците Уизли и Лий Джордън гъделичкаха пипалата на огромна сепия, която се грееше в топлите плитчини.
— Никакъв преговор повече! — въздъхна Рон щастливо, като се изтегна на тревата. — Би могъл да изглеждаш по-весел, Хари, имаме цяла седмица, докато разберем колко лошо сме изкарали, тъй че още няма защо да се тревожиш.
Хари разтриваше челото си.
— Бих искал да знам какво означава това! — избухна той гневно. — Белегът ми непрестанно ме боли… случвало се е и по-рано, но никога толкова често, както сега.
— Иди при Мадам Помфри — предложи Хърмаяни.
— Не съм болен — каза Хари. — Мисля, че това е предупреждение… означава, че идва опасност…
Рон не можа да се развълнува. Беше прекалено горещо.
— Отпусни се, Хари. Хърмаяни е права. Камъкът е в безопасност, докато Дъмбълдор е тук. Както и да е, досега не сме намерили никакво доказателство, че Снейп е открил как да мине покрай Пухчо. Веднъж вече почти му беше откъснат кракът, та едва ли толкова скоро ще опита пак. По-скоро Невил ще играе куидич за Англия, отколкото Хагрид да измени на Дъмбълдор.
Хари кимна, но не можа да се отърве от дебнещото го чувство, че е забравил да направи нещо, и то нещо важно. Когато се опита да обясни това, Хърмаяни каза:
— То е просто от изпитите. Аз се събудих тази нощ и бях прегледала до половината записките си по трансфигурация, преди да си спомня, че този изпит вече мина.
Но Хари беше съвсем сигурен, че чувството на обърканост няма нищо общо с учението. Той наблюдаваше как една сова пърха към училището в ясносиньото небе, стиснала писмо в клюна си. Хагрид беше единственият, който му пращаше писма. Хагрид никога не би предал Дъмбълдор. Хагрид никога не би казал никому как да мине покрай Пухчо… никога… но…
Хари внезапно скочи на крака.
— Къде отиваш? — попита Рон сънливо.
— Сетих се нещо — каза Хари. Беше пребледнял. — Трябва да идем при Хагрид, още сега.
— Защо? — попита Хърмаяни задъхано, като подтичваше, за да върви наравно с Хари.
— Не мислиш ли, че е малко странно — отбеляза Хари, докато се катереше по тревистия склон, — че това, което Хагрид желае повече от всичко друго, е змей, и току се появява един непознат, който просто случайно има яйце в джоба си? Колко хора се разхождат със змейски яйца, ако това противоречи на магьосническите закони? Какъв късмет, че е намерил точно Хагрид, не смяташ ли? Защо не се сетих по-рано за това?
— Какво си намислил? — попита Рон, но Хари вече спринтираше през парка към гората и не му отговори.
Хагрид седеше в един фотьойл пред къщата си; панталоните и ръкавите му бяха навити и той белеше грах в голяма купа.
— Здравейте! — каза и се усмихна. — Свършихте ли с изпитите? Имате ли време да пийнете нещо?
— Да, моля — отвърна Рон, но Хари го прекъсна:
— Не, бързаме. Хагрид, трябва да те попитам нещо. Помниш ли онази нощ, когато спечели Норбърт? Как изглеждаше непознатият, с когото играеше карти?
— Не знам — отговори Хагрид нехайно, — не искаше да си свали мантията.
Видя, че тримата изглеждаха потресени, и повдигна вежди.
— Не е толкова необикновено. В „Свинската глава“… това е името на кръчмата долу в селото… идват сума странни хора. Може да е бил търговец на змейове, нали така? Изобщо не му видях лицето, седя с качулката си.
Хари се отпусна до купата с граха.
— А за какво говорихте с него, Хагрид? Ти спомена ли изобщо „Хогуортс“?
— Може и да е станало дума — каза Хагрид и смръщи вежди, за да си припомни. — Да… попита ме какво работя и аз му казах, че съм пазач на дивеча тук… А той ме поразпита какви животни гледам… та му казах… и му казах, че това, дето винаги истински съм желал, е змей… и тогава… не си спомням много добре, защото той през цялото време ме черпеше с напитки… Чакайте да видя… да, после той каза, че имал това
