вървете по пътеката. Така, сега ще се разделим на две групи и ще проследим дирята в различни посоки. Има кръв навсякъде, той трябва да се е лутал най-малко от миналата нощ.
— Аз искам с Фанг — заяви Малфой, като гледаше дългите зъби на Фанг.
— Добре, обаче те предупреждавам, че е страхливец — каза Хагрид. — Значи аз, Хари и Хърмаяни ще тръгнем в едната посока, а Драко, Невил и Фанг — в другата. Ако някой от нас намери еднорога ще изстреляме зелени искри, разбрано? Извадете магическите си пръчки и тренирайте сега… ха така… пък ако някой изпадне в беда, ще изстреля червени искри и всички ще дойдем да го намерим… тъй, бъдете внимателни… да вървим.
Гората беше черна и смълчана. Малко по-навътре достигнаха едно разклонение на пътеката и Хари, Хърмаяни и Хагрид хванаха лявата пътека, а Малфой, Невил и Фанг тръгнаха по дясната.
Вървяха мълчаливо, вперили очи в земята. От време на време някой лунен лъч през клоните над тях осветяваше петно сребристосиня кръв върху опадалата шума.
Хари видя, че Хагрид изглежда много разтревожен.
— Възможно ли е някой върколак да убива еднорозите? — попита Хари.
— Не е достатъчно бърз — отговори Хагрид. — Не е лесно да хванеш еднорог. Те са силни, магически животни. Никога досега не съм чувал някой да е бил раняван.
Отминаха един обрасъл с мъх дънер. Хари чу течаща вода — някъде наблизо имаше поток. Тук-таме по криволичещата пътека все още се виждаха петна кръв от еднорог.
— Добре ли си, Хърмаяни? — прошепна Хагрид. — Не се тревожи. Ако е тежкоранен, не може да е отишъл далеч и тогава ще можем да… СКРИЙТЕ СЕ ЗАД ОНОВА ДЪРВО!
Хагрид хвана Хари и Хърмаяни, вдигна ги от пътеката и ги пусна зад един огромен дъб. Извади стрела, намести я на арбалета си и го вдигна, готов за стрелба. Тримата се ослушваха. Нещо се плъзгаше по мъртвата шума наблизо: звучеше като мантия, която се влачи по земята. Хагрид се взираше в тъмната пътека, но след няколко секунди звукът заглъхна.
— Знаех си — промърмори той. — Тук има нещо, дето не трябва да е тук.
— Върколак? — подсказа Хари.
— Това не беше върколак, нито пък беше еднорог — отговори Хагрид мрачно. — Хайде, следвайте ме, ама внимателно.
Вървяха по-бавно, напрягайки слуха си да уловят и най-тихия звук. Изведнъж на една полянка пред тях нещо наистина мръдна.
— Кой е там? — извика Хагрид. — Покажи се… въоръжен съм!
И на полянката излезе… мъж ли беше, или кон? До кръста бе мъж, с червена коса и брада, а надолу имаше лъскаво кестеняво конско тяло с дълга червеникава опашка. Хари и Хърмаяни зяпнаха.
— О, ти ли си, Ронън? — попита Хагрид с облекчение. — Как си?
— Добър вечер, Хагрид! — рече Ронън. Имаше плътен тъжен глас. — Искаше да ме убиеш ли?
— Трябва да съм много предпазлив, Ронън — каза Хагрид, като потупа арбалета си. — В тази гора се е заселило нещо лошо. Впрочем това са Хари Потър и Хърмаяни Грейнджър, ученици в училището. А това, ще знаете вие двамата, е Ронън. Той е кентавър.
— Забелязахме — промълви Хърмаяни.
— Добър вечер! — обърна се Ронън към тях. — Значи сте ученици? А учите ли много горе в училището?
— Ъъъ…
— Малко нещо — отговори Хърмаяни стеснително.
— Малко нещо. Е, и това е нещо — въздъхна Ронън, отметна глава и се взря в небето. — Марс свети ярко тази нощ.
— Да — каза Хагрид, като също погледна нагоре. — Радвам се, че те срещнахме, Ронън, защото е бил ранен един еднорог. Да си забелязал нещо?
Ронън не отговори веднага. Взираше се нагоре, без да примигне, а после пак въздъхна.
— Винаги невинните са първите жертви — каза. — Така е било от векове, така е и сега.
— Да — отговори Хагрид, — но да си забелязал нещо, Ронън? Нещо необичайно?
— Марс свети ярко тази нощ — повтори Ронън, докато Хагрид го наблюдаваше нетърпеливо. — Необичайно ярко.
— Да, ама аз имам предвид нещо необичайно по-наблизо — каза Хагрид. — Значи не си забелязал нищо странно?
Ронън отново се позабави с отговора си. Най-сетне каза:
— Гората крие много тайни.
Едно движение между дърветата зад Ронън накара Хагрид пак да вдигне арбалета си, но се оказа само втори кентавър, с черна коса и тяло и с по-необуздан вид от Ронън.
— Здравей, Бейн! — каза Хагрид. — Всичко наред ли е?
— Добър вечер, Хагрид, ти как си?
— Горе-долу. Слушай, тъкмо питах Ронън дали напоследък сте виждали тук нещо по-особено. Работата е там, че един еднорог е бил ранен… Да знаете нещо за това?
Бейн застана до Ронън. Погледна към небето.
— Марс свети ярко тази нощ — каза просто.
— Да бе, това вече го чухме — рече Хагрид сърдито. — Е, ако някой от вас види нещо, ще ми съобщите, нали? А ние да тръгваме.
Хари и Хърмаяни го последваха, когато напускаше полянката, като се взираха през рамо в Ронън и Бейн, додето дърветата ги скриха от погледа им.
— Никога — обади се Хагрид раздразнено — не се опитвай да получиш ясен отговор от кентавър. Проклети звездобройци! Не се интересуват от нищо, дето е по-наблизо от Луната.
— А има ли тук много от тях? — попита Хърмаяни.
— О, доста… обикновено дружат само помежду си, но е приятно, когато се появят, ако искам да си кажа две приказки с някого. Ще знаете, че те са дълбокомислени, тези кентаври… знаят сума неща… само дето не изричат много.
— Мислиш ли, че онова, което чухме преди, е било кентавър? — попита Хари.
— Да не би да ти звучеше като копита? Не, ако питаш мен, то беше онуй, дето убива еднорозите… Никога не съм чувал подобно нещо преди.
Вървяха между гъстите тъмни дървета. Хари постоянно поглеждаше нервно през рамото си. Имаше неприятното чувство, че ги наблюдават. Радваше се, че с тях е Хагрид със своя арбалет. Тъкмо бяха отминали един завой на пътеката, когато Хърмаяни сграбчи ръката на Хагрид.
— Хагрид! Виж! Червени искри, другите са в беда!
— Вие двамата чакайте тук! — извика Хагрид. — Стойте на пътеката, ще се върна да ви взема!
Чуха го да си проправя път през ниската растителност, стояха и се гледаха, много изплашени, докато не чуваха вече нищо, освен шумоленето на листата около тях.
— Не допускаш, че са били ранени, нали? — прошепна Хърмаяни.
— За Малфой хич не ме е грижа, но ако нещо се е случило на Невил… Всъщност той е тук по наша вина.
Минутите се влачеха. Слухът им сякаш беше по-остър от обикновено. Хари като че ли долавяше всяка въздишка на вятъра, всяко изпукване на клонка. Какво ли ставаше? Къде бяха другите?
Най-после силен хрущящ шум предизвести завръщането на Хагрид. Малфой, Невил и Фанг бяха с него. Хагрид кипеше от яд. Изглежда Малфой се беше промъкнал зад Невил и на шега го бе сграбчил. Невил изпаднал в паника и изстрелял искрите.
— Ще имаме късмет, ако хванем нещо сега, с тази врява, която вие двамата вдигнахте. Добре, ще разменим групите… Невил, ти ще останеш с мен и Хърмаяни, а ти, Хари, ще отидеш с Фанг и с този идиот. Съжалявам — добави Хагрид шепнешком към Хари, — ама тебе той по-трудно ще изплаши, пък трябва да свършим тази работа.
И така, Хари тръгна към средата на гората с Малфой и Фанг. Вървяха около половин час, все по-дълбоко и по-дълбоко навътре в гората, докато стана почти невъзможно да се проследи пътеката, защото дърветата бяха нагъсто. На Хари му се стори, че кръвта става все повече. Имаше петна по корените на едно дърво,
