един час време да действаме и после пак ставаме каквито сме си.
— Сега какво? — прошепна Рон.
— Сипваме го в три чаши и добавяме космите.
Хърмаяни разсипа щедро от отварата във всяка чаша.
После с трепереща ръка пусна в първата косъма от Милисънт Булстроуд.
Отварата шумно засъска като кипящ чайник и започна неудържимо да се пени. След секунда бе станала жълта на цвят.
— Ърррг, сок от Милисънт Булстроуд! — потръпна Рон с отвращение. — Обзалагам се, че е ужасен на вкус.
— Хайде, добавяйте и вашите — нареди Хърмаяни.
Хари пусна косъма на Гойл в средната чаша, а Рон — този от Краб в последната. И в двете чаши течността засъска и се разпени. Отварата за Гойл стана някак дяволски зеленикава, а за Краб — мръснокафява.
— Чакайте! — спря ги Хари точно когато Рон и Хърмаяни посегнаха към чашите си. — По-добре да не ги изпиваме тук. Превърнем ли се в Краб и Гойл, няма да можем да излезем. А и Милисънт не е някоя фина фея…
— Добре че се сети! — каза Рон и отключи вратата. — Да идем в различни кабинки.
Като внимаваше да не излее и капка от отварата си, Хари се пъхна в средната кабинка.
— Готово ли е? — извика той.
— Готово — отвърнаха му едновременно Рон и Хърмаяни.
— Едно… две… три…
Хари стисна нос и погълна отварата си на две големи глътки — тя имаше вкус на преварено зеле.
Тутакси вътрешностите му започнаха да се гърчат, сякаш бе погълнал живи змии. Той се сви на две, като се чудеше дали няма да повърне, а после усети, че нещо го изгаря от стомаха до върховете на пръстите на ръцете и краката. И веднага след това ужасно чувство на разтапяне го събори на четири крака, а кожата по цялото му тяло забълбука като горещ восък. Със собствените си очи видя как ръцете му започнаха да наедряват, пръстите се удебелиха, ноктите се разшириха и кокалчетата изпъкнаха като болтове. Раменете му болезнено се раздуха, а сърбежът по челото му подсказваше, че косата му плъзва надолу към веждите. Гръдният му кош се разшири и разпра дрехите му, както бурето пръсва обръчите си, а краката го боляха до припадък в обувките, по-малки с четири размера…
Всичко свърши така изведнъж, както бе започнало. Хари лежеше по лице върху студения каменен под и слушаше жалното гъргорене на Миртъл в дъното на тоалетната. Той с мъка събу обувките си и се изправи. Това значи било да си Гойл! Големите му ръце трепереха, докато сваляше своите одежди, които се бяха вдигнали високо над глезените, преоблече се в другите и завърза подобните на лодка обувки на Гойл. Посегна да отмахне косата от очите си, но напипа само къса четина ниско над челото си. После осъзна, че очилата му размътват погледа. На Гойл те явно изобщо не биха му трябвали. Той ги свали и се провикна „Добре ли сте вие двамата?“, а от устата му излезе ниският дрезгав глас на Гойл.
— Йееааа! — чу се гърленото ръмжене на Краб отдясно. Хари отключи вратата и застана пред напуканото огледало — оттам го гледаше Гойл с празни хлътнали очи. Хари си почеса ухото — същото направи и Гойл.
Вратата на Рон се отвори и двамата се погледнаха. Освен че беше пребледнял и стреснат, Рон беше неразличим от Краб, като се почне от подстриганата като с тенджера коса и се стигне до дългите ръце на горила.
— Това е невероятно! — каза Рон, като се доближи до огледалото и натисна сплескания нос на Краб. — Да не повярваш!
— Трябва да вървим — каза Хари, отпускайки каишката на часовника си, впила се в дебелата китка на Гойл. — Сега остава да открием къде е общата стая на „Слидерин“ и се надявам да намерим някого, след когото да вървим…
Рон, който непрекъснато гледаше Хари, каза:
— Знаеш ли колко странно ми изглежда Гойл да размишлява. — И задумка на вратата на Хърмаяни: — Хайде, трябва да вървим…
Отговори му едно тънко пискливо гласче:
— Аз… аз май няма да дойда. Вървете без мен.
— Хърмаяни, ние знаем, че Милисънт Булстроуд е грозна, а никой друг няма да познае, че си ти.
— Не… не… няма да дойда. Вие двамата бързайте. Губите време.
Двамата се спогледаха озадачени.
— Ето така приличаш повече на Гойл — каза Рон. — Точно така изглежда той всеки път, когато някой учител му зададе въпрос.
— Хърмаяни, добре ли си? — попита Хари през вратата.
— Добре… Да, добре съм. Вървете.
Хари погледна часовника си. Пет от безценните им шейсет минути вече бяха минали.
— Ще се видим пак тук, нали? — каза той.
Хари и Рон отвориха внимателно вратата на тоалетната, провериха дали пътят им е чист и тръгнаха.
— Не си мятай така ръцете — подсказа Хари на Рон.
— Защо?
— Краб ги държи някак сковано…
— Така ли?
— Аха, така май е по-добре.
Слязоха по мраморното стълбище. Огледаха се за някой слидеринец, когото да последват до общата стая на „Слидерин“, но наоколо нямаше никого.
— Какво предлагаш? — измърмори Хари.
— Слидеринци винаги идват на закуска оттам — каза Рон и кимна към входа за подземията.
Едва бе изрекъл това и едно момиче с дълга къдрава коса се появи от същия вход.
— Извинете — каза Рон, като се завтече към нея, — забравили сме пътя към нашата обща стая.
— Моля? — стъписано отвърна момичето. — Нашата ли? Та аз съм от „Рейвънклоу“.
И тя си продължи, като се обръщаше да ги погледне с известно подозрение. Хари и Рон забързаха надолу по каменните стълби към тъмното, а стъпките им отекваха особено шумно, щом големите крака на Краб и Гойл удряха по пода. Усещаха, че няма да е толкова лесно, колкото очакваха.
Заплетените като лабиринт коридори бяха пусти. Те слизаха все по-дълбоко и по-дълбоко под училището, като непрекъснато поглеждаха часовниците си да проверяват колко време им остава. След четвърт час, когато вече бяха започнали да се отчайват, изведнъж чуха стъпки пред себе си.
— Ха! — зарадва се Рон. — Ето един от тях!
От една странична стая излезе някаква фигура. Като приближиха съвсем, сърцата им се смъкнаха в петите — не беше слидеринец, а Пърси.
— Какво правиш тук долу? — попита Рон изненадан. Пърси го погледна предизвикателно.
— Това не ти влиза в работата — отвърна той някак сковано. — Ти си Краб, нали?
— Ъъъ… О, да! — опомни се Рон.
— Тогава се прибирайте в спалните си — строго каза Пърси. — Опасно е да се разхождате по тъмните коридори тия дни.
— Ами ти? — попита Рон.
— Аз… — каза Пърси и май се засегна. — Аз съм префект. Мен нищо няма да ме нападне.
Внезапно зад Хари и Рон отекна познат глас. Към тях се приближаваше Драко Малфой и за пръв път през живота си Хари се зарадва, че го вижда.
— Ето къде сте били — провлачено каза той, като ги видя. — Досега ли се тъпкахте в Голямата зала? А пък аз ви търсех. Исках да ви покажа нещо много интересно.
Малфой хвърли унищожителен поглед към Пърси.
— А ти какво правиш тук долу, Уизли? — подигравателно го попита той.
Пърси изглеждаше вбесен:
