— Защо? — попита Хари.
— Да не си луд! — каза Рон. — Може да е опасно.
— Опасно ли? — попита Хари и се разсмя. — Остави тая работа, как може да е опасно?
— Нямаш си и представа! — отвърна Рон, гледайки подозрително книгата. — Някои от книгите, конфискувани от министерството… нали татко ми е разправял… Имало една, дето изгаря очите. А всички, които са чели „Сонети на един магьосник“, говорели след това цял живот само в мерена реч. Една вещица в Бат пък имала книга, която не можеш да спреш да четеш. Просто си вървиш насам-натам с нос, забоден в книгата, и се мъчиш да правиш всичко останало с една ръка. А пък…
— Добре, разбрах те — каза Хари.
А малката книжка си лежеше, невзрачна и мокра.
— Да, ама няма как да узнаем, ако не хвърлим поне един поглед — каза Хари, заобиколи Рон и я грабна от пода.
Веднага разбра, че това е дневник. Полуизтритата дата на корицата сочеше, че е отпреди петдесетина години. Хари го отвори нетърпеливо. На първата страница едва различи името Т. М. Риддъл.
— Чакай малко — каза Рон, който се бе приближил боязливо и сега надничаше през рамото на Хари. — Това име ми е познато… Т. М. Риддъл е получил Награда за особени заслуги към „Хогуортс“ преди петдесет години.
— Ти пък откъде знаеш това? — изуми се Хари.
— Нали Филч ме накара да лъскам почетната му табелка повече от петдесет пъти по време на принудителния труд! — каза Рон с отвращение. — Върху нея бях изповръщал онези плужеци, нали помниш? Ако си трил тая гадост от едно име цял час, и ти ще го запомниш.
Хари разлисти мокрите страници. Те бяха напълно чисти. Нямаше и най-малка следа от нещо написано върху тях, нито дори бележка „Рожден ден на леля Мейбъл“ или „При зъболекаря в три и половина“.
— Че той нищо не е писал! — каза Хари разочарован.
— Чудя се защо ли някой е искал да го изхвърли — озадачи се Рон.
Хари обърна книгата и видя на гърба на корицата отпечатано името на един павилион за вестници на „Воксхол Роуд“ в Лондон.
— Той трябва да е бил от мъгълски произход — каза замислено Хари, — щом си е купил дневник от „Воксхол Роуд“…
— Е, това нищо не означава — каза Рон и сниши глас: — Давам ти петдесет точки, ако успееш да уцелиш с него носа на Миртъл.
Но Хари мушна дневника в джоба си.
В началото на февруари Хърмаяни напусна болничното крило вече без котешки белези, без опашка и без козина. Още първата вечер от нейното завръщане в кулата на „Грифиндор“ Хари й показа дневника на Т. М. Риддъл и й разказа как са го намерили.
— О, той сигурно има скрити сили! — възкликна Хърмаяни, взе дневника и се вгледа в него.
— Дори и да има, крие ги доста добре — каза Рон. — Сигурно е срамежлив. Чудя ти се, Хари, защо не го хвърлиш.
— А аз пък се чудя защо някой се е опитал да се отърве от него — отвърна Хари. — И няма да е зле да разберем как Риддъл е получил Награда за особени заслуги към „Хогуортс“.
— Може да е за какво ли не — каза Рон. — Може да е получил трийсет пъти С.О.В.А. или да е спасил преподавател от гигантска сепия. Може да е убил Миртъл, с което е направил услуга на всички…
По втренчения поглед на Хърмаяни Хари разбра, че тя мисли същото, каквото и той.
— Какво се сетихте? — попита Рон, гледайки ту единия, ту другия.
— Ами Стаята на тайните е била отворена преди петдесет години, нали? — каза Хари. — Така поне разправя Малфой.
— Дааа… — каза бавно Рон.
— А този дневник е на петдесет години — добави Хърмаяни, потупвайки го развълнувано.
— Е, и?
— О, Рон, събуди се! — сопна му се Хърмаяни. — Знаем, че човекът, който е отворил Стаята на тайните за последен път, е бил изгонен преди петдесет години. Знаем, че Риддъл е бил награден за специални заслуги към училището пак преди петдесет години. Е, ами ако този Риддъл е получил наградата си, защото е заловил Наследника на Слидерин? Неговият дневник би могъл да ни каже всичко — къде е Стаята, как да се отвори и какви същества живеят в нея. Който и да стои зад нападенията напоследък, едва ли би искал този дневник да се мотае наоколо, нали?
— Това е блестяща теория, Хърмаяни — каза Рон — с една-едничка слабост: в дневника няма написано нищо.
Хърмаяни вече вадеше магическата пръчка от чантата си.
— Може да е невидимо мастило — прошепна тя, почука дневника три пъти и рече „Апарециум!“.
Нищо не се появи. Без да се смущава, Хърмаяни пъхна пръчката обратно в чантата си и извади нещо като яркочервена гума за триене.
— С това се открива тайнопис. Купих го на „Диагон-али“.
Тя започна да трие силно на страницата с датата първи януари. Нищо не излезе.
— Слушайте какво ви казвам: нищо няма да намерите там — повтори Рон. — Риддъл просто си е купил дневник за Коледа и не си е направил труда да го попълва.
Хари не можеше да си обясни защо всъщност не бе изхвърлил дневника на Риддъл. И не само това — макар да знаеше, че дневникът е празен, той често го вземаше разсеяно и го разлистваше, сякаш искаше да завърши някаква непрочетена история. И колкото да бе сигурен, че никога не е чувал името Т. М. Риддъл, то като че ли му говореше нещо — сякаш Риддъл му е бил приятел в детството и е позабравен вече. Но това беше невъзможно. Дъдли се беше погрижил той да няма приятели, преди да постъпи в „Хогуортс“.
Въпреки това Хари бе решил да разбере повече за Риддъл, така че на следващия ден още при изгрев той се запъти към Трофейната зала да огледа онази специална награда. Придружиха го заинтригуваната Хърмаяни и крайно колебливият Рон, който заяви, че това място му е опротивяло за цял живот.
Полираната до блясък златна табелка на Риддъл беше прибрана в един шкаф в ъгъла. На нея не пишеше защо точно му е дадена. („Толкова по-добре, иначе щеше да е по-голяма и трябваше повече да я лъскам“ — изкоментира Рон.)
Името на Риддъл откриха и върху един стар медал за магически достойнства, както и в списъка на отличниците от онова време.
— Прилича ми на Пърси — каза Рон и сбърчи нос от неприязън. — Префект, отличник… Сигурно е бил начело на всеки випуск.
— Казваш го, сякаш е нещо лошо — отбеляза Хърмаяни, леко обидена.
Слънцето бе вече започнало да огрява отново „Хогуортс“. Настроението в замъка ставаше все по-ведро. Нямаше нови нападения след тези над Джъстин и Почтибезглавия Ник, а Мадам Помфри със задоволство съобщи, че мандрагорите започнали да стават по-потайни и нацупени, което означавало, че бързо се разделят с детството.
— Щом им се изчисти и акнето, ще бъдат готови за ново пресаждане — чу я Хари да разправя успокоително на Филч един следобед. — Съвсем скоро след това ще ги отрежем, ще ги сварим и няма да усетите кога отново ще си имате Госпожа Норис.
Може би Наследника на Слидерин, мъж или жена, се е уплашил, помисли си Хари. Сигурно е почувствал, че вече е твърде рисковано да отвори Стаята на тайните, при положение че цялото училище е нащрек.
