почувства как вибрират в гърдите му, в горния край на най-близката колона избухнаха пламъци.
Оттам се появи пурпурночервена птица с размерите на лебед, която изпращаше своите странни звуци към сводестия таван. Тя имаше блестяща златна опашка, дълга като на паун, и лъскави златни нокти, в които носеше някаква дрипа.
Само след секунда птицата се устреми право към Хари, пусна опърпаното нещо точно в краката му и кацна тежко на рамото му. Докато птицата прибираше огромните си криле, Хари погледна нагоре и видя, че тя има дълга остра златна човка и черни очи като мъниста.
Птицата спря да пее. Притихнала и топла, тя седеше опряна до бузата на Хари и гледаше право в Риддъл.
— Това е феникс… — пророни Риддъл, отвръщайки злобно на погледа й.
— Фоукс? — прошепна Хари, поемайки си въздух, и усети как златните нокти на птицата леко стискат рамото му.
— А това… — каза Риддъл, насочил поглед към опърпаното нещо, което Фоукс пусна, — е старата училищна Разпределителна шапка.
Така беше. Цялата в кръпки, разнищена и мръсна, шапката лежеше неподвижно в краката на Хари.
Риддъл пак започна да се смее. Смехът му бе толкова силен, че тъмната стая закънтя, като че десет риддъловци се смееха едновременно.
— Това ли изпраща Дъмбълдор на своя защитник — пееща птица и стара шапка? Чувстваш ли се по- храбър, Хари Потър? Чувстваш ли се в безопасност?
Хари не отговори. Дори да не виждаше кой знае каква полза от Фоукс или шапката, поне вече не беше сам и зачака с нарастваща смелост Риддъл да спре да се хили.
— Да се залавяме за работа, Хари — каза Риддъл, все още широко ухилен. — Срещали сме се два пъти — в твоето минало и в моето бъдеще. И на два пъти не успях да те убия. Как изобщо оцеля, а? Разкажи ми всичко. Колкото по-дълго разказваш, толкова по-дълго ще живееш — подкани го той почти загрижено.
Хари бързо пресмяташе наум шансовете си. Риддъл държеше магическата му пръчка, а самият Хари имаше Фоукс и Разпределителната шапка, но и двете не можеха да му помогнат в бой. С една дума — работата стана лоша! Но колкото по-дълго стоеше там Риддъл, толкова по-малко живот оставаше на Джини… А междувременно, както изведнъж забеляза Хари, очертанията на Риддъл ставаха все по-ясни и плътни. Ако трябваше да се бият двамата, по-добре беше това да се случи веднага.
— Не се знае защо си загубил мощта си, когато си ме нападнал — рязко му отвърна Хари. — Самият аз не знам, но знам защо не си успял да ме убиеш. Защото майка ми е умряла, за да ме спаси. Моята обикновена майка с мъгълско потекло — продължи той, тресейки се вече от едва потискан гняв. — Тя ти е попречила да ме убиеш. А аз видях истинската ти същност, видях я миналата година. Ти си една развалина. Ти едва си жив. Ето докъде те докара цялата твоя мощ. Ти се криеш. Ти си грозен, ти се разлагаш!
Лицето на Риддъл се изкриви и после се разплу в зловеща усмивка.
— Значи така. Майка ти умряла, за да те спаси. Да, това е силно противодействаща магия. Сега разбирам — у теб всъщност няма нищо особено. Аз пък се чудех… Защото между нас двамата, Хари Потър, има много странна прилика. Дори и ти не може да не си я забелязал. И двамата сме със смесена кръв, сираци, отгледани от мъгъли. Може би единствените двама, говорещи змийски в „Хогуортс“ след великия Слидерин. Ние си приличаме дори и на външен вид… Но в края на краищата само щастливата случайност те е спасила от мен. Ето това исках да разбера.
Хари стоеше напрегнат и чакаше Риддъл да вдигне магическата пръчка, но разкривената усмивка на Том се разтегляше още повече.
— А сега, Хари, ще ти предам един малък урок. Нека да поставим мощта на Лорд Волдемор, наследник на Салазар Слидерин, срещу Хари Потър и най-добрите оръжия, които Дъмбълдор е в състояние да му даде.
Той хвърли подигравателен поглед към Фоукс и шапката и се отдалечи. Със сковани от страх крака Хари гледаше как Риддъл спря между колоните и погледна към каменното лице на Слидерин, високо горе в полумрака. Том отвори широко уста и просъска нещо, но Хари разбра какво изричаше.
— Говори ми, Слидерин, най-великия от четворката на „Хогуортс“!
Хари се завъртя да погледне към статуята, а на раменете му се поклащаше Фоукс. Гигантското каменно лице на Слидерин се раздвижи. Примрял от ужас, Хари видя как устата се отваря все по-широко и по- широко, докато се образува голяма черна дупка.
Там вътре, в устата на статуята, нещо се размърда. Нещо изпълзяваше от нея…
Хари заотстъпва назад, докато гърбът му опря в тъмната стена на стаята. Той зажумя и усети как Фоукс закачи с крило бузата му, излитайки. На Хари му се щеше да изкрещи „Не ме оставяй!“, но какви ли шансове имаше фениксът срещу Повелителя на змиите?
Нещо грамадно тупна върху каменния под на стаята и Хари усети как то се разтресе. Той знаеше какво става, чувстваше го, почти виждаше как гигантската змия се изнизва от устата на Слидерин. После чу съскащия глас на Риддъл:
— Убий го!
Базилискът се движеше към Хари и той чуваше как тежкото тяло бавно се плъзга по прашния под. Като стискаше здраво очи, Хари хукна, лутайки се насам-натам, разперил ръце да опипва пътя си. Риддъл продължаваше да се смее…
Хари се препъна, строполи се на пода и усети в устата си вкуса на кръв. Змията беше само на около метър от него и се чуваше как приближава.
Тогава точно над главата му нещо изтрещя и изсвистя и силен удар залепи Хари за стената. Докато чакаше остри зъби да пронижат тялото му, той чу ново яростно съскане и нещо се замята бясно между колоните.
Повече не можеше да жуми. Той едва-едва отвори очи — колкото да види през миглите си какво става.
Огромната змия, ярко отровнозелена, дебела колкото стъбло на дъб, се бе вдигнала високо във въздуха и огромната й плоска глава се люшкаше като пияна между колоните. Разтреперан и готов да затвори очи, щом тя се обърне, Хари забеляза какво бе отвлякло вниманието на влечугото.
Фоукс кръжеше около главата на змията, а базилискът щракаше бясно със зъбите си, дълги и тънки като саби.
Фоукс се гмурна надолу. Дългата му златна човка изчезна и изведнъж подът бе опръскан с тъмна кръв. Опашката на змията се удари в пода почти до Хари и преди той да успее да затвори очи, влечугото се извърна. Хари го погледна право в лицето и видя, че очите му — големи, изпъкнали и жълти — бяха прободени от феникса. Кръвта струеше по пода, а змията плюеше в агония.
— Не! — чу Хари крясъка на Риддъл. — Остави птицата! Остави птицата! Момчето е зад теб! Не го ли подушваш!? Убий него!
Ослепената змия се люшкаше объркана, но все още смъртоносна. Фоукс кръжеше около главата й и продължаваше да издава тайнствените си звуци, докато кълвеше напосоки люспестата глава на влечугото.
— Помогнете ми, помогнете ми! — трескаво шепнеше Хари. — Някой, който и да е!
Опашката на змията пак заудря по пода. Хари се дръпна да я избегне и нещо меко го удари по лицето.
Базилискът бе запратил шапката в ръцете на Хари. Той се вкопчи в нея. Това бе последното, което му оставаше, единственият му шанс. Сложи я на главата си и се метна на пода, докато змийската опашка отново се размаха над него.
— Помогнете… помогнете… — мислеше Хари, стиснал плътно очи под шапката. — Моля, помогнете ми!
Не чу никакъв глас в отговор. Само шапката се сви, сякаш невидима ръка я стегна силно. Нещо твърдо и тежко се стовари върху главата на Хари и едва не го зашемети. Сякаш заваляха звезди пред очите му. Той хвана шапката за върха, за да я измъкне, и усети нещо дълго и твърдо под нея.
Лъскав сребърен меч се бе появил под шапката, а на дръжката му блестяха рубини колкото яйца.
— Убий момчето! Остави птицата! Момчето е зад теб! Души… Помириши го!
