Хари бе скочил на крака в готовност. Главата на влечугото увисваше, тялото му се гърчеше, удряйки стълбовете, докато се обърне с лице към него. Хари видя дълбоките кървави очни гнезда, видя и устата, широко отворена, толкова широко, че можеше да го глътне целия, оголваща зъби, дълги колкото меча му, тънки, блестящи, отровни…
Влечугото се мяташе слепешката. Хари се дръпна и то се удари в стената. После се стрелна отново и раздвоеният му език шибна отстрани Хари. Момчето вдигна меча, стискайки го с две ръце.
Базилискът се втурна напред и този път намери целта си.
Хари събра цялата си сила и заби меча до дръжката в небцето на змията.
Но докато рукналата топла кръв капеше по ръцете му, той усети пареща болка точно над лакътя си. Един дълъг отровен зъб се впиваше все по-дълбоко в ръката му и се разцепи, щом базилискът се преметна и рухна на пода, потръпвайки.
Хари се свлече по стената. Той сграбчи зъба, който изпускаше отрова в тялото му, и го изтръгна от ръката си. Знаеше обаче, че вече е твърде късно. Изгарящата болка от раната се разпростираше бавно и необратимо из цялото му тяло. А когато захвърли зъба и забеляза как по дрехите му избива кръв, погледът му се замъгли. Стаята чезнеше в някаква мътна вихрушка.
Изведнъж пред очите на Хари мина пурпурночервено петно и той чу леко потракване на нокти зад гърба си.
— Фоукс! — с мъка промълви Хари. — Ти беше блестящ, Фоукс…
Той усети как птицата положи красивата си глава точно там, където змийският зъб бе пробол тялото му.
Отекнаха стъпки и една черна сянка се появи пред него.
— Ти си мъртъв, Хари Потър — прозвуча над главата му гласът на Риддъл. — Мъртъв. Дори птицата на Дъмбълдор го знае. Не я ли виждаш какво прави? Тя плаче.
Хари примигна. Главата на Фоукс ту изплуваше, ту изчезваше пред погледа му. Гъсти перлени сълзи се стичаха по лъскавата му перушина.
— Ще стоя тук да гледам как умираш, Хари Потър. Може да не се притесняваш, за никъде не бързам.
Хари усети сънливост. Струваше му се, че всичко около него се върти.
— Така свърши прочутият Хари Потър — чу като отдалеч гласа на Риддъл. — Сам в Стаята на тайните, забравен от приятелите си, победен най-накрая от Черния лорд, когото така неразумно бе предизвикал. Скоро ще си при твоята майка с мъгълска кръв, Хари… Тя ти спечели дванайсет години живот назаем… Но Лорд Волдемор най-сетне те спипа, както и ти знаеше, че ще стане.
„Ако това е да умираш — мислеше си Хари, — не е чак толкова зле.“ Дори болката го напускаше…
Но наистина ли умираше? Вместо все повече да се замъглява, Стаята отново придобиваше ясни очертания. Хари леко разтърси глава и видя Фоукс все още с глава на ръката му. Перлено петно от сълзи блещукаше навсякъде около раната… само че рана вече нямаше.
— Махни се, птицо! — провикна се изведнъж Риддъл. — Махни се от него. Казах, махни се!
Хари вдигна глава. Риддъл бе насочил пръчката на Хари към Фоукс, чу се изтрещяване като от изстрел и Фоукс отлетя като златистопурпурен вихър.
— Сълзите на феникса… — каза тихо Риддъл, гледайки ръката на Хари. — Разбира се… изцеряващата им сила… Бях забравил…
Той погледна Хари в лицето.
— Но това вече няма значение. Всъщност така дори повече ми харесва. Само ние двамата, Хари Потър… ти и аз…
Той вдигна пръчката.
Тогава, пърхайки с криле, Фоукс отново прелетя над Хари и нещо падна в скута му. Това беше дневникът.
За части от секундата Хари и Риддъл, който още държеше вдигната пръчката, се взряха в него. После, без дори да се замисля, без да осъзнава какво върши, сякаш бе очаквал този миг и през цялото време бе знаел какво трябва да направи, Хари грабна от пода до себе си зъба на базилиска и го заби право в сърцето на книгата.
Разнесе се дълъг ужасяващ пронизителен писък. От дневника бликнаха струи мастило, които потекоха по ръцете на Хари и се разляха по пода. Риддъл се гърчеше и извиваше, пищеше и размахваше ръце и тогава…
Той изчезна. Пръчката на Хари падна и изтрополи на пода. И настана тишина… Нарушаваше я само монотонното кап-кап на мастилото, което все още се отцеждаше от дневника. Отровата на базилиска бе прогорила голяма свистяща дупка в него.
Треперейки от главата до петите, Хари се опита да се изправи. Главата му се въртеше, сякаш бе пропътувал километри с летежната пудра. Полека-лека той прибра пръчката и шапката и с едно рязко движение извади блестящия меч от устата на базилиска.
Тогава дочу слабо стенание от дъното на Стаята. Джини се размърда. Докато Хари стигна до нея, вече беше седнала. Съвсем объркана, тя местеше поглед от огромния силует на мъртвия базилиск, през Хари и пропитите му с кръв одежди към дневника в ръката му. От гърдите й се изтръгна дълбока, разтърсваща въздишка и сълзи потекоха по лицето й.
— Хари… О, Хари… Опитах се да ти обясня тогава на з-закуската, но не можех да го кажа пред Пърси. Бях аз, Хари… ама аз… Кълна се — не исках… Риддъл ме накара… той ме надви и… Как успя да убиеш това… това нещо? К-къде е Риддъл? Спомням си само как той излезе от дневника…
— Всичко е наред — каза Хари и й показа дневника с дупката от змийския зъб. — С Риддъл е свършено. Виж там! Край с него и с базилиска! Хайде, Джини, да се махаме оттук…
— Ще ме изключат от училище — изхлипа Джини, докато Хари непохватно й помагаше да се изправи на крака. — Т-така съм си мечтала да уча в „Хогуортс“, още откакто Бил постъпи тук, а сега трябва да напусна и… к-какво ли ще кажат мама и татко?
Фоукс ги чакаше, кръжейки при входа на Стаята. Хари подканяше Джини да побърза, те прекрачиха над останките на мъртвия базилиск, минаха през ечащия мрак и се озоваха отново в тунела. Хари чу как каменните врати се затвориха зад тях с леко свистене.
Бяха вървели няколко минути по тъмния тунел, когато до ушите на Хари достигна далечен звук от местене на камъни.
— Рон! — извика Хари, ускорявайки ход. — Джини е добре! Тя е с мен!
Той чу сподавения радостен възглас на Рон. Двамата с Джини направиха още един завой, следвайки извивките на тунела, и ето че пред тях се появи възторженото лице на Рон, подаващо се от една доста голяма дупка, която той бе успял да направи в свлачището от скални късове.
— Джини! — Рон протегна ръка през дупката, за да я изтегли оттам. — Ти си жива! Не мога да повярвам! Какво се случи?
Той се опита да я прегърне, но Джини се отдръпна, хлипайки.
— Ти наистина си добре, Джини — каза Рон с грейнала усмивка. — Всичко свърши… А откъде се появи тази птица?
Фоукс се промуши през дупката веднага след Джини.
— Тя е на Дъмбълдор — обясни Хари, докато се измъкваше.
— А как се сдоби с тоя меч — попита Рон, гледайки с почуда бляскавото оръжие в ръката на Хари.
— Ще ти обясня, когато се измъкнем оттук — отговори му той, поглеждайки скришом към Джини.
— Ама…
— По-късно — бързо го прекъсна Хари. Не смяташе, че е подходящо да обяснява на Рон кой е отворил Стаята на тайните, особено в присъствието на Джини. — Къде е Локхарт?
— Там отзад — каза Рон, като се усмихна и кимна с глава напред в тунела по посока на тръбата. — Той никак не е добре. Ела и се увери сам.
Водени от Фоукс, чиито големи пурпурночервени криле излъчваха меко златисто сияние в мрака, те изминаха целия път през тунела обратно към гърлото на тръбата. Гилдрой Локхарт седеше точно там и безгрижно бръщолевеше нещо сам на себе си.
— Изгубил е паметта си — каза Рон. — Магията за забрава подейства обратно — порази него вместо
