базилиска всеки момент ще се съвземат.
— Значи Хърмаяни вече е добре! — развесели се Рон.
— Не е направена нито една необратима магия — увери го Дъмбълдор.
Госпожа Уизли поведе Джини навън и господин Уизли ги последва, все още дълбоко потресен.
— Знаеш ли, Минерва — каза замислено професор Дъмбълдор на професор Макгонъгол, — мисля си, че на всичко това подобава едно хубаво пиршество. Мога ли да те помоля да съобщиш в кухнята?
— Точно така! — веднага се съгласи професор Макгонъгол и също тръгна към към вратата. — Оставям те да се оправяш с Потър и Уизли, нали така?
— Разбира се — каза Дъмбълдор.
Тя излезе, а Хари и Рон погледнаха Дъмбълдор.
Какво точно искаше да каже професор Макгонъгол с това да се оправя с тях? Сигурно — сигурно — ги чакаше наказание.
— Аз май си спомням как казах и на двама ви, че ще трябва да ви изключа, ако нарушите още едно училищно правило — каза Дъмбълдор.
Рон зяпна от ужас.
— Което идва да докаже, че и най-добрите от нас трябва понякога да си вземат думите назад — продължи Дъмбълдор с усмивка. — И двамата ще получите Награда за особени заслуги към „Хогуортс“ и… я да видим… прибавям по още двеста точки на всеки в полза на „Грифиндор“.
Рон порозовя като цветята на Локхарт за свети Валентин и отново зяпна.
— Но някой от нас премълчава своето участие в това опасно приключение — добави Дъмбълдор. — Откъде тази скромност, Гилдрой?
Хари се сепна. Той напълно беше забравил за Локхарт. Завъртя се и го видя как стои в ъгъла на стаята със същата отнесена усмивка. Когато Дъмбълдор се обърна към него, Локхарт се огледа през рамо да види на кого ли говорят.
— Професор Дъмбълдор — побърза да каже Рон, — в Стаята на тайните се случи нещо. Професор Локхарт…
— Аз професор ли съм? — изненада се Локхарт. — Майчице! Мислех, че съм безнадежден случай.
— Той се опита да направи магия за забрава и пръчката се задейства обратно — тихо обясни Рон на Дъмбълдор.
— Да му се не надяваш! — каза Дъмбълдор, поклащайки глава, а дългите му сребристи мустаци потрепваха. — Пронизан със собствения си меч, а, Гилдрой?
— Меч ли? — смотолеви Локхарт. — Аз нямам меч. Това момче има. Вземете от него. — И той посочи Хари.
— Ще отведеш ли професор Локхарт в болничното крило? — обърна се Дъмбълдор към Рон. — Искам да разменя още няколко думи с Хари…
Локхарт колебливо излезе от стаята. Докато затваряше вратата, Рон хвърли озадачен поглед към Дъмбълдор и Хари.
Професорът отиде до едно от креслата пред огнището.
— Седни, Хари — каза той и Хари седна, чувствайки се необяснимо нервен. — Преди всичко искам да ти благодаря — каза Дъмбълдор и очите му заблестяха. — Явно си проявил истинска преданост към мен там долу, в Стаята. Само това е могло да доведе Фоукс при теб.
Той побутна феникса, който се бе преместил на коляното му. Хари се усмихваше неловко под погледа на професора.
— Значи си се срещнал с Том Риддъл… — замислено каза Дъмбълдор. — Предполагам, че е проявил особен интерес към теб…
Изведнъж една мисъл, която не даваше мира на Хари, се отрони от устата му.
— Професор Дъмбълдор… Риддъл разправяше, че съм като него. „Странна прилика“ — каза той…
— Така ли каза? — замислено го погледна изпод гъстите си сребристи вежди професорът. — А ти как смяташ, Хари?
— Не мисля, че съм като него — изрече Хари по-силно, отколкото му се искаше. — Искам да кажа, аз съм… аз съм в „Грифиндор“, аз…
Но той млъкна, защото почувства как едно старо съмнение се пробужда в главата му.
— Професоре — след миг се съвзе той, — шапката ми беше казала, че аз бих… че аз съм подходящ за „Слидерин“. По едно време всички ме мислеха за Наследника на Слидерин… защото мога да говоря змийски…
— Ти можеш да говориш змийски, Хари — каза спокойно Дъмбълдор, — защото Лорд Волдемор, който е последната издънка на Салазар Слидерин, може да говори змийски. Ако не се заблуждавам, той ти е предал част от силата си в нощта, когато ти е оставил този белег. Не че е искал да го направи, сигурен съм в това…
— Волдемор е прехвърлил част от себе си у мен? — каза потресен Хари.
— Така изглежда…
— Значи аз все пак трябваше да бъда в „Слидерин“ — пророни Хари, вглеждайки се отчаяно в лицето на Дъмбълдор. Разпределителната шапка е доловила силата на Слидерин у мен и…
— Тя те е пратила в „Грифиндор“ — допълни кротко Дъмбълдор. — Чуй ме, Хари, случи се така, че ти се сдоби с много от качествата, които Салазар Слидерин е ценил у своите избраници сред учениците: неговия собствен много рядък дар — змийския език, съобразителност, решителност, известно пренебрежение към правилата. Но все пак шапката те е пратила в „Грифиндор“. Ти знаеш защо. Помисли си.
— Тя ме прати в „Грифиндор“ само защото… — започна Хари някак примирено — …защото аз я помолих да не ходя в „Слидерин“…
— Точно така — подкрепи го Дъмбълдор и усмивката му грейна отново. — Което те прави много различен от Том Риддъл. Изборът, който правим, Хари, говори много по-красноречиво за същността ни, отколкото нашите способности. — Хари се беше смълчал на стола си, съвсем стъписан.
— Ако искаш доказателство, че принадлежиш на „Грифиндор“, предлагам ти да се вгледаш по- внимателно в това.
Дъмбълдор взе от бюрото на професор Макгонъгол обагрения в кръв сребърен меч и го подаде на Хари. Той го обърна с острието надолу и рубините му пробляснаха на светлината на огъня. Тогава видя името, гравирано точно под ръкохватката.
— Само един истински грифиндорец може да извади това от шапката, Хари — простичко обясни Дъмбълдор.
За минута и двамата замълчаха. Тогава Дъмбълдор издърпа едно от чекмеджетата на бюрото и извади оттам перо и мастилница.
— Сега имаш нужда от храна и сън, Хари. Предлагам да отидеш долу на пиршеството, докато аз пиша до Азкабан, за да си върнем нашия пазач на дивеча. А трябва да подготвя и една обява за „Пророчески вести“ — добави замислено той. — Ще ни трябва нов учител по защита срещу Черните изкуства. Чудна работа, все не се задържат, а?
Хари се изправи и тръгна да излиза. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори със замах и го отхвърли назад към стената.
На прага застана Луциус Малфой с яростно изражение на лицето. А плътно до него, здраво омотан в превръзки, се таеше Доби.
— Добър вечер, Луциус! — любезно поздрави Дъмбълдор.
Господин Малфой едва не събори Хари, връхлитайки в стаята. Доби подтичваше след него, присвит зад полите на мантията му и примрял от ужас.
— Така значи! — каза Луциус Малфой и впери леден поглед в Дъмбълдор. — Вие се завърнахте. Настоятелите ви изгониха, но вие все пак дръзнахте да се върнете в „Хогуортс“.
— Ами, знаете ли, Луциус — отвърна му Дъмбълдор с ведра усмивка, — останалите единайсет настоятели се свързаха с мен днес. Попаднах под нещо като градушка от сови, право да ти кажа. Чули, че дъщерята на Артър Уизли е убита, и поискаха незабавно да се върна. Явно смятаха, че аз все пак съм най- подходящият човек за тази работа. Разказаха ми и доста странни неща. Някои от тях изглежда мислеха, че
