госпожица Уизли с някои от моите тайни, да преливам в нея по малко и от моята душа…
— За какво ми говориш? — попита Хари с пресъхнали устни.
— Още ли не се досещаш, Хари Потър? — каза меко Риддъл. — Джини Уизли отвори Стаята на тайните. Тя удуши училищните петли и надраска заплашителни послания по стените. Тя насъска змията на Слидерин срещу четиримата мътнороди и котката на Филч.
— Не… — прошепна Хари.
— Да — спокойно възрази Риддъл. — Разбира се, в началото тя не знаеше какво прави. Това бе много забавно. Да беше видял само нейните записки в дневника… Те ставаха все по-интересни… Скъпи Том — повтаряше думите й той, наблюдавайки ужасеното лице на Хари, — струва ми се, че губя паметта си. Навсякъде по дрехите ми има перушина, но аз не знам откъде се е взела. Скъпи Том, не мога да си спомня какво правих в нощта на Вси светии, а една котка е била нападната и аз бях цялата изцапана с боя. Скъпи Том, Пърси все ми повтаря, че съм бледа и не приличам на себе си. Мисля, че той ме подозира… Днес имаше ново нападение, а аз не се сещам къде съм била. Том, какво ще правя? Боя се, че полудявам… Мисля, че аз съм тази, която напада всички. Том!
Хари бе стиснал юмруците си така, че ноктите му се забиваха в дланите.
— На глупавата малка Джини й отне доста време, докато разбере, че не трябва да се доверява на дневника — каза Риддъл. — Накрая тя взе да става подозрителна и опита да се отърве от него. И тогава се намеси ти, Хари. Ти го намери и с това ме направи безкрайно щастлив. От всички хора, които биха могли да попаднат на него, точно ти го откри — човекът, когото най-много исках да срещна…
— И защо толкова си искал да ме срещнеш? — попита Хари с гняв, който се надигаше все по-силно у него и му струваше доста усилия да запази гласа си спокоен.
— Ами виждаш ли, Джини ми разказа всичко за теб, Хари — каза Риддъл. — Цялата ти забележителна история. — Погледът му се плъзна по мълниевидния белег на челото на Хари и изражението на лицето му стана по-настървено. — Разбрах, че трябва да науча повече за теб, да говоря с теб, да се срещна с теб, ако имам такава възможност. И така аз реших да ти разкажа за моето прочуто залавяне на оня голям малоумник Хагрид, за да спечеля доверието ти.
— Хагрид ми е приятел — каза Хари, а гласът му започна леко да трепери. — А ти го натопи, нали? Мислех, че си допуснал грешка, но…
Риддъл отново се изсмя гръмогласно.
— Въпросът беше дали ще повярват на мен, или на Хагрид, Хари. И можеш да си представиш, предполагам, как го възприе старият Армандо Дипит. От една страна, Том Риддъл, беден, без родители, но умен и толкова храбър, училищен префект, образцов ученик, и от друга — грамадният непохватен Хагрид, който всяка седмица си навлича някаква беля, опитва се да отглежда малки върколачета под леглото или се промъква в Забранената гора да се бори с тролове. Ще ти призная обаче, че дори и аз останах изненадан колко добре проработи планът. Мислех си, все някой ще се сети, че няма как Хагрид да е Наследника на Слидерин. На мен самия ми отне цели пет години да открия всичко възможно за Стаята на тайните и да намеря тайния вход… Нима Хагрид би имал мозъка или силата да се справи с това!? Единствено учителят по трансфигурация Дъмбълдор вярваше, че Хагрид е невинен. Той убеди Дипит да остави Хагрид и да го обучи за пазач на дивеча. Да, предполагам, че Дъмбълдор дори се е сетил. Май никога не ме е харесвал колкото другите учители…
— Обзалагам се, че той е бил напълно наясно що за човек си — каза Хари, стиснал зъби.
— Да, наистина ме наблюдаваше прекалено отблизо, след като Хагрид беше изгонен — небрежно каза Риддъл. — Знаех, че би било опасно да отворя Стаята отново, докато съм все още в училище, но и нямаше да похабя ония дълги години, в които я бях търсил. Реших да оставя дневник, върху чиито страници да съхраня себе си на шестнайсет години, така че някой ден, ако имам късмет, да мога да поведа другиго по моите стъпки и да завърша благородното дело на Салазар Слидерин.
— Е, още не си го завършил — победоносно каза Хари. — Този път никой не умря, дори и котката. След няколко часа отварата от мандрагора ще бъде готова и всички вкаменени отново ще се съживят.
— Не ти ли казах — тихо рече Риддъл, — че вече не ме влече да убивам мътнороди? От няколко месеца насам моята нова цел си ти…
Хари впери поглед в него.
— Представи си колко се ядосах, когато при следващото отваряне на моя дневник ми пишеше пак Джини, а не ти. Видяла те с дневника, разбираш ли, и се паникьосала. Ами ако откриеш как да работиш с него и аз ти повторя всичките нейни тайни? Ами ако — още по-лошо — ти кажех кой е удушавал петлите? Затова малкото глупаво хлапе издебнало да няма никой в спалнята ти и си го взело обратно. Само че аз знаех вече как да постъпя. Ясно ми беше, че си тръгнал по следите на Наследника на Слидерин. От всичко, което Джини ми беше казала за теб, аз знаех, че ще предприемеш дори невъзможни неща, за да разрешиш загадката. И особено ако някой от твоите най-добри приятели бъде нападнат. При това Джини ми бе казала, че цялото училище приказвало как можеш да говориш змийски… Затова я накарах да напише прощалните думи на стената и да дойде долу да чака. Тя се съпротивяваше, плачеше и стана крайно досадна. Но в нея не е останал вече кой знае колко живот — тя вложи твърде много в дневника, в самия мен. То бе достатъчно да напусна най-сетне страниците му. Аз те чакам да се появиш още откакто слязохме тук. Знаех, че ще дойдеш. Имам да те питам за много неща, Хари Потър…
— Като например? — попита Хари, все още със свити юмруци.
— Ами… — започна Риддъл, лукаво усмихнат — как така едно бебе без особени магически дарби успява да надвие най-големия магьосник за всички времена? Как успя да се отървеш само с един белег, а мощта на Лорд Волдемор бе сломена?
В злите му очи се бе появило странно червено пламъче.
— Защо те интересува как съм се спасил? — бавно запита Хари. — Та Волдемор е бил много след теб!
— Волдемор — меко започна Риддъл — е моето минало, настояще и бъдеще, Хари Потър…
Той измъкна пръчката на Хари от джоба си и взе да пише с нея във въздуха, където се появиха блещукащи думи:
ТОМ МЕРСВОЛУКО РИДДЪЛ
После размаха пръчката и буквите от името му се пренаредиха:
ТУК СЪМ И ЛОРД ВОЛДЕМОР
— Виждаш ли? — сниши той глас. — Аз вече съм използвал това име в „Хогуортс“, но разбира се, само с най-близките си приятели. Да не мислиш, че вечно щях да минавам под мръсното мъгълско име на своя баща? Аз, в чиито вени тече кръвта на самия Салазар Слидерин по майчина линия? Аз да живея с името на един най-обикновен глупав мъгъл, който ме е зарязал още преди да се родя само защото установил, че жена му е магьосница? Не, Хари! Измислих си ново име — име, което знаех, че в магьосническия свят ще се боят да го споменават, когато вече ще съм станал най-големият магьосник на света!
Мозъкът на Хари като че ли беше блокирал. Той безмълвно гледаше Риддъл, момчето сираче, израснало, за да убие родителите на Хари, както и мнозина други… Накрая с усилие заговори:
— Не, не си — каза той с тих глас, пълен с омраза.
— Не съм какво? — сопна се Риддъл.
— Не си най-великият магьосник на света — каза Хари, дишайки учестено. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но най-великият магьосник на света е Албус Дъмбълдор. Така казват всички. Дори когато си бил силен, не си посмял да вземеш властта в „Хогуортс“. Дъмбълдор е разбрал много добре що за птица си още в училище. И сега се плашиш от него, където и да се криеш напоследък.
Усмивката по лицето на Риддъл се изкриви в грозна гримаса.
— Дъмбълдор бе изгонен от замъка само при спомена за мен — просъска той.
— Той изобщо не е изгонен, както си мислиш — възрази му Хари.
Говореше, разбира се, съвсем произволно, само за да сплаши Риддъл, но му се щеше сам да си повярва, напук на здравия разум.
Том отвори уста и застина така.
Отнякъде долиташе музика. Риддъл хукна напосоки да огледа празната стая. Музиката звучеше все по- силно. Тя беше ефирна, всепроникваща, неземна… Хари усети как косата му се изправя и сърцето му започва да бие, сякаш се е уголемило двойно. А когато звуците станаха толкова оглушителни, че Хари
