И излезе от стаята.
— Така — каза професор Макгонъгол, а ноздрите й се разшириха, — сега поне той няма да ни пречи. Нека ръководителите на домовете да уведомят учениците какво е станало. Кажете им, че експрес „Хогуортс“ ще отпътува още утре сутринта. Моля останалите учители да проверят да няма ученици извън спалните помещения.
Учителите станаха и заизлизаха един по един.
Това бе може би най-лошият ден в живота на Хари.
Той, Рон, Фред и Джордж се бяха скупчили в един ъгъл на общата стая на „Грифиндор“, без да могат да проронят и дума един на друг. Пърси не беше при тях. След като изпрати една сова на семейство Уизли, той се затвори в спалнята си.
Този следобед им се видя по-дълъг от който и да било, а и кулата на „Грифиндор“ никога не бе била така пълна с ученици и същевременно толкова тиха. Малко преди слънцето да залезе, Фред и Джордж се качиха в спалнята си, тъй като не издържаха повече да седят така.
— Тя е знаела нещо, Хари — за пръв път се обади Рон, откакто се бяха пъхнали в дрешника в учителската стая. — Затова е била отвлечена. Няма нищо общо с някаква си глупост на Пърси. Разбрала е нещо за Стаята на тайните. Сигурно затова е била… — Рон яростно затърка очи. — Защото… нали иначе си е чистокръвна! Каква друга причина може да има?
Хари видя как слънцето потъва зад хоризонта кървавочервено. Никога не се беше чувствал толкова зле. Да можеха нещо да направят! Каквото и да е…
— Хари — пак се обади Рон, — мислиш ли, че изобщо има шанс тя да не е… Нали разбираш…
Хари не знаеше какво да му каже. Изобщо не си представяше как Джини би могла да е още жива.
— Знаеш ли какво? — каза Рон. — Според мен трябва да отидем да говорим с Локхарт. Да му разкажем каквото знаем. Той ще се опита да влезе в Стаята. Да му обясним къде според нас се намира този базилиск.
Тъй като не се сещаше какво друго могат да сторят, а и понеже искаше все пак да вършат нещо, Хари се съгласи. Всички грифиндорци около тях бяха толкова унили и така съчувстваха на братята Уизли, че не се и опитаха да ги спрат, когато напуснаха стаята и излязоха през отвора.
Мръкваше, когато стигнаха пред кабинета на Локхарт. Вътре ставаше нещо. Чуваха се стържене, тъпи удари и забързани стъпки.
Хари почука и изведнъж всичко утихна. После вратата се открехна съвсем лекичко и през процепа те видяха да наднича едното око на Локхарт.
— О, Потър… Уизли… — каза той и отвори вратата с още милиметър, — малко съм зает в момента… Но ако кажете набързо…
— Професоре, имаме сведения за вас — започна Хари. — Предполагаме, че ще са ви от полза.
— Ами… да не е доста… — Доколкото изобщо можеше да се види от лицето на Локхарт, той беше много притеснен. — Аз всъщност… ами… добре.
Той отвори вратата да влязат. Кабинетът му бе почти напълно оголен. На пода имаше два големи отворени куфара. В единия набързо бяха нагънати мантии в изумруденозелено, лилаво, тъмносиньо, а в другия бяха нахвърляни книги. Снимките от стените бяха натъпкани в кутии върху бюрото.
— Заминавате ли някъде? — попита Хари.
— А, да, всъщност… — смънка Локхарт, като дръпна от вратата един свой портрет в естествен размер и взе да го навива. — Спешно ме повикаха… няма как… трябва да ида…
— Ами сестра ми? — подскочи Рон.
— Е, колкото до това… много съжалявам — каза Локхарт и за да не срещне погледите им, отвори някакво чекмедже и се залови да изсипва съдържанието му в една чанта. — Никой не ви съчувства повече от мен…
— Вие сте учител по защита срещу Черните изкуства! — каза Хари. — Не можете да си тръгнете сега! Особено докато наоколо стават какви ли не тъмни неща!
— Да, но… когато се залових с тази работа… в длъжностната характеристика нямаше… Аз изобщо не очаквах…
— Да не сте намислили да бягате? — попита Хари с недоумение. — След всички онези подвизи, дето са описани в книгите ви?
— Книгите понякога заблуждават — загадъчно отвърна Локхарт.
— Ама нали вие сте ги написали! — кресна му Хари.
— Мило момче — започна Локхарт, като се изправи, — разсъждавай разумно. И половината от книгите ми нямаше да се продадат, ако хората не вярваха, че самият аз съм направил всичко, описано в тях. Никой не иска да чете за някакъв грозен стар магьосник от Армения, дори да е спасил цяло село от върколаците. Та той би изглеждал ужасно на корицата! Облечен е без всякакво чувство за естетика. А пък магьосницата, дето пропъди оня призрак, имаше заешка устна. Е, как може… хайде де…
— Значи вие само сте използвали онова, което други са направили? — недоумяваше Хари.
— Хари, Хари — заклати глава Локхарт, — нещата изобщо не са така прости. И аз съм направил големи усилия. Нали трябваше да намеря всички тези хора. Да ги разпитам как са успели да направят това, което са извършили. А после трябваше да им направя магия за забрава, за да не си спомнят повече, че те са го направили. Аз най-много се гордея със своите магии за забрава. Да, да, наистина беше много работа, Хари. Не мисли, че знам само да давам автографи и да си правя рекламни снимки. Искаш ли слава, трябва да се подготвиш за тежка работа.
Той затръшна капаците на куфарите си и ги заключи.
— Я да видим… Май това е всичко. Да. Остава да направя още едно нещо.
Той измъкна вълшебната си пръчка и се обърна към тях.
— Ужасно съжалявам, момчета, ама трябва да ви направя магия за забрава, за да не раздрънкате тайните ми наоколо. Че тогава няма да продам нито една книга повече…
Хари махна с пръчката си точно навреме. Локхарт още не бе вдигнал своята, когато Хари извика: „Експелиармус!“
Локхарт политна назад и падна върху куфара си. Пръчката му отхвръкна високо във въздуха, Рон я улови и я метна през отворения прозорец.
— Да не бяхте оставяли професор Снейп да ни научи на това! — каза Хари яростно.
После ритна куфара настрани. Локхарт го гледаше, отново посърнал. Хари държеше пръчката си насочена към него.
— Какво искате от мен? — немощно попита професорът. — Не знам къде е Стаята на тайните. Нищо не мога да направя.
— Имате късмет — каза Хари и държейки Локхарт под прицела на пръчката си, го накара да се изправи на крака. — Ние знаем къде е. Знаем и какво има в нея. Да вървим!
Те изведоха Локхарт от кабинета му и го поведоха надолу по най-близкото стълбище и после по тъмния коридор със светещите надписи на стената към вратата на тоалетната на Стенещата Миртъл.
Пуснаха го да влезе пръв. Хари беше доволен да го види как трепери. Стенещата Миртъл седеше върху казанчето на последната тоалетна.
— А, ти ли си? — каза тя, като видя Хари. — Какво искаш пък сега?
— Да ми кажеш как си умряла — каза Хари.
Цялото изражение на Миртъл се промени — явно никога не я бяха поласкавали с подобен въпрос.
— О, беше ужасно! — каза тя с наслада. — Случи се точно тук. Умрях точно в тази кабинка. Толкова добре си го спомням. Бях се скрила от Олив Хорнби, която ми се подиграваше за очилата. Бях заключила вратата и плачех, когато чух нещо да влиза. Някой каза нещо странно — на някакъв друг език май беше. Но най-много се ядосах, че беше глас на момче. Отключих вратата да му кажа да си върви в мъжката тоалетна и тогава — Миртъл се наду важно-важно и лицето й грейна — умрях.
— Как точно? — попита Хари.
— Нямам представа — сниши глас Миртъл. — Спомням си само, че видях две огромни кръгли жълти очи.
