Цялото ми тяло някак се сви и се понесох нанякъде… — Тя погледна Хари замечтано. — Но после се върнах. Бях решила да преследвам Олив Хорнби, нали разбираш. О, накарах я да съжалява, че се е подиграла с очилата ми!
— Къде точно видя онези очи? — попита Хари.
— Там някъде — каза Миртъл, като посочи небрежно към умивалника пред тоалетната си.
Хари и Рон се втурнаха натам. Локхарт стоеше встрани, а по лицето му се четеше ужас.
Умивалникът си беше съвсем обикновен. Огледаха го сантиметър по сантиметър, отвътре и отвън, включително тръбите отдолу. И тогава Хари забеляза встрани на един от бронзовите кранове малка драскотина с формата на змия.
— Този кран изобщо не работи — тържествуващо каза Миртъл, когато той се опита да го завърти.
— Хари, говори… — каза му Рон. — Кажи нещо на змийски.
— Ама аз… — напрегна си мисълта Хари.
Единствения път, когато бе успял да говори на змийски, бе пред истинска змия. Той впери очи в малката драскотина и се опита да си представи, че е истинска змия.
— Отвори се! — каза той.
Погледна към Рон, който поклати глава.
Беше го разбрал.
Хари пак се вторачи в змията, като си внушаваше, че е истинска. Мръднеше ли главата си, от светлината на свещите изглеждаше, че змията се движи.
— Отвори се! — повтори той.
Само че не чу думи. Бе издал някакво странно съскане, кранът изведнъж светна с ярка бяла светлина и започна да се върти. В следващата секунда и умивалникът се отмести. След малко той бе изчезнал, откривайки голяма тръба. Отворът й бе достатъчно широк, за да се мушне през него човек.
Рон ахна и Хари го погледна. Той вече бе решил как ще постъпи.
— Слизам долу — обяви решително.
Не можеше да не го направи, след като най-сетне бяха намерили входа към Стаята на тайните, дори да имаше и най-малката, най-безумната надежда Джини да е жива.
— Аз също — каза Рон.
Настана мълчание.
— Ами… аз май не ви трябвам — обади се Локхарт с жалък остатък от старата си усмивка. — Аз ще…
Постави ръка на бравата на вратата, но Хари и Рон насочиха едновременно пръчките си към него.
— Вие ще тръгнете пръв — изръмжа Рон.
Пребледнял при вида на пръчките, Локхарт се приближи до отвора.
— Момчета… — запротестира той с немощен глас, — момчета, каква полза има?
Хари го потупа по гърба с пръчката си. Локхарт провря първо крака си в тръбата.
— Изобщо не вярвам… — опита се да каже нещо, но Рон го бутна надолу и той се изгуби от погледа им.
Хари веднага го последва. Пъхна се бавно през отвора и после се пусна. Все едно че се плъзгаше по безкрайна слузеста тъмна пързалка. Виждаше много тръби да се разклоняват във всички посоки, но никоя не беше широка като тяхната, която се огъваше и правеше завои, накланяйки се все по-стръмно надолу, и той разбираше, че пада под училището, по-ниско дори от подземията му. Зад себе си чуваше как Рон се друсва леко на всеки завой.
И точно когато бе започнал да се тревожи какво ще стане, като се удари в дъното, тръбата стана хоризонтална и той скочи от края й върху мокрия под на тъмен каменен тунел, достатъчно висок, за да могат да се изправят. Малко по-нататък Локхарт вече бе на крака, цял в тиня и бял като призрак. Хари се отдръпна, когато Рон също изфуча от тръбата.
— Сигурно сме на километри под училището — каза Хари и гласът му отекна в черния тунел.
— Може да сме и под езерото — каза Рон, взирайки се в тъмните кални стени.
И тримата се обърнаха, вперили очи в мрака пред тях.
— Лумос! — прошепна Хари на вълшебната си пръчка и тя отново светна. — Хайде! — подкани той и тримата закрачиха, шляпайки шумно с обувки по мокрия под.
Тунелът бе толкова тъмен, че виждаха само пред себе си. На светлината на пръчката сенките им по стените приличаха на чудовища.
— Не забравяй — тихо го предупреди Хари, докато се придвижваха предпазливо напред, — усетиш ли някакво движение, веднага затвори очи.
Ала тунелът бе тих като гроб и за пръв път се сепнаха от силно изхрущяване, когато Рон настъпи череп на мъртъв плъх, както се оказа. Хари насочи пръчката си към пода и забеляза, че е покрит с костите на малки животни. Мъчейки се да не си представя как би изглеждала Джини, ако я открият, Хари продължи да върви напред, накъдето завиваше тунелът.
— Хари, тук има нещо… — дрезгаво се обади Рон и го хвана за рамото.
Те замръзнаха на местата си, вперили очи напред. Хари различи очертанията на нещо голямо и извито, което лежеше напряко в тунела. Беше неподвижно.
— Може би спи — прошепна той и погледна другите двама. Локхарт бе притиснал очи с длани. Хари се обърна пак да хвърли поглед към това нещо, а сърцето му биеше лудо до болка.
Много бавно, присвил очи колкото да вижда само през миглите си, Хари пристъпваше едва-едва, вдигнал високо магическата си пръчка. Светлината й се плъзна по кожата на гигантска змия, отровнозелена, смъкната и изоставена на кълбо в тунела. Трябва да е била върху същество, дълго поне шест-седем метра.
— Проклятие! — тихо изруга Рон.
Нещо изведнъж се раздвижи зад тях. Колената на Гилдрой Локхарт се бяха подвили.
— Ставайте! — строго му каза Рон и насочи пръчката си към него.
Локхарт се изправи, хвърли се към Рон и го събори на земята. Хари скочи към тях, но беше късно. Локхарт вече се надигаше, пъшкайки, но с пръчката на Рон в ръка и с грейнала усмивка на лицето.
— Приключението свършва тук, момчета! — обяви той. — Ще занеса парченце от тази кожа в училището. Ще им кажа, че е било твърде късно да спася момичето и че вие двамата трагично сте загубили ума си при вида на обезобразеното й тяло. Кажете сбогом на паметта си!
Той вдигна залепената с магипласт пръчка на Рон високо над главата си и викна „Забрави!“.
Пръчката избухна със силата на малка бомба. Хари хвана главата си с две ръце и като се препъваше в гънките на змийската кожа, хукна да се скрие от парчетата от тавана, които се срутваха с трясък на пода. След малко се озова сам пред цяла стена от скални късове.
— Рон! — провикна се той. — Добре ли си, Рон? Рон!
— Тук съм! — чу се глухо гласът на Рон иззад скалната преграда. — Добре съм. Ама оня измамник го няма. Пръчката го запрати нанякъде.
Чу се тъп удар и едно високо „Оууу!“ — явно Рон беше изритал Локхарт в пищяла.
— Ами сега? — гласът на Рон прозвуча отчаяно. — Не можем да продължим. Ще ни трябва цяла вечност да…
Хари вдигна очи към тавана на тунела. Там се бяха появили огромни пукнатини. Той никога не се бе опитвал да разбие с магия нещо толкова голямо, колкото тези камъни, а и сега не беше подходящият момент да опитва. Ами ако рухнеше целият тунел?
Иззад скалите отново се чу тъп удар и пак „Оууу!“. Губеха време. Джини сигурно беше в Стаята на тайните от часове. Хари разбираше, че може да направи само едно нещо.
— Чакай ме тук! — подвикна той на Рон. — Чакайте ме с Локхарт. Аз ще продължа. Ако не се върна до един час…
Настъпи много тежко мълчание.
— Ще се опитам да отместя някои от тези камъни — каза Рон, като се стараеше гласът му да звучи спокойно, — за да можеш да… да се върнеш. И виж какво, Хари…
— До скоро! — прекъсна го Хари, опитвайки се да придаде малко бодрост на разтреперания си глас. И тръгна покрай гигантската змийска кожа. Скоро не чуваше вече и далечен звук от опитите на Рон да мести
