скалите. Тунелът правеше завой след завой. Всеки нерв по тялото на Хари трептеше неприятно. Той хем искаше тунелът да свърши, хем се боеше от това, което можеше да види в края му. Но най-сетне, като премина през още един завой, видя пред себе си плътна стена, в която бяха издълбани две оплетени змии с едри блестящи смарагди за очи.
Хари се приближи с пресъхнало гърло. Не бе нужно да вика на помощ въображението си — очите на змиите бяха някак особено живи. Той се сети какво трябва да направи. Покашля се и смарагдовите очи като че ли трепнаха.
— Отвори се! — тихо и гърлено изсъска Хари.
Змиите се разплетоха, стената се пропука и се отвори, двете й половини се плъзнаха меко встрани и Хари прекрачи вътре, цял разтреперан.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
НАСЛЕДНИКА НА СЛИДЕРИН
Стоеше на прага на много дълга и слабоосветена стая. Високи каменни колони, опасани с още много оплетени релефни змии, поддържаха тавана, който се губеше някъде горе в мрака. Колоните хвърляха дълги черни сенки през зеленикавия сумрак, изпълващ помещението.
Със силно разтуптяно сърце Хари стоеше и се ослушваше в ледената тишина. Дали базилискът не го дебнеше от сянката на някой ъгъл, или пък зад някоя колона? А къде можеше да е Джини?
Хари извади магическата си пръчка и тръгна между колоните. Всяка негова предпазлива стъпка отекваше силно между мрачните стени. Той държеше очите си присвити, готов да ги затвори при най-слабия признак за движение. Змиите сякаш го следяха с хлътналите си очни ями. От време на време му се привиждаше, че някоя от тях мръдва, и стомахът му се свиваше.
Когато най-сетне стигна до последната двойка колони, забеляза статуя, висока колкото Стаята, която се издигаше пред задната стена.
Хари вдигна глава да види по-добре огромното лице горе. Древното изображение приличаше на старец или на маймуна, с дълга рядка брада, която стигаше почти до края на надиплена магьосническа мантия, под която се виждаха две огромни сиви ходила върху гладкия под на Стаята. Между тях със захлупено по очи лице се бе свила дребна фигурка с черна мантия и огненочервена коса.
— Джини! — прошепна Хари, изтича до нея и се смъкна на колене. — Джини! Не си мъртва! Нали не си мъртва?
Той захвърли пръчката си, грабна Джини за раменете и я обърна. Лицето й беше бяло като мрамор и точно толкова студено, но очите й бяха затворени, което значеше, че не бе вкаменена. Тогава сигурно беше…
— Джини, моля те, събуди се! — трескаво шепнеше Хари и я разтърсваше.
Главата на Джини безнадеждно се люшкаше ту на едната, ту на другата страна.
— Няма да се събуди — обади се тих глас.
Хари скочи на крака и се обърна. Високо чернокосо момче се бе облегнало на най-близката колона и го наблюдаваше. Очертанията на тялото му бяха странно мъгляви, сякаш Хари го гледаше през запотен прозорец. Но веднага го позна.
— Том… Том Риддъл?
Риддъл кимна, без да отмества очи от лицето на Хари.
— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се събуди? — отчаяно попита Хари. — Тя не е… нали не е…
— Все още е жива — отвърна Риддъл. — Почти…
Хари го погледна с недоумение. Том Риддъл бе учил в „Хогуортс“ преди петдесет години, а ето че стоеше сега там, огрян от странна разсеяна светлина, не по-голям от шестнайсетгодишен.
— Ти призрак ли си? — колебливо попита Хари.
— Спомен — кротко отвърна Риддъл. — Запазен в един дневник цели петдесет години.
Той посочи към пода между гигантските палци на статуята. Там лежеше разтворен малкият черен дневник, който Хари бе намерил в тоалетната на Стенещата Миртъл. За секунда Хари се почуди как ли се е озовал там, но сега имаше да мисли за по-важни неща.
— Том, помогни ми — каза Хари и повдигна пак главата на Джини. — Трябва да я махнем оттук. Има един базилиск… не знам точно къде е, но може да се появи всеки момент. Моля те, помогни ми…
Риддъл не помръдна. На Хари му изби пот по челото, докато успее с мъка да повдигне Джини поне малко, и се наведе да си вземе магическата пръчка.
Но пръчката я нямаше.
— Видя ли някъде…
Той вдигна очи. Риддъл продължаваше да го наблюдава и да върти… пръчката на Хари между дългите си пръсти.
— Благодаря! — каза Хари и протегна ръка да си я вземе.
Усмивка изви ъгълчетата на устата на Риддъл. Той не отместваше поглед от Хари и подмяташе небрежно пръчката му.
— Слушай — настояваше Хари, а коленете му се подгъваха под тежестта на отпуснатото тяло на Джини, — трябва да се махаме. Ако дойде базилискът…
— Няма да дойде, докато не бъде повикан — спокойно отвърна Риддъл.
Хари положи Джини обратно на пода, тъй като не можеше да я държи повече.
— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Хайде, дай ми пръчката, че може да ми потрябва.
Усмивката на Риддъл се разля по цялото му лице.
— Няма да ти трябва — отвърна той.
Хари го погледна втрещен.
— Какво значи това? Как така…
— Отдавна чакам този момент, Хари Потър — започна Риддъл. — Удобен случай да те видя, да говоря с теб.
— Виж какво — каза Хари, губейки търпение. — Не е сега моментът. Ние сме в Стаята на тайните. Друг път ще говорим.
— Сега ще разговаряме — каза Риддъл, все още широко ухилен, и пъхна пръчката на Хари в джоба си.
Хари впери очи в него. Нещо странно ставаше тук.
— Какво се е случило с Джини? — попита той бавно.
— Е, това е интересен въпрос — каза Риддъл доволен. — И една доста дълга история. Истинската причина Джини Уизли да стигне дотук е, че отвори сърцето си и разкри всичките си тайни пред един невидим непознат.
— За какво говориш? — попита Хари.
— За дневника — отвърна Том Риддъл. — За моя дневник. Малката Джини пишеше в него месеци наред и споделяше с мен дребните си жалки тревоги и несгоди — как я дразнели братята й, как трябвало да отиде на училище с мантии и книги, купени на старо… — Очите на Риддъл присветнаха. — …как не се и надявала прочутият, добър и велик Хари Потър да я хареса…
През цялото време, докато говореше, Риддъл не отместваше от лицето на Хари погледа си, в който имаше нещо почти кръвожадно.
— Много е досадно да слушаш за глупавите дребни грижи на единайсетгодишно момиче — продължи той. — Но аз бях търпелив. Отговарях й, проявявах съчувствие, бях мил и любезен. Джини направо ме заобича. „Никой не ме е разбирал така добре, както ти, Том… Толкова съм доволна, че мога да се доверя на този дневник… Като че ли имам приятел, когото мога да си нося в джоба…“
Риддъл се изсмя високо и ледено, което никак не му отиваше. Космите по тила на Хари настръхнаха.
— Ако мога така да се изразя, Хари, винаги съм успявал да омая хората, които ми трябват. И така, Джини изля душата си пред мен и се оказа, че душата й е точно такава, каквато ми бе нужна. Аз ставах все по-силен, хранейки се от нейните най-дълбоки страхове, от най-тъмните й тайни. Аз ставах все по-могъщ, много по-могъщ от малката госпожица Уизли. Могъщ дотолкова, че да започна лека-полека да подхранвам
