Хари Потър и стаята на тайните

смъртоносен е базилискът14, известен още като Повелителя на змиите. Тази змия, която може да достигне гигантски размери и да живее стотици години, се излюпва от яйце на пиле, измътено от крастава жаба. Съществото убива с най-причудливи методи, защото освен смъртоносните си отровни змийски зъби, базилискът има и унищожителен поглед. Ако някой срещне този поглед, чака го мигновена смърт. Паяците бягат от базилиска, защото е техен смъртен враг, а самият той се бои само от кукуригането на петел, което е смъртоносно за него.

Под всичко това имаше само една дума, написана с познатия почерк на Хърмаяни — тръби.

Сякаш някой внезапно бе събудил мозъка на Хари.

— Рон — едва чуто прошепна той. — Това е отговорът. Чудовището в Стаята е базилиск, гигантска змия! Затова чувах онзи глас навсякъде и никой друг не можеше да го чуе. Защото говоря змийски…

Хари огледа креватите наоколо си.

— Базилискът убива хората с поглед. Но никой от нашите не е умрял, защото никой не го е погледнал право в очите. Колин го е видял през обектива на фотоапарата си. Базилискът е изгорил филма вътре, но Колин само се е вкаменил. Джъстин… Джъстин трябва да е видял базилиска през Почтибезглавия Ник. Ник е поел цялата сила на погледа, но той пък не би могъл да умре повторно. А Хърмаяни и онова момиче префект на „Рейвънклоу“ са били намерени с огледало до себе си. Хърмаяни тъкмо е разбрала, че чудовището е базилиск, и се обзалагам на каквото щеш, че е предупредила първия срещнат първо да поглежда зад ъглите през огледало. Онова момиче е извадило огледалото си и…

Долната челюст на Рон бе почти увиснала.

— Ами Госпожа Норис? — напрегнато прошепна той.

Хари се замисли, опитвайки се да си представи сцената през нощта на Вси светии.

— Водата… — бавно започна той, — потоците вода от тоалетната на Стенещата Миртъл. Бас държа, че Госпожа Норис е видяла само отражението…

Той се вгледа пак в листа, който държеше. Колкото повече четеше написаното, толкова повече неща разбираше.

— Кукуригането на петела е фатално за него — прочете той на глас. — Петлите на Хагрид бяха убити. Наследника на Слидерин не е искал никакви петли близо до замъка, щом Стаята е била отворена. Паяците бягат от него… Всичко съвпада.

— Но как се е движел из училището? — попита Рон. — Отвратителна грамадна змия… Все някой би я видял…

Хари му посочи думата, надраскана от Хърмаяни в края на страницата.

— Тръби — каза той. — По тръбите… Рон, движи се по тръбите. Нали аз чувах тоя глас все откъм стените…

Рон внезапно сграбчи Хари за ръката.

— Ами входът към Стаята на тайните? — изрече той прегракнало. — Може да е в тоалетната. Може да е в…

— …тоалетната на Стенещата Миртъл — довърши Хари.

Двамата седяха там, целите наелектризирани от възбуда, и направо не можеха да повярват.

— Това означава — каза Хари, — че не само аз говоря змийски в това училище. Наследника на Слидерин е другият. Явно така насъсква базилиска.

— Ами сега какво да правим? — попита Рон, а очите му святкаха. — Да идем ли направо при Макгонъгол?

— Хайде да отидем в учителската стая — предложи Хари и скочи. — Тя ще е там след десет минути, когато започва междучасието.

Те хукнаха надолу по стълбите. Тъй като не искаха да ги заварят да се мотаят в друг коридор, влязоха направо в празната учителска стая. Това беше голяма стая с ламперия и много тъмни дървени столове. Хари и Рон закрачиха из нея твърде развълнувани, за да седнат. Ала звънецът за междучасие така и не иззвъня. Вместо него по коридорите се разнесе гласът на професор Макгонъгол, усилен чрез магия.

— Всички ученици да се приберат веднага по спалните на своите домове. Всички учители да се съберат в учителската стая. Моля да сторите това незабавно.

Хари се извъртя на пети и впери очи в Рон.

— Дано не е ново нападение! Точно сега!

— Какво да правим? — попита Рон изумено. — Да се прибираме ли в спалнята?

— Не — отвърна Хари и се огледа. Вляво имаше някакъв стар дрешник за учителските мантии. — Бързо вътре! Поне да чуем какво се е случило. Тогава ще им кажем какво сме открили.

Те се скриха в дрешника, слушайки трополенето на стотици крака наоколо. Вратата на учителската стая се отвори с трясък. Между диплите на овехтелите мантии те наблюдаваха как учителите нахлуват в стаята. Някои от тях изглеждаха озадачени, други изплашени. После пристигна професор Макгонъгол.

— Случи се и това — съобщи тя в притихналата учителска стая. — Чудовището е отвлякло ученичка… Направо в Стаята на тайните.

Професор Флитуик тихо изписка. Професор Спраут захлупи уста с ръцете си. Снейп сграбчи гърба на един стол и попита:

— Откъде сте сигурна?

— Наследника на Слидерин — започна професор Макгонъгол съвсем пребледняла — е оставил ново съобщение. Точно под първото. „Нейният скелет ще лежи завинаги в Стаята.“

Професор Флитуик избухна в сълзи.

— Кой е отвлечен? — попита мадам Хууч, която бе приседнала с разтреперани колене на един стол. — Коя е ученичката?

— Джини Уизли — каза професор Макгонъгол и Хари усети как до него Рон безмълвно се свлече на пода на дрешника.

— Утре трябва да изпратим всички ученици по домовете им — обяви професор Макгонъгол. — Това е краят на „Хогуортс“. Професор Дъмбълдор винаги казваше, че…

Вратата на учителската стая отново се отвори с трясък. В един миг на надежда Хари беше сигурен, че ще влезе Дъмбълдор. Но се появи Локхарт, при това грейнал в усмивка.

— Толкова съжалявам! Бях задрямал. Какво изпуснах?

Той като че ли не забелязваше, че другите учители го гледат почти с омраза. Снейп излезе напред.

— Ето го подходящия човек — каза той. — Точно той ни трябва. Чудовището е отвлякло едно момиче. Отнесло го е в самата Стая на тайните. Най-сетне дойде и вашият час.

Локхарт стана бял като тебешир.

— Точно така, Гилдрой — изчурулика професор Спраут. — Нали точно вие казвахте снощи, че знаете къде е входът на Стаята на тайните?

— Ами аз… — запелтечи Локхарт.

— Да, нали вие ми разправяхте, че със сигурност знаете какво има вътре? — издекламира професор Флитуик.

— Т-т-така ли? Не си… спомням…

— Аз пък ясно си спомням как споделихте колко съжалявате, дето не сте се разправили с чудовището още преди да арестуват Хагрид — рече Снейп. — Нали казахте, че цялата работа била провалена и вие трябвало да имате свобода за действие още от самото начало?

Локхарт обходи с изумен поглед каменните лица на колегите си.

— Аз… наистина никога… Нещо сте разбрали погрешно…

— Тогава оставяме на вас, Гилдрой — каза професор Макгонъгол. — Тази нощ е най-подходящият момент да се действа. Ние ще се погрижим никой да не ви пречи. Ще можете сам да се справите с чудовището. Най-сетне ще имате свобода на действие.

Локхарт се озърна в отчаяние, но никой не му се притече на помощ. Изобщо не изглеждаше вече красив. Устната му трепереше, а без обичайната многозъба усмивка брадичката му бе хлътнала, а лицето — повяхнало.

— Д-добре — каза той. — Отивам в кабинета си да… да се приготвя.