познат маршрут.
Хари погледна встрани към Рон. Устата му все още беше отворена като в беззвучен писък, но очите му вече не се канеха да изскочат от орбитите.
— Добре ли си?
Рон гледаше право напред, без да може да отговори.
Изпомачкаха храстите по пътя си, Фанг продължаваше да вие на задната седалка, а като минаха покрай един дебел дъб, се откъсна страничното огледало.
След десет минути шум и блъскане в камъни дърветата се разредиха и Хари отново видя късчета небе. Колата спря така внезапно, че едва не изхвръкнаха през предното стъкло. Бяха стигнали до края на гората. Фанг се хвърли към прозореца, нетърпелив да скочи, и щом Хари отвори вратата, той се стрелна между дърветата към колибата на Хагрид, подвил опашка. Хари също излезе, а след минута-две Рон успя да възвърне чувствителността на крайниците си и го последва, но все още скован и с трескав поглед. Хари потупа колата за благодарност малко преди тя да се отдръпне назад в гората и да изчезне от погледа им.
Хари влезе в колибата на Хагрид да си вземе мантията, а Фанг трепереше под одеялото в кошницата си. Когато отново излезе навън, Хари видя, че Рон повръща неудържимо в лехата с тиквите.
— Да следваме паяците… — едва-едва пророни той, изтривайки уста в ръкава си. — Никога няма да му простя на Хагрид! Имахме късмет, че оживяхме.
— Бас държа, че не е очаквал Арагог да направи нещо лошо на негови приятели! — каза Хари.
— Ей това му е проблемът на Хагрид! — каза Рон и удари с ръка по стената на колибата. — Той все си мисли, че чудовищата са по-добри от собствената си природа, и ето докъде стигна! До килията в Азкабан! Какъв смисъл имаше да ни праща при тях? Какво ново научихме, искам да знам?
— Ами че Хагрид никога не е отварял Стаята на тайните! — отвърна Хари, като метна мантията върху Рон и го побутна да върви. — Той е невинен.
Рон изпръхтя пренебрежително. Явно да се отгледа Арагог в един шкаф не му се струваше чак толкова невинно.
Като се приближиха към замъка, Хари попридърпа мантията да покрие и краката им и чак тогава открехна скърцащата входна врата. Прекосиха предпазливо входната зала, изкачиха мраморното стълбище и затаиха дъх, докато минаваха покрай коридорите, където крачеха бдящи часовои. Най-сетне стигнаха на сигурно място в общата стая на „Грифиндор“, където огънят догаряше в мъждукаща пепел. Свалиха мантията и се изкачиха по витата стълба до спалнята си.
Рон се хвърли на леглото, без да си прави труд да се съблича. На Хари обаче изобщо не му се спеше. Той седна на ръба на кревата си и се замисли върху всичко онова, което бе казал Арагог.
Чудовището, което се таи някъде в замъка, мислеше си той, изглежда е нещо като страшния Волдемор, след като дори други чудовища се боят да го назоват. Но той и Рон не бяха се приближили към разкриването на тайната какво всъщност представлява и как вкаменява жертвите си. Дори Хагрид никога не е знаел какво е то.
Хари вдигна крака на леглото и се облегна на възглавниците, загледан в луната, която светеше през прозореца. Не знаеше какво повече да направят. Навсякъде бяха ударили на камък. Риддъл бе уловил друг човек. Наследника на Слидерин се бе измъкнал и никой не можеше да каже дали той, или някой друг е отворил Стаята този път. Нямаше вече и кого да попитат. Хари лежеше и премисляше всичко, което бе казал Арагог.
Бе започнал да задрямва, когато изведнъж го осени вероятно последната надежда и той скочи.
— Рон! — просъска той в мрака. — Рон!
Рон се събуди със звуци, наподобяващи лая на Фанг, заогледа се уплашено и видя Хари.
— Рон… Онова момиче, дето умряло… Арагог каза, че го намерили в една тоалетна — повишаваше постепенно глас Хари, без да обръща внимание на хъркането на Невил в ъгъла. — Ами ако тя изобщо не е напускала тази тоалетна? Ами ако все още е там?
Рон разтърка очи, взирайки се в осветената от луната стая. Чак тогава разбра.
— Да не искаш да кажеш… Да не би Стенещата Миртъл…
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ
— Колко пъти сме били в оная тоалетна и Стенещата Миртъл се е намирала само три кабинки по- нататък — говореше Рон тъжно на закуска следващата сутрин. — Можеше просто да я питаме, а сега…
И докато търсеха паяците не беше лесно, но сега вече едва ли щяха да успеят да издебнат учителите, за да се пъхнат незабелязано в момичешката тоалетна, която на всичкото отгоре беше и непосредствено до мястото на първото нападение.
Но още в часа по трансфигурация се случи нещо, което за пръв път от седмици ги накара да забравят за Стаята на тайните. Десет минути след началото на часа професор Макгонъгол им съобщи, че изпитите ще започнат на първи юни — точно след една седмица.
— Изпити ли? — простена Шеймъс Финигън. — Нима ще имаме изпити?
Силен трясък се чу зад Хари — вълшебната пръчка на Невил Лонгботъм се бе изплъзнала и бе отсякла единия крак на чина му. Професор Макгонъгол го възстанови само с един замах на своята пръчка и се обърна намръщена към Шеймъс.
— Единствената причина, поради която училището още не е затворено в сегашната обстановка, е за да ви даде необходимото образование — строго каза тя. — Ето защо годишните изпити ще се състоят както обикновено и аз се надявам, че вие вече се подготвяте усилено.
Да се подготвят усилено ли? На Хари и през ум не му бе минавало, че може да има изпити при тези условия в замъка. Из стаята се разнесе шепот на негодувание, от което професор Макгонъгол се навъси още повече.
— Професор Дъмбълдор ни нареди да поддържаме, доколкото е възможно, нормалната работа в училище — обясни тя. — И едва ли е необходимо да изтъквам, че това означава да установим колко сте научили през тази година.
Хари погледна към двете бели зайчета, които трябваше да превърне в домашни чехли. Какво бе научил през тази година? Не можеше да се сети за нищо, което би му било полезно по време на изпит.
Рон пък гледаше, сякаш току-що го бяха пратили да живее в Забранената гора.
— Представяш ли си как се явявам на изпити с ей това? — попита той, като посочи вълшебната си пръчка, която бе започнала да свисти шумно.
Три дни преди първия изпит професор Макгонъгол направи ново съобщение на закуска.
— Имам добри новини — каза тя и Голямата зала избухна, вместо да притихне.
— Дъмбълдор се връща! — радостно се провикнаха няколко души.
— Заловили сте Наследника на Слидерин! — изписка едно момиче от масата на „Рейвънклоу“.
— Отново ще има мачове по куидич! — развълнувано избоботи Ууд.
Когато врявата утихна, професор Макгонъгол каза:
— Професор Спраут ме уведоми, че мандрагорите най-сетне са узрели за рязане. Тази вечер ще можем да съживим онези, които бяха вкаменени. Излишно е да казвам, че поне един от тях ще може да ни каже кой или какво ги е нападнало. И аз се надявам, че тази страховита година ще завърши със залавянето на виновника.
Отново избухнаха възгласи. Хари погледна към масата на „Слидерин“ и въобще не остана изненадан, че Драко Малфой не се бе присъединил към шумотевицата. Рон обаче изглеждаше щастлив за пръв път от няколко дни.
— Тогава изобщо няма нужда да питаме Миртъл — каза той на Хари. — Хърмаяни вероятно ще има отговори за всичко, като я събудят. Само си представи как ще полудее, като разбере, че имаме изпити след три дни. Та тя изобщо не се е подготвила! Може би ще е по-добре да я оставят така, докато минат изпитите.
