— Загубили сме следите — каза той. — Хайде да ги потърсим.
Рон не отговори. Не се и помръдна. Бе вперил очи в нещо зад Хари на около три метра над земята и лицето му бе побеляло от ужас.
Хари нямаше време дори да се обърне. Чу се силно щракване и той изведнъж усети как нещо дълго и космато го сграбчва през кръста и го повдига от земята така, че той увисна с главата надолу. Докато се съпротивяваше с ужас, той чу ново щракване и видя как краката на Рон също се отделят от земята, чу Фанг да скимти и да лае… и в следващия момент усети, че го отнасяха в тъмната гора.
Както висеше надолу с главата, Хари успя да види, че онова, което го носеше, имаше шест много дълги космати крака, предните два от които го стискаха под чифт лъскави черни щипки. Разбра, че отзад друго такова същество носеше Рон. Навлизаха в най-гъстата част на гората. Хари чуваше как Фанг се бори да се изтръгне от трето такова същество и скимти отчаяно, но Хари не можеше да извика, дори и да искаше — гласът му като че ли бе останал при колата между дърветата.
Не знаеше колко време бе прекарал в лапите на създанието, но осъзна, че мракът изведнъж се е разсеял достатъчно, защото видя по покритата с листа земя гъмжило от паяци. Като проточи шия настрани, той разбра, че са стигнали до ръба на огромна яма, около която нямаше дървета, та звездите осветяваха най-ужасната гледка, която бяха виждали очите му.
Долу бе пълно с паяци. Но не малки паяци като онези, дето пълзяха по листата. Тези бяха големи колкото впрегатни коне, с по осем очи, осем крака, черни, космати, гигантски. Грамадният екземпляр, който бе сграбчил Хари, се смъкна по стръмния склон към купола от влажна паяжина в самия център на ямата, а останалите се събраха наоколо, щракайки възбудено с щипки при вида на товара му.
Паякът го пусна и Хари тупна на земята на четири крака. Рон и Фанг също паднаха до него. Кучето вече не лаеше, а тихо се сви на кълбо. Рон изглеждаше точно така, както се чувстваше Хари — устата му беше разтеглена в безмълвен ужас, а очите му сякаш щяха да изхвръкнат.
Изведнъж Хари осъзна, че паякът, който го беше пуснал, казваше нещо. Отначало не го разбра, защото той щракаше с щипките си на всяка дума.
— Арагог! — викаше паякът. — Арагог!
И изпод влажния купол от паяжина бавно-бавно се измъкна паяк колкото малък слон. Черното му тяло и краката бяха посивели на много места, а всичките му очи върху грозната глава бяха млечнобели. Той беше сляп.
— Какво има? — попита паякът и щипците му защракаха бързо-бързо.
— Хора — щракна паякът, който бе уловил Хари.
— Хагрид ли е? — попита пак Арагог и се приближи, а осемте му замъглени очи се движеха едва- едва.
— Непознати — щракна паякът, който бе донесъл Рон.
— Убий ги — отегчено изщрака Арагог. — Аз тъкмо спях…
— Ние сме приятели на Хагрид — извика Хари.
Сърцето му сякаш бе излязло от гърдите и туптеше в гърлото му.
Щипките на паяците из цялата яма защракаха.
Арагог помълча известно време.
— Хагрид никога досега не е изпращал хора в наш’та яма — каза той бавно.
— Хагрид е в беда — задъхано каза Хари. — Затова и дойдохме.
— В беда ли? — попита старият паяк и на Хари му се стори, че долови загриженост в тракането на щипките му. — Но защо ви е изпратил?
На Хари му се прииска да се изправи, но не беше сигурен дали ще го държат краката. Затова продължи да говори колкото може по-спокойно от земята.
— В училището мислят, че Хагрид е пуснал… нещо срещу учениците. Откараха го в Азкабан.
Арагог яростно затрака с щипци и звукът бе подет от всички паяци в ямата. Звукът приличаше на аплодисменти, само че при аплодисменти на Хари не би му прилошало от страх.
— Че туй стана преди години! — отегчено каза Арагог. — Преди много, много години. Добре си спомням. Затова го принудиха да напусне училището. Смятаха, че аз съм чудовището, което живее в Стаята на тайните. Мислеха, че Хагрид я е отворил и ме е пуснал.
— А вие… вие не идвате ли от Стаята на тайните? — попита Хари и усети ледена пот по челото си.
— Аз ли?! — възкликна Арагог и гневно затрака с щипци. — Аз не съм роден в замъка. Аз идвам от далечна страна. Един пътешественик ме даде на Хагрид още като бях яйце. Тогава Хагрид беше момче, ала се грижеше за мен, скри ме в един шкаф в замъка и ме хранеше с остатъци от масата. Хагрид е добър човек и мой добър приятел. Като ме откриха и ме обвиниха за смъртта на едно момиче, той ме защити. Оттогава живея тук в гората и Хагрид все още ме посещава. Дори ми намери съпруга, Мосаг, и нали виждаш как се увеличи нашето семейство, все благодарение на добротата на Хагрид…
Хари събра цялата смелост, която му беше останала.
— Значи вие никога… никога не сте нападали никого?
— Никога! — изхриптя старият паяк. — Инстинктът ме е подтиквал да го направя, но от уважение към Хагрид не съм посягал на човешко същество. Тялото на убитото момиче бе намерено в една тоалетна. Аз не знам друго от замъка, освен шкафа, в който израснах. Ние по природа си обичаме тъмнината и тишината…
— Ами тогава… Знаете ли кой е убил онова момиче? — продължаваше Хари. — Защото който и да е бил, върнал се е и отново напада хора…
Думите му бяха заглушени от гръмко щракане и шумоленето на множество дълги крака, размахвани гневно — наоколо се местеха огромни черни форми.
— Онова, което живее в замъка — започна Арагог, — е прастаро същество, от което ние, паяците, най-много се боим. Като сега си спомням как молех Хагрид да ме остави да си ида, като усетих, че звярът се движи из училището.
— Какъв е той? — нетърпеливо попита Хари.
Последва ново оглушително щракане и силно шумолене.
Паяците като че ли се скупчваха около Хари.
— Ние не говорим за него! — яростно отвърна Арагог. — Не го назоваваме. Дори и на Хагрид не съм казвал името на това ужасно създание, макар да ме е питал много пъти.
Хари не искаше повече да настоява, особено между толкова много паяци, настъпващи към него отвсякъде. Арагог изглежда се бе уморил да говори. Той бавно отстъпваше към сводестата си паяжина, но събратята му продължаваха да се приближават полека към Хари и Рон.
— Ами тогава ще си вървим — отчаяно подвикна Хари към Арагог, чувайки как листата шумолят зад гърба му.
— Да си вървите ли? — бавно каза Арагог. — Не мисля, че…
— Ама…
— Моите синове и дъщери не закачат Хагрид само по мое нареждане. Но не мога да им откажа прясно месо, когато то само идва между нас. Сбогом, приятелю на Хагрид!
Хари се обърна. На педя от него се извисяваше цяла стена от паяци, които чаткаха с пипалата си, а многото им очи святкаха по грозните черни глави…
Още докато посягаше за пръчката си, Хари знаеше, че е безпомощна срещу такова множество. Като се изправи, готов да умре, но в битка, до него достигна силен и продължителен звук и сноп светлина освети ямата.
Колата на господин Уизли се спускаше с гръм и трясък по стръмната стена със запалени фарове и свирещ клаксон, като събаряше паяците по пътя си, тъй че някои изпопадаха по гръб и махаха във въздуха с безбройните си крака.
Спирачката изскърца и колата спря точно пред Хари и Рон, а вратите се отвориха сами.
— Вземи Фанг! — викна Хари и се метна на предната седалка.
Рон грабна кучето през корема и го хвърли, както джафкаше, на задната седалка. Вратата се затръшна. Рон дори не докосна газта, но нямаше и нужда от това. Моторът ревна и колата пое, като събори още паяци. Измъкнаха се от ямата и скоро вече фучаха през гората, а клоните на дърветата шибаха по прозорците, докато колата внимателно извиваше и си избираше пътя през най-широките просеки, явно следвайки добре
