В този момент дойде Джини и седна до Рон. Изглеждаше напрегната и нервна и Хари забеляза, че кърши пръсти в скута си.
— Какво има? — попита Рон и си сипа още овесена каша.
Джини не отговори, но местеше поглед нагоре-надолу по масата на „Грифиндор“, а уплашеното й лице напомняше на Хари за някого, но не можеше да се сети за кого.
— Казвай де! — подкани я Рон, като я наблюдаваше.
Изведнъж Хари се сети на кого прилича Джини. Тя се клатеше напред-назад в стола си точно като Доби, когато се канеше да издаде забранена информация.
— Трябва да ти кажа нещо — смънка Джини, старателно отбягвайки погледа на Хари.
— Какво е то? — попита Хари.
Джини явно не можеше да намери точните думи.
— Казвай каквото има! — намеси се Рон.
Джини отвори уста, но не издаде звук. Хари се наведе и заговори тихо, та да го чуват само Джини и Рон.
— Нещо за Стаята на тайните ли е? Видяла ли си нещо? Да не би някой да се е държал особено?
Джини си пое дълбоко въздух и точно в този момент се появи Пърси Уизли, явно много уморен и изнемощял.
— Ако си се нахранила, Джини, ще седна на твоето място. Умирам от глад. Току-що свърши патрулното ми дежурство.
Джини скочи, сякаш бяха пуснали ток през стола й. Хвърли изплашен поглед към Пърси и изчезна нанякъде. Пърси седна и грабна една чаша от средата на масата.
— Пърси! — гневно се обърна към него Рон. — Тя тъкмо щеше да ни каже нещо важно.
Пърси се задави с глътка чай.
— Какво нещо? — попита той, кашляйки.
— Попитах я дали е забелязала нещо странно и тя започна да казва…
— О!… Това… то няма нищо общо със Стаята на тайните — бързо изрече Пърси.
— Откъде знаеш? — попита Рон и вдигна вежди.
— Ами… щом искаш да знаеш, Джини… ъъъ… ме завари онзи ден, като бях… Е, няма значение… работата е там, че тя ме видя да правя нещо и аз пак… я помолих да не ме издава. Честно казано, очаквах да удържи на думата си. Не е толкова важно, но предпочитам да не…
Хари никога не бе виждал Пърси толкова притеснен.
— И какво правеше, Пърси? — попита Рон и се ухили. — Хайде кажи ни, няма да ти се смеем.
Пърси не отвърна на усмивката му.
— Подай ми онези кифлички, Хари, че умирам от глад.
Хари знаеше, че цялата загадка можеше да бъде разкрита утре и без тяхна помощ, но не искаше да пропусне възможността да говори с Миртъл, ако имаше такава. За негова радост това стана още преди обяд, докато Гилдрой Локхарт ги водеше към часа по история на магията.
Локхарт, който често ги бе уверявал, че опасността вече е преминала, но винаги събитията го опровергаваха, и този път бе дълбоко убеден, че няма смисъл да ги придружава по коридорите. Косата му не бе така старателно сресана, както обикновено — сигурно по-голямата част от нощта бе прекарал в патрулиране на четвъртия етаж.
— Запомнете какво ви казвам — говореше им той, докато завиваха зад един ъгъл, — първото нещо, което ще чуете от устата на ония клети вкаменени хора, ще са думите „Беше Хагрид“. Честно казано, изненадан съм, че професор Макгонъгол смята за нужни всички тези досадни мерки за сигурност.
— Съгласен съм, сър — обади се веднага Хари и Рон изтърва учебниците си от изненада.
— Благодаря ти, Хари! — любезно каза Локхарт, докато чакаха да се разминат с дълга редица хафълпафци. — Просто защото ние, учителите, си имаме достатъчно много проблеми и без да трябва да придружаваме учениците за всеки час или да дежурим по цяла нощ…
— Точно така — присъедини се Рон. — Защо не ни оставите тук, сър, имаме да минем само още един коридор?
— Знаеш ли, Уизли, струва ми се, че точно така ще направя. Наистина трябва да се върна и да подготвя следващия си час.
И набързо се отдалечи.
— Да подготви следващия си час ли? — изсмя се Рон зад гърба му. — По-скоро отива да си накъдри косата.
Двамата пуснаха останалите грифиндорци да минат напред и се втурнаха по един страничен коридор право към тоалетната на Стенещата Миртъл. Но точно когато щяха взаимно да се поздравят за успеха на великолепния план…
— Потър! Уизли! Какво правите?
Беше професор Макгонъгол с толкова свити устни, че изглеждаха като чертички.
— Ами ние… Ние бяхме… — заекна Рон, — ние бяхме тръгнали да видим…
— Хърмаяни — допълни Хари.
Рон и професор Макгонъгол го погледнаха еднакво изненадани.
— Не сме я виждали толкова отдавна, професоре — продължи забързано Хари, — и се надявахме да се промъкнем в болничното крило, нали разбирате, за да й кажем, че мандрагорите са почти готови, та… да не се тревожи.
Професор Макгонъгол все още го гледаше с недоумение и за миг Хари си помисли, че тя ще му се скара. Но когато заговори, гласът й беше необичайно дрезгав.
— Разбира се! — каза тя и Хари с изненада забеляза една сълза като мънисто в окото й. — Давам си сметка, естествено, че най-тежко е било за приятелите на онези, които бяха… напълно разбирам. Да, Потър, можете да посетите госпожица Грейнджър, а аз ще уведомя професор Бинс къде сте отишли. Кажете на Мадам Помфри, че аз съм ви дала разрешение.
Хари и Рон продължиха пътя си, като почти не смееха да вярват, че наказанието им се е разминало. Като завиха зад ъгъла, ясно чуха как професор Макгонъгол си избърсва носа.
— Това беше най-добрата измислица, която някога ти е хрумвала — ентусиазирано каза Рон.
Вече нямаше как да не отидат до болничното крило и да кажат на Мадам Помфри, че имат разрешение от професор Макгонъгол да посетят Хърмаяни.
Мадам Помфри ги пусна неохотно.
— Няма никакъв смисъл да говорите на вкаменен човек — каза тя.
И двамата признаха, че е права, щом седнаха до Хърмаяни. Очевидно тя нямаше и най-малката представа, че има гости, тъй че със същия успех можеха да съобщят на нощното й шкафче да не се притеснява.
— Чудя се обаче дали е видяла нападателя — каза Рон, гледайки тъжно застиналото лице на Хърмаяни. — Защото ако се е промъкнало откъм гърба им, никой от тях не е разбрал…
Ала Хари изобщо не гледаше лицето на Хърмаяни. По интересна му беше дясната й ръка. Тя лежеше свита в юмрук върху завивките и като се наведе, той забеляза в юмрука й смачкан лист хартия.
Като се увери, че Мадам Помфри не е наблизо, той го посочи и на Рон.
— Опитай се да го измъкнеш — прошепна Рон и премести стола си така, че Мадам Помфри да не може да види какво правят.
Не беше лесна работа. Пръстите на Хърмаяни бяха стиснали хартията толкова здраво, че Хари се боеше да не я скъса. Докато Рон бдеше, той дърпаше ли дърпаше и най-сетне, след десет минути напрежение, хартията излезе.
Беше страница, откъсната от много стара библиотечна книга. Хари нетърпеливо я приглади и двамата с Рон се наведоха да прочетат написаното върху нея.
Измежду многото страховити зверове и чудовища, които бродят по нашите земи, най-интересен, но и
