— Забрави ли, че не сме били там? — прошепна му той. Ала отблъскващата веселост на Локхарт, намеците му, че Хагрид винаги му се е струвал съмнителен, и увереността му, че бедата вече е отминала, толкова подразниха и самия Хари, че му се прииска да запрати „Блуждаене с бродници“ право в глупавото му лице. Вместо това обаче се задоволи да надраска на Рон бележка: „Да го направим нощес“.
Рон я прочете и погледна встрани, където обикновено седеше Хърмаяни. При вида на празното място решимостта му нарасна и той кимна.
Общата стая на „Грифиндор“ беше все препълнена тези дни, тъй като след шест часа вечерта грифиндорци нямаше къде да отидат. А имаше и толкова много неща, за които да разговарят, че стояха там до след полунощ.
Веднага след вечеря Хари отиде да вземе мантията невидимка, но цялата вечер трябваше да седи върху нея и да чака стаята да се опразни, Фред и Джордж поканиха Хари и Рон на няколко игри с избухващите карти, а Джини ги гледаше унило, седнала на стола на Хърмаяни. Хари и Рон гледаха нарочно да губят, за да свърши по-бързо играта, ала въпреки това Фред, Джордж и Джини тръгнаха да си лягат чак късно след полунощ.
Хари и Рон изчакаха да чуят далечния звук от затварящите се врати на двете спални, преди да разгънат мантията, да се заметнат с нея и така да излязат през рамката на портрета.
Трудно беше и преминаването им през замъка, защото трябваше да се пазят от всички учители. Най- сетне стигнаха до входната зала, издърпаха резето на външната врата, промушиха се през нея, като се опитваха да не я оставят да скърца, и излязоха на осветената от луната поляна.
— Дано като стигнем в гората, не разберем, че няма кого да следваме там — обади се Рон, докато крачеха през тъмната трева. — Ония паяци може изобщо да не са отивали нататък. Наистина се движеха в тази посока, но все пак…
Гласът му, пълен с надежда, се изгуби някъде в мрака.
Стигнаха до колибата на Хагрид, мрачна и тъжна с тъмните си прозорци. Щом Хари бутна вратата и я отвори, Фанг направо полудя от радост, като ги видя. От страх, че може да събуди целия замък със силния си гърлен лай, те на бърза ръка го нахраниха с петмез от една тенекиена кутия на етажерката, от което зъбите му се слепнаха.
Хари остави мантията върху масата — тя нямаше да му трябва в дълбокия мрак на гората.
— Хайде, Фанг, отиваме на разходка — обърна се той към кучето, потупвайки го по хълбока, и Фанг хукна весело след тях, изтича до ръба на гората и вдигна крак срещу дебелото стъбло на един стар чинар.
Хари измъкна пръчката си, пошепна „Лумос!“ и на връхчето й се появи малка светлинка, колкото да могат да виждат по пътеката следи от паяци.
— Добра идея! — похвали го Рон. — И аз бих светнал с моята, ама нали знаеш — може я да гръмне, я нещо друго…
Хари хвана Рон за рамото и му посочи надолу към тревата. Два самотни паяка бягаха от светлината на пръчката към сянката на дърветата.
— Добре — въздъхна тежко Рон, сякаш се примиряваше с най-лошото. — Готов съм. Да вървим.
И така, с Фанг, който подтичваше край тях и душеше корени и листа, навлязоха в гората. На слабата светлина от пръчката на Хари те следваха непрекъснатия поток от паяци покрай пътеката. Вървяха така около двайсет минути, без да говорят, ослушвайки се напрегнато за други шумове, освен пукота на клонки и шумоленето на листа. А когато дърветата станаха толкова гъсти, че момчетата не виждаха вече звездите над главите си и пръчката на Хари бе единствената светлинка в морето от мрак, те забелязаха, че паяците се отклоняват от пътеката.
Хари спря и се опита да види накъде отиват, ала всичко извън кръгчето светлина бе непрогледно тъмно. Той никога преди не бе стигал толкова дълбоко навътре в гората. Спомни си как, когато беше тук за последен път, Хагрид го съветваше никога да не напуска горската пътека. Но сега Хагрид бе твърде далеч, вероятно в килия в Азкабан, след като им бе подсказал да следват паяците.
Нещо влажно докосна ръката на Хари и той отскочи, настъпвайки Рон по крака, но се оказа просто носът на Фанг.
— Ти какво предлагаш? — попита Хари.
От Рон се виждаха само очите, защото отразяваха светлинката на пръчката.
— Ами като сме дошли чак дотук… — отвърна той.
И така те последваха криволичещите сенки на паяците между дърветата. Вече не можеха да се движат много бързо — препъваха се в корени и дънери по пътя, които не се виждаха в мрака. Често им се налагаше да спират, та Хари клякаше и търсеше паяците на слабата светлина от пръчката си.
Така вървяха поне половин час и дрехите им постоянно се закачаха на ниски разперени клони и остри тръни. След известно време забелязаха, че теренът под краката им започва да се спуска стръмно надолу, но дърветата си бяха все така дебели.
Изведнъж Фанг нададе такъв оглушителен и ечащ лай, че Хари и Рон едва не изскочиха от кожите си от уплаха.
— Какво става? — извика Рон, като се въртеше в непрогледната тъмнина, стиснал Хари за лакътя.
— Там нещо се движи — Като че ли е голямо, прошепна Хари. — Слушай…
И двамата наостриха уши. Недалеч от тях и малко вдясно голямото нещо чупеше клони, пробивайки си път през дърветата.
— Не! — обади се Рон. — Не, не, не…
— Млъкни! — скара му се Хари. — Ще те чуе.
— Мен ли да чуе? — почти му извика Рон. — Ами Фанг?
— Вече е късно.
Мракът сякаш притискаше очите им, докато стояха и чакаха в ужас. Разнесе се някакво особено гъргорене и после настана тишина.
— Какво ли прави? — попита Хари.
— Навярно се готви да се нахвърли отгоре ни — предположи Рон.
Те чакаха разтреперани, без да смеят да мръднат.
— Мислиш ли, че си е отишло? — прошепна Хари.
— Отде да знам…
И тогава отдясно внезапно светна ярка светлина, толкова ослепителна, че и двамата вдигнаха ръце да си засенчат очите, Фанг нададе вой и се опита да избяга, но се заплете в някакви тръни и зави още по- силно.
— Хари! — викна Рон и гласът му затрепера от облекчение. — Хари, това е нашата кола!
— Какво?
— Хайде!
Хари се втурна след Рон към светлината, като се препъваше и залиташе, и след няколко минути двамата излязоха на една полянка.
Колата на господин Уизли наистина беше там, заобиколена от дебели дървета, под покрив от гъсти клони и със запалени фарове. Рон тръгна към нея с отворена от изненада уста и тя бавно се доближи към него точно като грамадно тюркоазено куче, поздравяващо господаря си.
— Тя си е била тук през цялото време! — Рон изпадна във възторг, докато я обикаляше. — Виж я. Съвсем е подивяла в гората.
Отстрани колата бе издраскана и оцапана с кал. Очевидно се беше друсала сама из гората. Фанг изобщо не беше очарован. Той не се отделяше от Хари и личеше, че трепери. Едва когато дишането му се успокои, Хари пъхна пръчката си обратно в джоба.
— А ние очаквахме нападение! — бърбореше Рон, като се облягаше на колата и я галеше. — Чудех се къде ли е отишла!
Хари се взря в осветената земя за следи от още паяци, но те явно се бяха разбягали от силните лъчи на фаровете.
