И тримата замълчаха. След дълга пауза Хърмаяни изрече с колеблив глас най-трудния въпрос:
— Мислите ли, че трябва да отидем и да питаме самия Хагрид за всичко това?
— Е, забавно посещение ще бъде, няма що! — обади ей Рон. — „Здрасти, Хагрид, я ни кажи дали си пускал напоследък в замъка нещо бясно и космато?“
Накрая решиха да не казват абсолютно нищо на Хагрид, освен ако не се случи ново нападение. И тъй като се нижеха все повече и повече дни, без да се чуе шепотът ни безплътния глас, те започнаха да се надяват, че никога няма да им се наложи да повдигат пред него въпроса защо е бил изключен.
Минаха близо четири месеца, откакто Джьстин и Почтибезглавия Ник бяха вкаменени и почти всички си мислеха, че нападателят, който и да беше той, се е скрил завинаги. На Пийвс също му омръзна да припява „О, Хари, Хари…“. Ърни Макмилън помоли веднъж много учтиво Хари да му подаде едно ведро със скачащи отровни гъби в час по билкология, а през март няколко от мандрагорите си устроиха шумно лудо парти в Трета оранжерия. Професор Спраут беше много щастлива.
— Щом започнат да прескачат от саксия в саксия, значи са напълно узрели — каза тя на Хари. — Тогава ще можем да съживим онези клетници в болничното крило.
На второкурсниците бе дадена съвсем нов вид задача за през великденската ваканция. Дошъл бе моментът да си изберат учебните предмети за трети курс — нещо, което поне Хърмаяни прие много сериозно.
— Това ще определи цялото ни бъдеще — каза тя на Хари и Рон, докато се опитваха да се ориентират в списъците с нови предмети и отмятаха ту един, ту друг.
— Не искам повече да уча отвари! — каза Хари.
— Не може — мрачно каза Рон. — Трябвало да продължим със старите си предмети, иначе аз веднага бих зачеркнал защита срещу Черните изкуства.
— Та това е много важен предмет! — възмути се Хърмаяни.
— Но не както го преподава Локхарт — каза Рон. — Нищо друго не съм научил от него, освен никога да не пускам феи на свобода.
Невил Лонгботъм беше получил писма от целия си магьоснически род с най-различни съвети какво да избере. Объркан и притеснен, той седеше и четеше списъците с изплезен език и питаше другите дали според тях аритмантиката е по-трудна от науката за древните букви руни12. Дийн Томас, който като Хари бе израснал между мъгъли, затвори очи, заби няколко пъти вълшебната си пръчка в списъка и избра предметите, които тя бе посочила.
Хърмаяни не поиска съвет от никого и се записа за всичко. Хари мрачно се усмихна, като си помисли какво ли биха казали вуйчо Върнън и леля Петуния, ако се опиташе да обсъди с тях кариерата си на магьосник. Все пак и той получи съвет — Пърси Уизли с удоволствие сподели с него своя опит.
— Зависи къде искаш да идеш, Хари — каза му той. — Време е да помислиш за бъдещето, затова аз бих ти препоръчал пророкуване. Разправят, че мъгълознанието не било силен предмет, но лично аз мисля, че магьосниците трябва да имат задълбочени познания за немагьосническия свят, особено ако смятат след това да контактуват с него в работата си. Като баща ми, който постоянно е във връзка с мъгъли. А брат ми Чарли, който винаги е обичал да е сред природата, си беше избрал грижи за магическите същества. Помисли къде си най-силен и какво те влече, Хари.
Но единственото нещо, което Хари умееше да прави наистина добре, бе да играе куидич. В края на краищата той реши да избере същите предмети като Рон, та ако се окажеше, че не го бива, да има поне един приятел да му помага.
Следващият куидичен мач на „Грифиндор“ щеше да е срещу „Хафълпаф“. Ууд настояваше отборът да тренира всеки ден след вечеря и по тази причина Хари нямаше почти никакво време за друго, освен за куидича и домашните. Но тренировките вървяха все по-добре, а и времето ставаше все по-сухо, така че вечерта преди мача в събота той се качваше към спалнята да си остави метлата с мисълта, че шансовете на „Грифиндор“ за куидичната купа никога не са били по-големи.
Ала бодрото му настроение не трая дълго. На горната площадка на стълбата той срещна Невил Лонгботъм, който като че не беше на себе си.
— Хари… не знам кой го е направил… аз така го намерих…
Като гледаше Хари със страх, той отвори вратата.
Целият куфар на Хари беше обърнат и разпилян из стаята. Мантията му се валяше разкъсана на пода, завивките бяха дръпнати от кревата, чекмеджето беше извадено от нощното шкафче и цялото му съдържание бе изсипано върху дюшека.
Хари отиде до кревата, зяпнал от недоумение, настъпвайки няколко скъсани страници от „Блуждаене с бродници“. Докато заедно с Невил отново оправиха леглото, се прибраха и Рон, Дийн и Шеймъс. Дийн пръв попита:
— Какво се е случило, Хари?
— Нямам и най-малка представа — каза Хари.
Рон оглеждаше дрехите му. Всички джобове бяха обърнати навън.
— Някой е претърсвал — предположи той. — Липсва ли ти нещо?
Хари се зае да събира вещите си и да ги хвърля в куфара. След като прати там и последната от книгите на Локхарт, установи какво всъщност липсва.
— Няма го дневника на Риддъл — тихичко каза той на Рон.
— Какво?
Хари кимна с глава към вратата и Рон го последва навън. Те слязоха бързо в общата стая на „Грифиндор“, която беше полупразна, и седнаха при Хърмаяни, потънала в книгата „Колко са лесни древните руни“. Тя остана потресена от новината.
— Ама… само грифиндорец би могъл да го открадне… никой друг не знае паролата…
— Точно така! — съгласи се Хари.
На следващия ден навън ги посрещнаха ярко слънце и лек освежителен бриз.
— Отлични условия за куидич! — възкликна Ууд на масата на грифиндорци, докато пълнеше чиниите с бъркани яйца. — Хари, я се храни по-добре, имаш нужда от здрава закуска.
Хари оглеждаше гъсто насядалите покрай масата грифиндорци и се чудеше дали новият притежател на дневника на Риддъл е тук пред очите му. Хърмаяни настояваше да съобщи за кражбата, но той отхвърли идеята, защото трябваше да разкаже на някой учител всичко за дневника, пък и колко ли хора знаеха защо Хагрид е бил изгонен преди петдесет години. Не искаше точно той да разравя отново цялата история.
Ала като излезе от Голямата зала заедно с Рон и Хърмаяни и тръгна да вземе нещата си за куидич, към тревогите му се добави още една, и то много сериозна. Едва стъпил на мраморното стълбище, той отново чу: „Да убия този път… да разкъсам… да разпоря…“
Хари извика силно и Рон и Хърмаяни в уплахата си отскочиха встрани.
— Онзи глас! — каза той, оглеждайки се през рамо. — Току-що пак го чух… Вие не го ли чухте?
Рон поклати глава, отворил широко очи. Хърмаяни обаче се плесна по челото.
— Хари, аз май… разбрах нещо! Трябва да ида до библиотеката!
Тя хукна нагоре по стълбите.
— Какво ли е разбрала? — разсеяно попита Хари, докато все още се оглеждаше, мъчейки се да установи откъде идва гласът.
— Сигурно много повече от мен — отвърна му Рон, клатейки глава.
— Но защо й е да ходи до библиотеката?
— Че Хърмаяни винаги така прави! — вдигна рамене Рон. — Щом се сети нещо, отива в
