от ръцете му — иначе рискуваше после цял час по вълшебство Рон да бълва плужеци.
Едва когато влязоха в кабинета на професор Флитуик, Хари забеляза нещо странно в дневника на Риддъл. Всички други книги бяха попили от червеното мастило. Дневникът обаче беше чист, както преди шишенцето с мастило да се счупи. Той се опита да покаже това на Рон, който пак имаше проблеми с пръчката си — големи морави мехури излизаха от връхчето й, така че нищо друго не го интересуваше.
Тази вечер Хари се прибра в спалнята преди другите. Отчасти защото не можеше да изтърпи Фред и Джордж да припяват „Очи, зелени като жаби…“, но и защото искаше пак да разгледа дневника на Риддъл. А Рон го убеждаваше, че просто си губи времето.
Хари седна на кревата си и запрелиства празните страници, по нито една от които нямаше и следа от червено мастило. Тогава той извади ново шишенце мастило от нощното си шкафче, потопи перото си в него и остави една капка да падне на първата страница. Мастилото грейна ярко върху листа за една секунда и после изчезна, сякаш бе попило в хартията. Впечатлен, Хари топна пак перото си и написа:
„Казвам се Хари Потър.“
Думите светнаха за момент върху страницата и също изчезнаха безследно. Тогава обаче нещо се случи. Върху страницата бавно се очертаха със собственото му мастило думи, които Хари изобщо не беше написал: „Здравей, Хари Потър! Аз се казвам Том Риддъл. Как е попаднал дневникът ми у теб?“
И тези думи също започнаха да избледняват, но преди да изчезнат, Хари успя да надраска в отговор: „Някой се е опитал да го хвърли в тоалетната.“ Той зачака нетърпеливо за отговора на Риддъл.
„Добре че съм записал спомените си с нещо по-трайно от мастило. Но винаги съм знаел, че ще има такива, които няма да желаят дневникът ми да бъде прочетен.“
„Какво искаш да кажеш?“ — написа Хари, като направи мастилено петно от вълнение.
"Искам да кажа, че този дневник пази спомени за ужасни неща. Неща, които бяха прикрити. Неща, които се случиха в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.
„Аз съм в него сега — бързо отговори Хари. — Намирам се в «Хогуортс», където се случват страшни работи. Знаеш ли нещо за Стаята на тайните?“
Сърцето му заби лудо. Отговорът на Риддъл дойде бързо, почеркът му ставаше все по-нечетлив, като че бързаше да разкаже всичко, което знае.
„Разбира се, че знам за Стаята на тайните. По мое време ни казваха, че това е легенда, че тя не съществува. Но това беше лъжа. На петата ми година в училището Стаята бе отворена и чудовището нападна няколко мои съученици и уби един от тях. Аз залових човека, който бе отворил Стаята, и той бе изхвърлен от училището. Но директорът господин Дипит се срамуваше, че такова нещо се е случило в «Хогуортс», и затова ми забрани да казвам истината. Скалъпена бе история, че едно момиче е загинало при нещастен случай. Бях удостоен за моите неволи с красива блестяща инкрустирана награда и ме предупредиха да си държа устата затворена. Но аз знаех, че това може да се случи отново. Чудовището бе живо, а този, който беше в състояние да го освободи, не беше задържан.“
В бързината си да отговори Хари едва не събори шишенцето с мастило.
„Сега отново стават такива неща. Имаше три нападения и изглежда никой не знае кой стои зад тях. Кой беше миналия път?“
„Мога да ти покажа, ако искаш — бе отговорът на Риддъл. — Не е необходимо да вярваш само на думите ми. Мога да те въведа в спомените си за онази нощ, когато го залових.“
Хари се поколеба и задържа перото над страницата. Какво ли имаше предвид Риддъл? Как би могъл да го въведе в спомените си? Когато отново погледна в дневника, видя нов надпис: „Нека ти покажа.“ След секунда Хари написа една-единствена думичка: „Чакам!“
Страниците на дневника започнаха да се обръщат, сякаш подхванати от буря, докато спряха в средата на юни. Зяпнал от изненада, Хари видя как мъничкото квадратче на датата 13 юни се беше превърнало в нещо като миниатюрен телевизионен екран. Ръцете му леко трепереха, когато вдигна тетрадката към очите си да погледне в малкото прозорче, но преди да разбере какво става, политна напред. Прозорецът се уголеми, той усети как тялото му напуска леглото, минава с главата напред през отвора в страницата и попада в стихия от багри и сенки.
После краката му стъпиха на твърда земя, той се изправи, отърси се и размазаните сенки постепенно се избистриха. Веднага разбра къде се намира. Овалната стая с дремещите портрети бе кабинетът на Дъмбълдор… но зад бюрото не седеше Дъмбълдор. Съсухрен слабоват магьосник, плешив, ако не се смятат няколкото кичура побеляла коса, четеше едно писмо на светлината на свещи. Хари никога не бе виждал този човек.
— Извинете — колебливо се обади той, — не исках да ви се натрапвам, но…
Ала магьосникът изобщо не вдигна очи. Той продължи да чете, леко смръщен. Хари се приближи до писалището и попита:
— Ами… аз да си отивам, а?
Магьосникът пак не му обърна внимание, сякаш изобщо не беше го чул. Като реши, че сигурно е глух, Хари повиши глас:
— Извинете, че ви обезпокоих, ще си вървя! — почти викаше той.
Магьосникът сгъна писмото с въздишка, стана, мина покрай Хари, без да го погледне, и отиде да спусне завесите на прозореца.
Небето навън беше рубиненочервено — сигурно бе по залез слънце. Магьосникът се върна при писалището, седна и започна да върти палци, гледайки към вратата.
Хари се огледа из кабинета. Нямаше го феникса Фоукс, не се виждаха въртящи се сребърни инструменти. Това бе „Хогуортс“, какъвто Риддъл го помнеше, следователно непознатият магьосник трябва да беше директор, а самият Хари бе напълно невидим за хората отпреди петдесет години.
На вратата на кабинета се почука. „Влез“ — каза старият магьосник с немощен глас. Влезе момче на около шестнайсет години и свали островърхата си шапка. На гърдите му блестеше значка на префект. Беше доста по-висок от Хари, но и той имаше катраненочерна коса.
— А, Риддъл! — каза директорът.
— Искали сте да ме видите, професор Дипит — каза Риддъл, явно притеснен.
— Седни — започна Дипит. — Тъкмо четях писмото, което си ми пратил.
— Ооо… — каза Риддъл, като седна и сключи пръсти, притискайки длани с всичка сила.
— Мило момче — топло започна Дипит, — не мога да ти позволя да останеш в училището през лятото. Нима не искаш да се прибереш за ваканцията?
— Не — веднага отвърна Риддъл. — Предпочитам да остана в „Хогуортс“, вместо да отивам в онова… онова…
— Ти живееш през ваканциите в мъгълско сиропиталище, нали? — полюбопитства Дипит.
— Да, сър — отвърна Риддъл и леко се изчерви.
— Ти си от мъгълски произход?
— Наполовина, сър — отвърна Риддъл. — Баща мъгъл, майка магьосница.
— И двамата ти родители ли са…
— Майка ми е починала малко след като съм се родил. В сиропиталището ми казаха, че живяла, колкото да ми даде името: Том като баща ми, Мерсволуко като дядо ми.
Дипит зацъка съчувствено с език.
— Работата е там, Том — поде той с въздишка, — че за теб може би щяхме да направим някакво изключение, но при сегашните обстоятелства…
— Имате предвид всички тия нападения ли, сър? — попита Риддъл, а сърцето на Хари трепна и той се приближи към двамата, за да не изпусне нещо.
— Точно така — каза директорът. — Мило момче, ти сам разбираш колко неразумно би било от моя страна да те оставя в замъка след края на срока. Особено под знака на неотдавнашната трагедия. Смъртта на бедното момиче… За теб ще е много по-безопасно в сиропиталището. Всъщност в Министерството на магията вече обсъждат дали да не се затвори училището. Не сме напреднали и в откриването на… източника на тези неприятности.
