библиотеката.
Хари стоеше и се колебаеше, като се мъчеше да долови отново гласа, но останалите започнаха да излизат от Голямата зала и говорейки високо и възбудено, се запътваха през предната врата към стадиона.
— Тръгвай и ти — подкани го Рон. — Наближава единайсет… Време е за мача!
Хари отиде на бегом до кулата на „Грифиндор“, грабна своята „Нимбус две хиляди“ и настигна голямата тълпа, стичаща се към игрището, но мислите му бяха все още в замъка при безплътния глас. Докато навличаше яркочервените си одежди в съблекалнята, единственото му успокоение бе, че сега поне всички са навън да гледат играта.
Отборите излязоха на стадиона под бурни ръкопляскания. Оливър Ууд се издигна за загряване около головите стълбове. Мадам Хууч пусна топките.
Хафълпафци, с жълти като канарчета екипи, се бяха скупчили да обсъдят тактиката си в последната минута.
Хари тъкмо възсядаше метлата си, когато с бързи крачки, дори с подтичване, се приближи професор Макгонъгол с огромен морав мегафон в ръце. Сърцето на Хари потъна като камък във вода.
— Мачът се отменя — обърна се професор Макгонъгол през мегафона към претъпкания стадион.
Последваха викове и освирквания. Съсипан, Оливър Ууд кацна на земята и се затича към професор Макгонъгол, без дори да слиза от метлата си.
— Ама професоре — викна той, — ние трябва да се състезаваме… Ами купата… за „Грифиндор“…
Професор Макгонъгол не му обърна внимание и продължи да говори през мегафона:
— Всички ученици да се приберат в общите стаи на своите домове, където техните отговорници ще им дадат необходимите указания. Побързайте, моля!
После свали мегафона и даде знак на Хари да се приближи.
— Потър, ти ела с мен…
Както се чудеше в какво ли може да го подозират този път, Хари видя как Рон напуска протестиращата тълпа и хуква след тях да ги настигне по пътя към замъка. За изненада на Хари професор Макгонъгол не възрази.
— Да, добре е и ти да дойдеш, Уизли.
Някои от учениците, струпали се около тях, негодуваха, че мачът е отменен, други изглеждаха разтревожени. Хари и Рон последваха професор Макгонъгол обратно в училището, където се изкачиха по мраморното стълбище. Този път обаче не ги заведоха в ничий кабинет.
— Ще преживеете известен шок — предупреди ги професор Макгонъгол с неочаквано мек тон, като наближиха болничното крило. — Пак е било извършено нападение, двойно този път…
Червата на Хари сякаш се оплетоха на възел. Професор Макгонъгол отвори вратата и двамата с Рон влязоха.
Мадам Помфри се беше навела над една петокурсничка с дълга къдрава коса.
Хари я позна — беше момичето от „Рейвънклоу“, което двамата с Рон случайно бяха попитали за посоката към общата стая на „Слидерин“. А на леглото до нея беше…
— Хърмаяни! — простена Рон.
Хърмаяни лежеше абсолютно неподвижна с отворени очи, които приличаха на стъклени.
— Намерили са я близо до библиотеката — каза професор Макгонъгол. — Едва ли имате обяснение и за това. — Тя показа малко кръгло огледалце. — Било на пода до тях…
Хари и Рон поклатиха глави, вперили погледи в Хърмаяни.
— Ще ви придружа обратно до кулата на „Грифиндор“ — мрачно каза професор Макгонъгол. — Трябва на всяка цена да говоря пред учениците.
— Всички ученици да са се прибрали в общите стаи до шест часа тази вечер и никой да не напуска спалните помещения след този час. До всеки учебен кабинет ще ви придружава учител. Никой ученик не бива да отива до тоалетната, непридружен от учител. Всякакви куидични тренировки и мачове се отменят. Няма да има и вечерни занимания.
Грифиндорци, събрани в общата стая, мълчаливо слушаха професор Макгонъгол. Тя нави пергамента, от който четеше, и каза с малко пресъхнало гърло:
— Не е необходимо да добавям, че рядко съм била така разстроена. Има вероятност училището да бъде затворено, ако виновникът за тези нападения не бъде заловен. Бих подканила всеки, който знае нещо за това, да се обади.
Тя се измъкна някак непохватно през отвора зад портрета и грифиндорци веднага започнаха да коментират.
— Вече има две жертви от грифиндорци, без да се смята грифиндорският дух бродник, една от „Рейвънклоу“ и една от „Хафълпаф“ — каза Лий Джордън, приятел на близнаците Уизли, броейки на пръсти. — Никой от учителите ли не е забелязал, че слидеринци са невредими? Не е ли очевидно, че цялата тая работа идва от „Слидерин“? Наследника на Слидерин, чудовището на Слидерин… Защо не вземат просто да изхвърлят всички слидеринци? — гневеше се той, подкрепян от кимащи глави и откъслечни ръкопляскания.
Пърси Уизли седеше зад Лий, но за пръв път нямаше желание да изразява становището си. Изглеждаше блед и недоумяващ.
— Пърси е в шок — прошепна Джордж на Хари. — Това момиче от „Рейвънклоу“, Пенелопи Клиъруотър, също е префект. Той сигурно не е очаквал, че чудовището ще дръзне да нападне префект.
Но Хари почти не го чуваше. Той още не можеше да преодолее стреса от вида на Хърмаяни, изпъната върху болничното легло, сякаш издялана от камък. А ако виновникът не бъде открит съвсем скоро, Хари можеше да се окаже за цял живот при семейство Дърсли. Том Риддъл предал Хагрид, защото ако затворели училището, трябвало да прекара живота си в мъгълско сиропиталище. Хари можеше точно да каже как се е чувствал.
— Какво да правим? — пошепна Рон в ухото на Хари. — Мислиш ли, че подозират Хагрид?
— Трябва да идем да разговаряме с него — каза Хари решително. — Не вярвам и сега да е той, но ако предишния път е освободил чудовището, ще знае как се влиза в Стаята на тайните, а това е добро начало.
— Ама нали Макгонъгол каза да си стоим в кулата, когато не сме на училище!
— Мисля си — каза Хари доста по-тихо, — че е време да извадя пак мантията.
Хари бе наследил от баща си едно-единствено нещо — дълга сребриста мантия невидимка. Тя бе единственият им шанс да се измъкнат от училището и да посетят Хагрид, без никой да разбере. Легнаха си в обичайното време, изчакаха, докато Невил, Дийн и Шеймъс престанаха да говорят за Стаята на тайните и най-сетне заспаха, после станаха, облякоха се отново и метнаха отгоре си мантията.
Движението по тъмните коридори не беше приятно.
Хари неведнъж беше обикалял замъка нощем, ала никога не бе заварвал такова оживление из него след залез. Учители, префекти и призраци се движеха по коридорите по двойки, оглеждайки се за някаква необичайна дейност. Мантията невидимка не скриваше шумовете, които двамата издаваха, и в един момент много се изплашиха, когато Рон се препъна само на няколко метра от мястото, където Снейп стоеше на своя пост. За щастие Снейп кихна точно когато Рон изръмжа. Отдъхнаха си чак като стигнаха дъбовата входна врата и я отвориха.
Беше ясна звездна нощ. Те забързаха към осветените прозорци на колибата на Хагрид и отметнаха от себе си мантията едва пред вратата.
Секунди след като бяха почукали, Хагрид рязко я отвори и те се озоваха срещу арбалета, който той държеше в ръцете си. Зад него хрътката Фанг яростно лаеше.
— Ооо! — каза той и ги погледна втрещено, сваляйки арбалета. — Що щете пък вие тук?
