обичайната, защото никъде не се виждаше Хагрид с Фанг по петите. Не по-добре стояха нещата и в самия замък, където всичко се беше объркало ужасно.
Двамата с Рон се бяха опитали да посетят Хърмаяни, но в болничното крило вече не пускаха гости.
— Не искаме да рискуваме повече — строго им каза Мадам Помфри през едва-едва открехнатата врата. — Наистина много съжалявам, но нападателят може да се върне, за да довърши жертвите си…
В отсъствието на Дъмбълдор страхът се разпространяваше като никога досега и дори слънцето, топлещо стените на замъка отвън, сякаш спираше пред затворените крила на прозорците. В училището можеха да се видят почти само тревожни и напрегнати лица, а отекнеше ли смях по коридорите, той непременно беше остър и неестествен и бързо секваше.
Хари постоянно си повтаряше последните думи на Дъмбълдор: „…аз наистина ще си тръгна от това училище, но само когато никой тук вече не ми е предан. И ще разберете, че в «Хогуортс» винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска.“ Каква полза от тези думи? От кого да искат помощ, след като всички бяха объркани и изплашени като тях?
Можеха горе-долу да разберат какво им бе загатнал Хагрид за паяците. Бедата обаче бе в това, че в замъка не бе останал нито един паяк, подир който да тръгнат. Хари оглеждаше внимателно навсякъде, откъдето минаваше, и Рон се включваше, макар неохотно. Затрудняваше ги, разбира се, обстоятелството, че не можеха да ходят сами където поискат, а трябваше да се движат из замъка на групи с други грифиндорци. Повечето от съучениците им бяха доволни, че от час в час ги водеха лично учителите, но Хари много се дразнеше от това.
Поне на един от тях тази атмосфера на страх и подозрение явно много се нравеше. Драко Малфой се разхождаше наперен из училището, сякаш току-що са го обявили за отличник. Хари така и не можа да разбере от какво е толкова доволен, докато не дойде часът им по отвари около две седмици след като Дъмбълдор и Хагрид си бяха отишли. Седнал зад Малфой, Хари го чу да злорадства пред Краб и Гойл.
— Винаги съм знаел, че татко ще намери начин да се отърве от Дъмбълдор — говореше Драко, без дори да си прави труда да снишава глас. — Нали ви разправях, че той смята Дъмбълдор за най-лошия директор, който е имало училището. Дано сега да се намери някой по-свестен. Някой, дето няма да държи затворена Стаята на тайните. Макгонъгол също няма да стои дълго, защото само замества…
Снейп подмина Хари, сякаш без да забелязва празното място на Хърмаяни.
— Сър — обади се на висок глас Малфой, — защо не се кандидатирате вие за директорското място?
— Хайде, хайде, Малфой — понечи да възрази Снейп, без да успее да потисне усмивчицата по тънките си устни. — Професор Дъмбълдор е само временно отстранен от настоятелите. Сигурен съм, че съвсем скоро ще бъде отново сред нас.
— Да, да, точно така — държеше на своето Малфой, като се хилеше самодоволно. — Сигурен съм, че татко ще гласува за вас, ако решите да се кандидатирате. Аз ще му кажа, че сте най-добрият учител тук, сър…
Снейп взе да се подхилва и докато се въртеше из подземието, за щастие не забеляза Шеймъс Финигън, който се престори, че повръща в котела си.
— Аз дори се чудя как всичките мътнороди тук не са си стегнали още багажа — продължаваше Малфой. — Хващам се на бас за пет галеона, че следващият направо ще бъде убит. Жалко че няма да е Грейнджър…
Добре че точно в този момент звънна звънецът, защото при последните думи на Малфой Рон беше скочил от стола си, но в общото боричкане за чантите и учебниците опитът му да се добере до Драко остана незабелязан.
— Оставете ме да му дам да се разбере — ръмжеше Рон, докато Хари и Дийн задържаха ръцете му. — Не ме интересува нищо, не ми е нужна и пръчката, ще го убия с голи ръце…
— Побързайте, че трябва да ви заведа на билкология — извика Снейп над главите на класа и всички се изнизаха след него, а Хари, Рон и Дийн останаха на опашката, тъй като Рон още се мъчеше да се освободи. Осмелиха се да го пуснат едва след като Снейп ги бе извел от замъка и всички се запътиха между зеленчуковите лехи към оранжериите.
В часа по билкология тегнеше мрачно настроение. Тук липсваха вече двама — Джъстин и Хърмаяни. Професор Спраут им възложи да подкастрят абисинските смокини. Като отиде да хвърли цял наръч изсъхнали стъбла върху купчината за тор, Хари се озова лице в лице с Ърни Макмилън. Ърни си пое дълбоко въздух и заговори тържествено:
— Искам само да ти кажа, Хари, колко съжалявам, че те заподозрях. Ти, разбира се, никога не би нападнал Хърмаяни Грейнджър и аз се извинявам за онова, което ти наговорих. Сега всички сме застрашени и аз…
Той протегна месестата си ръка и Хари я разтърси. Ърни и приятелката му Хана дойдоха да работят на същата смокиня при Хари и Рон.
— Тоя тип Драко Малфой — започна Ърни, докато чупеше изсъхналите клонки, — като че ли е много доволен от цялата тая работа, нали? Знаете ли, мисля си, че той може да е Наследника на Слидерин.
— Много умно, няма що! — отвърна Рон, който май не можеше да прости на Ърни така лесно като Хари.
— А ти, Хари, мислиш ли, че е Малфой? — попита го Ърни.
— Не — отвърна Хари така уверено, че Ърни и Хана се опулиха.
Миг по-късно Хари забеляза нещо, което го накара да удари Рон по ръката с градинарската ножица.
— Оу! Какво правиш?
Хари сочеше към земята на един-два метра от тях. Няколко едри паяка бързаха през поляната.
— А, да… — смънка Рон, като безуспешно се опита да изглежда доволен. — Но сега не можем да ги последваме, нали?
Ърни и Хана ги слушаха с любопитство.
Хари гледаше паяците, докато избягаха.
— Като че ли са се запътили към Забранената гора…
Това още повече разочарова Рон.
В края на часа професор Спраут придружи класа до кабинета по защита срещу Черните изкуства. Хари и Рон поизостанаха след другите, за да не ги чуват какво си говорят.
— Ще трябва пак да използваме мантията невидимка — каза Хари на Рон. — Можем да вземем с нас и Фанг — кучето е свикнало да влиза в гората с Хагрид и ще ни е в помощ.
— Добре — съгласи се Рон, като въртеше нервно с пръсти пръчката си. — Ама… нали в гората… Нали разправят, че в гората имало върколаци? — призна страха си той, като сядаха на обичайните си места най- отзад в часа на Локхарт.
Вместо да отговаря на този въпрос, Хари предпочете да каже:
— Там има и добри същества. Например кентаврите… и еднорозите…
Рон никога не бе стъпвал в Забранената гора. Хари бе влизал веднъж и беше се надявал никога да не му се случи отново.
Локхарт се втурна в стаята и класът впери в него изненадани очи. Докато другите учители изглеждаха по-мрачни от когато и да било, той си беше весел както винаги.
— Я да ви видя — провикна се той с широка усмивка, — защо сте увесили така носове?
Учениците се спогледаха в недоумение, но никой не му отговори.
— Нима не разбирате — заговори той вече по-бавно, сякаш ги мислеше за малко глуповати, — опасността отмина! Виновникът е отстранен.
— Кой казва това? — високо попита Дийн Томас.
— Млади човече, министърът на магията не би отвел Хагрид, ако не беше сто процента сигурен, че той е виновен — каза Локхарт с такъв тон, сякаш обясняваше, че едно и едно прави две.
— Напротив! — възрази Рон още по-високо от Дийн.
— Лаская се от мисълта, че знам мъъъничко повече за ареста на Хагрид от вас, господин Уизли — отвърна Локхарт със самодоволство.
Рон отвори уста да каже, че има известно основание да не се съгласи, но спря, защото Хари го ритна силно под чина.
