— А това за какво е? — попита Хари, докато влизаха, като посочи арбалета.
— Нищо… нищо — измърмори Хагрид. — Аз такова… чаках… няма нищо, няма нищо… Сядайте де… Ей сегичка ще туря чая.
Той като че ли не внимаваше какво прави. Едва не изгаси огъня, като изля върху него водата от чайника, а после счупи порцелановата кана за чай с нервно трепване на едрата си ръка.
— Да не ти е зле, Хагрид? — попита го Хари. — Разбра ли за Хърмаяни?
— Чух, чух… — отвърна той и гласът му леко се задави. Като поглеждаше постоянно през прозореца, той наля по една голяма чаша гореща вода — бе забравил да сложи пакетчетата чай — и тъкмо им отряза по едно голямо парче плодов кейк, когато на вратата силно се почука.
Хагрид изпусна кейка, Хари и Рон се спогледаха в паника, заметнаха се бързо с мантията невидимка и се стаиха в ъгъла. Хагрид се увери, че са невидими, грабна арбалета и отново отвори рязко вратата.
— Добър вечер, Хагрид!
Беше Дъмбълдор. Той влезе с особено сериозно изражение, следван от доста странен на вид мъж. Непознатият беше нисък и възпълен, с добре сресана сива коса и боязливо изражение. Беше облечен в причудлива смесица от дрехи — тъмен костюм на тънки райета, яркочервена връзка, дълга черна мантия и островърхи ботуши. Под мишницата си носеше бледолимоново на цвят бомбе.
— Това е началникът на татко! — почти беззвучно каза Рон в ухото на Хари. — Корнелиус Фъдж13, министърът на магията.
Хари силно го ръгна с лакът в ребрата, за да млъкне. Хагрид бе пребледнял и по челото му бе избила пот. Той се бе свлякъл в един от столовете си и гледаше ту Дъмбълдор, ту Корнелиус Фъдж.
— Лоша работа, Хагрид! — заговори Фъдж някак отсечено. — Много лоша работа! Но неизбежна… Четири нападения над мъгълокръвни. Нещата стигнаха много далеч. Министерството трябва да вземе мерки.
— Аз никога… — започна Хагрид, гледайки умолително Дъмбълдор. — Вие знаете… аз никога… професор Дъмбълдор, сър…
— Бих искал да е ясно, Корнелиус, че имам пълно доверие на Хагрид — каза Дъмбълдор смръщено.
— Вижте какво, Албус — започна Фъдж явно против волята си, — миналото на Хагрид е против него. Министерството трябва да направи нещо. Училищното настоятелство поиска това от нас.
— И все пак, Корнелиус, твърдя, че отвеждането на Хагрид няма да помогне с нищо — каза Дъмбълдор с пламък в сините очи, който Хари не бе виждал досега.
— Погледнете на нещата от моята позиция — каза Фъдж, като въртеше шапката си. — Аз съм под много силен натиск. Трябва да покажа, че предприемам нещо. Окаже ли се, че Хагрид е невинен — връща се и въпросът е уреден. Но аз трябва да го отведа на всяка цена. Иначе няма да съм си изпълнил задълженията…
— Да ме отведете ли? — обади се Хагрид, вече съвсем разтреперан. — Къде да ме отведете?
— За малко, Хагрид — отвърна Фъдж, избягвайки погледа на Хагрид. — Не за наказание, а по-скоро като предпазна мярка. Щом бъде заловен друг, ти ще бъдеш освободен с официално извинение…
— Не в Азкабан! — отчаяно извика Хагрид. Преди Фъдж да му отговори, на вратата пак се почука силно. Отвори Дъмбълдор. Сега беше ред на Хари да получи лакът в ребрата от Рон — беше ахнал шумно.
В колибата на Хагрид влезе господин Луциус Малфой, загърнат в дълга черна пътническа наметка, със студена и доволна усмивка на лицето, Фанг започна да ръмжи.
— Вече сте тук, Фъдж! — одобрително установи той. — Браво, браво…
— К’во търсиш тука? — яростно се развика Хагрид. — Махай се от къщата ми!
— Повярвайте ми, драги, за мен не е никакво удоволствие да се намирам във вашата… хм… къща ли го нарекохте? — каза Луциус Малфой, усмихвайки се подигравателно, докато се оглеждаше. — Просто се отбих в училището и ми казаха, че директорът бил тук.
— И за какво съм ви необходим, Луциус? — попита Дъмбълдор.
Говореше вежливо, но сините му очи още искряха.
— Колкото и да е ужасно, Дъмбълдор — лениво започна господин Малфой и извади дълго руло пергамент, — училищното настоятелство смята, че е време да се оттеглите. Ето заповедта за вашето отстраняване от директорската длъжност. Вижте всичките дванайсет подписа под този документ. Опасяваме се, че сте изпуснали нещата от контрол. Колко нападения има вече? И още две този следобед, нали? Ако продължава така, няма да останат мъгълокръвни в училището, а всички знаем каква тежка загуба би било това.
— О, не, вижте, Луциус — намеси се Фъдж, видимо притеснен, — как така ще отстранявате Дъмбълдор?! Не, не може… само това ни липсва сега…
— Назначаването или освобождаването на директора е въпрос, който се решава от настоятелството — спокойно обясни господин Малфой. — А тъй като Дъмбълдор не успя да прекрати тези нападения…
— Вижте какво, Луциус, щом Дъмбълдор не е успял да ги спре… — каза Фъдж, над чиято горна устна вече бе избила пот, — искам да кажа… кой би могъл да ги спре?
— Тепърва ще видим — отвърна Малфой с предизвикателна усмивка, — но след като сме гласували и дванайсетимата…
Хагрид скочи на крака и рошавата му черна коса се опря в тавана.
— А колцина от тях сте заплашвали и изнудвали, преди да се съгласят, а, Малфой? — ревна той.
— Драги мой, драги мой, знаете ли, че с този ваш нрав ще си навлечете неприятности някой ден, а, Хагрид? — каза господин Малфой. — Бих ви посъветвал да не крещите на пазачите в Азкабан, защото изобщо няма да им хареса.
— Не можете да отведете Дъмбълдор! — викаше Хагрид, от което хрътката Фанг се сви и заскимтя в колибата си. — Ако го направите, с мъгълокръвните е свършено. Веднага ще почнат и убийства.
— Успокой се, Хагрид — сгълча го Дъмбълдор и се обърна към Луциус Малфой. — Щом настоятелството иска да ме отстрани, Луциус, аз, разбира се, ще се оттегля.
— Ама… — заекна Фъдж.
— Не! — изрева Хагрид.
Дъмбълдор не отместваше светлите си сини очи от студения сив поглед на Луциус Малфой.
— Обаче — продължи Дъмбълдор, говорейки бавно и отчетливо, та никой да не изпусне нито дума, — вие ще се убедите, че аз наистина ще си тръгна от това училище, но само когато никой тук вече не ми е предан. И ще разберете, че в „Хогуортс“ винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска.
За секунда Хари бе почти сигурен, че очите на Дъмбълдор се насочиха към ъгъла, където се бяха стаили двамата с Рон.
— Достойни за възхищение чувства — каза Малфой с поклон. — На всички ни ще липсва вашият… ъъъ… силно индивидуален начин, по който ръководите това училище, Албус, и единствено се надяваме, че приемникът ви ще съумее да предотврати убийствата.
Той отиде до вратата на колибата, отвори я и кимна на Дъмбълдор да излезе, Фъдж въртеше шапката си и чакаше Хагрид да мине пред него, но той твърдо стоеше на мястото си и като си пое дълбоко въздух, изрече отчетливо:
— А пък ако някой иска да намери нещо, достатъчно е да следва паяците. Те знаят къде да го отведат. Т’ва е всичко, дето имам да кажа.
Фъдж го гледаше с недоумение.
— Добре де, идвам — каза Хагрид и се заметна с палтото от къртичи кожи. Но преди да прекрачи прага след Фъдж, спря пак и рече на висок глас: — А някой ще трябва да храни и Фанг, докато ме няма.
Вратата се затръшна и Рон отметна мантията невидимка.
— Сега загазихме! — дрезгаво проговори той. — Няма го Дъмбълдор. По-добре да затворят училището още тази вечер. Без него ще има нападения всеки ден.
Фанг започна да вие и да драска по затворената врата.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
АРАГОГ
Лятото бавно настъпваше навсякъде около замъка. И небето, и езерото добиха лазурносин цвят, а в оранжериите цъфнаха цветове с големината на зелки. Но за Хари гледката през прозорците не беше
