Очите на Риддъл се бяха разширили.
— Сър… ако все пак той бъде заловен… ако всичко това свърши…
— Какво искаш да кажеш? — попита Дипит с внезапно изтънял глас, като се поизправи в стола си. — Риддъл, да не искаш да кажеш, че знаеш нещо за тези нападения?
— Не, сър — бързо отвърна Том.
Но Хари бе сигурен, че това е същото онова „не“, с което самият той бе отговорил на Дъмбълдор.
Дипит потъна пак в стола си, видимо разочарован.
— Свободен си, Том…
Риддъл се смъкна от стола и с твърда крачка напусна стаята. Хари го последва.
Те слязоха по подвижната спираловидна стълба и излязоха при водоливника в тъмнеещия коридор. Риддъл спря, същото направи и Хари, като го наблюдаваше — явно Риддъл сериозно обмисляше нещо, хапеше устни и бърчеше чело.
После, сякаш изведнъж бе намерил някакво решение, той се разбърза. Хари безшумно се прокрадна след него. Не срещнаха никого, докато стигнаха до входната зала, където един висок магьосник с кестенява коса и брада извика на Риддъл от мраморното стълбище:
— Къде ходиш сам толкова късно, Том?
Хари ахна, като видя магьосника — това бе Дъмбълдор, с петдесет години по-млад.
— Трябваше да отида при директора, сър — отвърна Риддъл.
— Добре, бързо в леглото — каза Дъмбълдор и отправи към Риддъл онзи проницателен поглед, който Хари така добре познаваше. — По-добре не скитай много по коридорите тези дни. Особено откакто…
Той въздъхна тежко, пожела лека нощ на Риддъл и си тръгна. След като го изчака да се отдалечи, Риддъл бързо се отправи надолу по каменните стълби към подземията. Хари го следваше по петите. Но за негово голямо разочарование Риддъл го въведе не в някой скрит проход или таен тунел, а в същото онова подземие, в което бяха часовете на Снейп по отвари. Факлите не бяха запалени и когато Риддъл почти затвори вратата, Хари виждаше само него, замръзнал на мястото си, да гледа през процепа към коридора вън.
На Хари му се стори, че стояха така поне час. Виждаше само фигурата на Риддъл до вратата, вперил очи през процепа, неподвижен като статуя. И точно когато Хари се умори да чака в напрежение и му се прииска да се върне в настоящето, чу нещо да се движи зад вратата.
Някой се прокрадваше по коридора. Риддъл безшумно се измъкна през вратата и го последва, а Хари, забравяйки, че няма как да го чуят, тръгна на пръсти след него.
Може би около пет минути те следваха стъпките, докато Риддъл внезапно спря, проточил шия натам, откъдето идваха нови шумове. Хари чу една врата да се отваря със скърцане и някой заговори с дрезгав шепот:
— Хайде… тряб’а да те измъкна оттука… давай сега… хайде в кутията…
Имаше нещо познато в този глас. Риддъл внезапно изскочи зад ъгъла. Хари пристъпи напред зад него. Различи тъмния силует на много едро момче, клекнало пред една отворена врата, до която имаше голяма кутия.
— Добър вечер, Рубиъс! — с режещ глас каза Риддъл.
Момчето затръшна вратата и се изправи.
— К’во правиш тука, Том?
Риддъл се приближи.
— Край вече! — каза му Риддъл. — Ще трябва да те издам, Рубиъс. Говори се, че ще затворят училището, ако нападенията не спрат.
— Кво искаш да…
— Не казвам, че си искал да убиваш. Но чудовища не се опитомяват. Както си го пуснал да се поразходи и…
— То никога не е убивало! — каза едрото момче и затисна с гърба си вратата, зад която Хари чу странно шумолене и тракане.
— Хайде, Рубиъс — каза Риддъл и се приближи към него. — Родителите на мъртвото момиче ще дойдат утре. Най-малкото, което „Хогуортс“ може да направи, е да се погрижи нещото, убило дъщеря им, да бъде ликвидирано…
— Не беше то! — викна силно момчето и гласът му отекна в тъмния коридор. — То не може! То не е такова!
— Отмести се! — каза Риддъл и извади пръчката си.
Магията му освети коридора с внезапна ярка светлина. Вратата зад едрото момче се отвори с такава сила, че го запрати на отсрещната стена. Отвътре излезе нещо, при вида на което Хари издаде дълъг пронизителен писък, който никой друг не би могъл да чуе. Издължено ниско космато тяло и оплетени на кълбо черни крака, множество святкащи очи и чифт остри като ножове щипки…
Риддъл отново вдигна пръчката си, но беше късно. Съществото го събори и избяга по коридора, моментално изчезвайки от погледите им. Риддъл едва се изправи на крака, като гледаше след него, вдигна пръчката си, но другото момче скочи отгоре му, грабна пръчката и го събори по гръб, ревейки: „НЕЕЕЕЕ!“
Пред очите на Хари всичко се завъртя, притъмня, той усети, че пада надолу, и се приземи по гръб и с разперени ръце върху кревата си с балдахин в спалнята на „Грифиндор“, а дневникът на Риддъл лежеше отворен върху корема му. Преди да успее да си поеме въздух, вратата на спалнята се отвори и влезе Рон.
— Ето къде си бил! — каза той.
Хари приседна в леглото. Беше изпотен и цял трепереше.
— Какво има? — попита Рон, като го гледаше загрижено.
— Хагрид е бил, Рон. Хагрид е отворил Стаята на тайните преди петдесет години.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
КОРНЕЛИУС ФЪДЖ
Хари, Рон и Хърмаяни отдавна знаеха, че Хагрид има злощастна слабост към големи и чудовищни създания. През първата им година в „Хогуортс“ той се бе опитал да отгледа змей в малката си дървена къщичка, а гигантското му триглаво куче с името Пухчо не можеше да бъде лесно забравено. Ако е знаел като малко момче, че някъде в замъка има скрито чудовище, сигурно бе, че е направил всичко възможно поне да му хвърли един поглед.
— Вероятно е решил, че не е редно чудовището да стои затворено толкова време, и си е наумил да му даде възможност да поразтъпче многото си крака.
Хари дори си представяше как тринайсетгодишният Хагрид се опитва да сложи каишка на чудовището и да го води с нея. Точно толкова сигурен беше, че на Хагрид и през ум не би му минало да убие някого.
На Хари донякъде му се искаше да не бе узнавал какво съдържа дневникът на Риддъл. Рон и Хърмаяни го караха отново и отново да си припомня какво бе видял, докато наистина му омръзна да им разправя и да води все един и същ разговор.
— Риддъл може да е тръгнал по погрешна следа — каза Хърмаяни. — Ами ако някое друго чудовище е нападало хората…
— Колко чудовища според теб могат да се поберат в този замък? — отегчено попита Рон.
— Нали знаем, че Хагрид е бил изключен? — каза Хари някак безпомощно. — И че нападенията са престанали след това. Иначе Риддъл е нямало да получи наградата си.
Рон опита да смени курса:
— Риддъл е действал малко като Пърси… Кой изобщо го е карал да доносничи за Хагрид?
— Ама чудовището е убило човек, Рон! — каза Хърмаяни.
— А Риддъл е трябвало да се върне в някакво мъгълско сиропиталище, ако се вземело решение „Хогуортс“ да бъди закрит — припомни Хари. — Не го упреквам, че е искал да остане тук…
Рон прехапа устни и рече замислено:
— Хари, ти нали беше срещнал Хагрид на „Мракон-али“?
— Да, ходил да си търси хищник, който унищожава голи охлюви — веднага си спомни Хари.
