нас. Той няма никаква представа кой е, къде се намира и кои сме ние. Казах му да дойде и да чака тук. Опасен е за самия себе си.
Локхарт добронамерено се вторачи в тях.
— Здравейте! — каза той. — Доста странно местенце, не мислите ли? Вие тук ли живеете?
— Не — отговори Рон, повдигайки вежди и правейки знак на Хари.
Хари се наведе и погледна нагоре в дългата тъмна тръба.
— Досещаш ли се как ще се измъкнем нагоре през това? — попита го Рон.
Рон поклати глава, но фениксът се спусна към Хари и запърха с криле точно пред него, а кръглите му мънистени очи светеха в тъмното. Птицата му махаше с дългите златни пера на опашката си. Хари го гледаше леко озадачен.
— Той май ти прави знак да го хванеш… — каза Рон колебливо. — Но ти си прекалено тежък, за да може една птица да те изнесе нагоре.
— Фоукс не е обикновена птица — каза Хари. Той бързо се обърна към останалите. — Трябва да се хванем един за друг. Джини, дръж се за ръката на Рон. Професор Локхарт…
— За вас става дума — остро му каза Рон.
— Хванете другата ръка на Джини!
Хари втъкна меча и шапката под колана си, Рон се хвана за краищата на одеждите на Хари, който пък се протегна и сграбчи странно нажежените пера на опашката на Фоукс.
Особена лекота се разля по цялото му тяло, чу се шумолене на криле и те вече летяха нагоре през тръбата. Хари чуваше как някъде под него Локхарт си мърмореше: „Изумително! Изумително! Това е съвсем като магия!“ Хладният въздух рошеше косата на Хари и той още се наслаждаваше на полета, когато всичко свърши — четиримата се озоваха върху влажния под на етажа на Стенещата Миртъл. Докато Локхарт оправяше шапката си, мивката, която се свързваше с тръбата, бавно се върна на предишното си място.
Миртъл се вторачи в тях.
— Ти си жив! — учудено каза тя на Хари.
— Не бъди толкова разочарована — мрачно отвърна той, почиствайки очилата си от петната кръв и слуз.
— Ами… Аз просто си мислех… Ако беше мъртъв, щях да те поканя да си поделим моята тоалетна — каза Миртъл и посребря от смущение.
— Бррр! — каза Рон, като излязоха от тоалетната в мрачния пуст коридор. — Хари, смятам, че Миртъл се е влюбила в теб! Имаш си съперница, Джини!
По лицето на Джини все още тихо се стичаха сълзи.
— Накъде сега? — попита Рон, оглеждайки се тревожно. Хари даде знак. Фоукс показваше пътя, разпръсвайки златисто сияние по целия коридор. Те поеха след него и след известно време се озоваха пред кабинета на професор Макгонъгол.
Хари почука и отвори вратата.
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
ОТПЛАТА ЗА ДОБИ
Когато Хари, Рон, Джини и Локхарт, целите в тиня и слуз, а Хари — и в кръв, застанаха на прага, посрещна ги пълна тишина. Изведнъж се разнесе писък.
— Джини!
Това бе госпожа Уизли, която дотогава седеше и ронеше сълзи пред огъня. Тя скочи на крака, след нея се втурна и господин Уизли и двамата се хвърлиха да прегръщат дъщеря си.
Хари обаче гледаше зад тях. Професор Дъмбълдор стоеше до камината и широко се усмихваше, а до него професор Макгонъгол се мъчеше да си поеме въздух и притискаше гърдите си. Фоукс прелетя покрай ухото на Хари и кацна на рамото на Дъмбълдор, а Хари и Рон бяха задушени в здравата прегръдка на госпожа Уизли.
— Вие я спасихте! Вие я спасихте! Как успяхте?
— Мисля, че всички си задаваме този въпрос — каза тихо професор Макгонъгол.
Госпожа Уизли пусна Хари, той се поколеба за миг, после отиде до масата и сложи върху нея шапката, украсения с рубини меч и това, което беше останало от дневника на Риддъл. И започна да разказва всичко поред. Около четвърт час той говореше сред пълна тишина — разказа как е чул съскащия глас, как после Хърмаяни бе разбрала, че той чува всъщност базилиска в тръбите, как двамата с Рон проследиха паяците в гората, как Арагог им каза къде е умряла последната жертва на базилиска и как накрая той се досети, че последната жертва е била Стенещата Миртъл и че входът към Стаята на тайните трябва да е в нейната тоалетна…
— Дотук добре — насърчи го професор Макгонъгол, когато той спря за малко. — Значи ти откри къде се намира входът, нарушавайки поне стотина училищни разпоредби, бих добавила аз, но как все пак успяхте да се измъкнете от всичко това живи, Потър?
Хари, чийто глас ставаше все по-хриплив от дългите обяснения, продължи разказа за навременната поява на Фоукс и как Разпределителната шапка му даде меча. Но изведнъж замлъкна. Досега той избягваше да споменава за дневника на Риддъл… и за Джини. Тя беше склонила глава на рамото на госпожа Уизли, а сълзите все още се стичаха по бузите й. Ами ако я изключат? Хари започна трескаво да съобразява. Дневникът на Риддъл така или иначе вече не действаше… Как биха могли да докажат, че той я е подтикнал да прави всички тези неща?
Инстинктивно Хари погледна към Дъмбълдор, който се усмихваше кротко, а отблясъците на огъня играеха по стъклата на очилата му с форма на полумесеци.
— Най-много от всичко искам да разбера — започна меко той — как Лорд Волдемор е успял да омае Джини, понеже моите сведения показват, че той сега се крие сред горите на Албания.
Облекчение — топло, завладяващо, победоносно облекчение — заля Хари.
— Какво искате да кажете? — попита стъписан господин Уизли. — Вие-знаете-кой? О-о-омаял Джини? Но Джини не е… Джини не е била… нали?
— Всичко е заради дневника — бързо каза Хари, сграбчи го и го показа на Дъмбълдор. — Риддъл го е писал, когато е бил на шестнайсет.
Дъмбълдор взе дневника от Хари и заинтригувано заби своя дълъг гърбав нос в обгорените му подгизнали страници.
— Блестящ ученик — тихо каза той, — може би най-блестящият ученик на „Хогуортс“ в цялата му история… — После се обърна към семейство Уизли, които изглеждаха съвсем объркани. — Малцина знаят, че Лорд Волдемор някога се е наричал Том Риддъл. Аз самият му преподавах преди петдесет години тук. Той изчезна, след като завърши училището. Пътуваше надлъж и нашир… навлезе дълбоко в изкуството на Черната магия, общуваше с най-лошите в нашите среди, премина през много и опасни превъплъщения и когато се завърна като Лорд Волдемор, беше почти неузнаваем. Надали някой би направил връзката между Лорд Волдемор и умното красиво момче, което някога беше отличник в „Хогуортс“.
— Ама Джини… — обади се госпожа Уизли. — Какво общо има нашата Джини… с… него?
— Дневникът му! — изхлипа Джини. — Аз п-писах в него и той ми отгговаряше през цялата година…
— Джини! — възкликна съвсем смаян господин Уизли. — На нищо ли не съм те научил? Помниш ли какво съм ти казвал винаги? Никога не се доверявай на нещо, което мисли, ако не виждаш къде е скрит мозъкът му. Защо не си показала дневника на мен или на майка си? Такъв подозрителен предмет със сигурност е пълен с Черна магия.
— Н-не знам — отново изхлипа Джини. — Аз го намерих в една от книгите, които мама ми даде. Аз м- мислех, че някой го е оставил там и е забравил за него…
— Госпожица Уизли трябва незабавно да отиде в болничното крило — намеси се Дъмбълдор с глас, който не търпеше възражения. — Това е било тежко преживяване за нея. Няма да има никакво наказание. Къде-къде по-възрастни и мъдри вълшебници са били надхитряни от Лорд Волдемор. — Той отиде да отвори вратата. — Почивка на легло и може би голяма димяща чаша горещ шоколад. Забелязал съм, че това винаги ободрява — добави той, като се наведе към нея и й намигна приятелски. — Ще видиш, че Мадам Помфри е още будна. Точно сега тя раздава сока от мандрагорите и смея да твърдя, че жертвите на
