Хари Потър и Орденът на феникса

прибере даже и семейните снимки в сребърни рамки, които кръстникът на Хари бе изхвърлил през лятото. Дори и под напуканото стъкло дребните черно-бели човечета го гледаха надменно, включително — както той забеляза с леко пробождане в стомаха — и тъмнокосата жена с подпухнали клепачи, процеса срещу която Хари бе наблюдавал в мислоема на Дъмбълдор: Белатрикс Лестранж. Както личеше, това бе любимата снимка на Крийчър, той я беше сложил на най-видно място и бе слепил надве-натри стъклото с магипласт.

— Мисля просто да му оставя подаръка тук — сподели Хърмаяни, сложи внимателно пакета в падинката насред парцалите и одеялата и след като излязоха, затвори тихо вратата. — Той ще си го намери по-късно, така ще бъде по-добре.

— Току-що се сетих… — каза Сириус, който изнесе от килера с провизиите голяма пуйка, — някой да е виждал Крийчър напоследък?

— Не, не съм го чувал от нощта, когато се върнахме — отговори Хари. — Нали му заповяда да напусне кухнята.

— Да… — свъси се кръстникът му. — Знаете ли, май и аз не съм го виждал оттогава… сигурно се крие някъде горе.

— Не може да си е тръгнал, нали? — притесни се Хари. — Да не би, когато му кресна „вън“, да е решил, че му казваш да се маха от къщата?

— Не, не, домашните духове не могат да си тръгнат, освен ако не им дадеш дрехи. Длъжни са да стоят в семейния дом — обясни Сириус.

— Могат, ако наистина искат — възрази Хари. — Доби го направи, преди три години напусна дома на Малфой, за да ме предупреди. После трябваше да се самонаказва, но все пак го стори.

Сириус се поколеба за миг, сетне рече:

— По-късно ще го потърся, сигурно ще го намеря някъде горе да си изплаква очите за чифт стари кюлоти на майка ми. Възможно е, разбира се, да се е промъкнал в сушилнята и да е умрял… но по-добре да не храня напразни надежди.

Фред, Джордж и Рон се засмяха, Хърмаяни обаче го погледна с укор.

След коледния обяд всички от семейство Уизли, Хари и Хърмаяни се приготвиха отново да посетят господин Уизли, а Лудоокия и Лупин щяха да ги придружават. Мъндънгус се яви точно за пудинга и коледния сладкиш и бе успял за случая да вземе „на заем“ кола, тъй като на Коледа метрото не работи. Автомобилът, за който Хари силно се съмняваше, че е бил взет със съгласието на собственика, бе разширен с магия, точно както навремето старичкия „Форд Англия“ на семейство Уизли. Отвън си беше със съвсем нормални размери, вътре обаче успяха да се поберат цели десетима души плюс Мъндънгус зад волана. Преди да се качи, госпожа Уизли се подвоуми — Хари знаеше, че неодобрението й спрямо Мъндънгус е влязло в двубой с нейното нежелание да пътува без магия, — накрая все пак надделяха студът навън и молбите на децата и тя се смести някак на задната седалка, между Фред и Бил.

По пътищата почти нямаше движение и стигнаха доста бързо до „Свети Мънго“. По иначе безлюдната улица на рехава върволица се промъкваха магьосници и вещици, тръгнали към болницата. Хари и останалите слязоха от колата, а Мъндънгус подкара към ъгъла, за да ги изчака там. Тръгнаха нехайно към витрината, където още си стоеше манекенът със зелената найлонова престилка, и после минаха един по един през стъклото.

В регистратурата цареше празнично настроение: кристалните кълба, които осветяваха болницата, бяха оцветени в червено и златно и се бяха превърнали в грамадни сияйни коледни топки, над всяка врата бе окачена зеленика, по всички ъгли се извисяваха бели коледни елхи, поръсени с магически сняг и окичени с проблясващи висулки, а по върховете им лъщяха златни звезди. Не бе така оживено, както предишния път, макар че щом стигна до средата на помещението, Хари бе изтикан встрани от магьосница, от чиято лява ноздра стърчеше парче от японска порцеланова чинийка.

— Семейна разпра, а? — подсмихна се русата магьосница зад гишето. — Вие сте третата за днес… „Увреждания от магии“, на четвъртия етаж.

Завариха господин Уизли да седи в леглото с остатъци от коледната пуйка върху подноса на скута му и със стреснато изражение.

— Всичко наред ли е, Артър? — попита госпожа Уизли, след като го поздравиха и му връчиха подаръците си.

— Наред е, наред е — отвърна прекалено въодушевено той. — Ъъъ… Още не си говорила с лечителя Сметуик, нали?

— Не — отвърна някак подозрително жена му, — защо?

— А, просто питам — каза безгрижно господин Уизли и се зае да разопакова купчината подаръци. — Е, всички добре ли си прекарахте днес? Какво получихте за Коледа? О, Хари… страхотни са!

Тъкмо бе отворил подаръка му: кълбо жички за бушони и няколко отвертки.

Госпожа Уизли явно не бе съвсем удовлетворена от отговора на мъжа си. Когато господин Уизли се пресегна да стисне ръката на Хари, тя надзърна под нощницата му, за да види превръзката.

— Артър — извика така рязко, все едно е щракнал капан за мишки, — сменили са ти превръзката! Защо един ден по-рано, Артър? Казаха ми, че до утре не се налага.

— Какво? — възкликна доста уплашен господин Уизли и попридърпа нагоре завивките. — Не, не… няма нищо, аз… — Под пронизващия поглед на жена си се смали като спукан балон. — Само не се разстройвай, Моли, но на Августус Пай му хрумна… той е стажант тук, буден младеж, интересува се живо от… от нетрадиционна медицина… от някои от старите мъгълски лекове… викат им, Моли, шевове и помагат много… на мъгълски рани…

Госпожа Уизли нададе зловещ звук, нещо средно между писък и ръмжене. Лупин се отдалечи от леглото и отиде при върколака: никой не беше дошъл го посети и той наблюдаваше натъжен множеството, насъбрало се около господин Уизли… Бил пък смотолеви, че щял да си вземе чаша чай, а Фред и Джордж скочиха ухилени да го придружат.

— Нима искаш да ми кажеш — ревна с цяло гърло госпожа Уизли, която явно изобщо не забелязваше, че другите посетители са се разбягали на всички страни, — че си правиш експерименти с разни мъгълски лекове?

— Не си правя експерименти, миличка Моли — отвърна умолително господин Уизли, — просто… ние с Пай решихме да опитаме… лошото е, че при точно такъв вид рани те явно не помагат…

— В смисъл?

— Ами… ами… не знам имаш ли представа… какво… какво е това шевове?

— Както ми го описваш, излиза, че си се опитал да си зашиеш кожата — изсумтя безрадостно госпожа Уизли, — но дори ти, Артър, не можеш да си чак толкова глупав…

— И на мен ми се допи чай — оповести Хари и скочи на крака.

Хърмаяни, Рон и Джини почти изтичаха заедно с него до вратата. Докато я затваряха бързо след себе си, чуха как госпожа Уизли пищи:

— В КАКЪВ СМИСЪЛ ЦЕЛИТЕ ТОЧНО ТОВА?

— Съвсем в стила на татко — поклати глава Джини и всички тръгнаха по коридора. — Шевове… представяте ли си…

— Да ти кажа, наистина помагат при немагически рани — не премълча Хърмаяни. — Сигурно нещо в змийската отрова ги разтваря, не знам. Къде ли е кафенето?

— На петия етаж — рече Хари, спомнил си табелата при гишето на милосърдната магьосница.

В дъното на коридора минаха през двойна врата и излязоха пред паянтово стълбище, покрай което също бяха накачени портрети на зловещи на вид лечители. Докато се качваха, ту един, ту друг им подвикваше, поставяше диагнози на някакви странни заболявания и им предписваше ужасни лекове. Рон се обиди не на шега, когато един средновековен магьосник му съобщи, че със сигурност страда от тежка форма на шаренопръска.

— Това пък какво е? — попита той ядно, а лечителят се втурна подире му през още шест портрета, като изтика обитателите им.

— Изключително тежко кожно заболяване, млади момко, от което ще си останете сипаничав, още по- голяма грозотия и от сега…